Елисавета поп Антонова е депутат от Габрово в 6-ото ВНС от БЗНС „Никола Петков“. Нейните забележителни изказвания от трибуната на парламента вбесяват новите управници от БКП. Тя разобличава привилегиите, които си раздават комунистите, и затова е пребита жестоко в църквата „Успение Богородично“ в Габрово. Много неща съм слушал от нея за тези бурни и страшни времена. Между многото разкази за парламента, за побоищата, за концлагера в Ножарово, тя заговори за една история, която тогава – в началото на 80-те години, ме впечатли изключително силно. Това стана по време на следобедно кафе с баща ми. Леля Елисавета отпи от кафето и започна разказа си.
„Никола Петков знаеше, че му готвят арест. Даже докато беше депутат, имаше дипломатически паспорт и можеше да напусне България по всяко време. Но той беше категоричен, че не може да остави хората, които му вярват и са гласували за него. В деня, когато в Париж се подписа Мирният договор, парламентът беше пълен с милиционери, които арестуваха Никола Петков. След няколко дена при мен дойде сестра му Софка и ми каза:
– Елисавета, моля те, помогни ми да се срещна с Георги Димитров. Ти си депутат и той на теб няма право да откаже.
Погледнах я учудено. Виждах, че Георги Димитров е един сатрап и не можех в първия момент да проумея за какво й е тази среща. Тогава Софка, с която се бяхме сближили, взе да ми разказва: „Когато през 1933 година арестуваха Димитров с още двама в Лайпциг, цар Борис ме повика на лична среща и ми каза следното: „В Германия са арестувани българи. Аз знам, че те са комунисти, но нямат нищо общо с пожара. Ние трябва да ги защитим. България не може да си остави гражданите на побеснелия Хитлер“.
Цар Борис дава голяма сума пари на Софка и поръчва да отиде в Париж и да наеме най-добрите френски адвокати, които да защитят тримата българи на процеса в Лайпциг. Тя се среща с тях, но всички отказват да се явят лично на процеса. Един от тях написва речта, която Георги Димитров произнася на процеса. От Франция отива в Германия, превежда речта от френски на немски, урежда свиждане и я предава на Георги Димитров. По-късно тя придружава майката на Димитров – баба Парашкева, на процеса и й превежда това, което се говори.“
Поп Антонова пое дълбоко въздух и продължи разказа си:
„Софка беше много развълнувана и категорично ми заяви:
– Той на мен дължи много, сега му искам да пощади живота на Кольо.
Като депутат Елисавета поп Антонова лесно урежда среща с Георги Димитров, който тогава е министър-председател.
Когато вижда, че в стаята влиза сестрата на Никола Петков, пребледнява и капки пот избиват по челото му. Софка говори нервно и категорично.
– Аз ти помогнах толкова много – започва тя.
– Не съм забравил. Всичко помня – прекъсва я нервно Георги Димитров.
– Сега искам ти да ми помогнеш – продължава Софка – Искам да не позволяваш да убият Кольо. Дължиш ми живот.
В този момент Георги Димитров се разтреперва и с приглушен глас и казва:
– Ако от мен зависеше, Кольо даже нямаше да бъде арестуван. Но това е заповед на Сталин. Ако не я изпълня, той ще унищожи всички ни.
Двете жени излизат от Министерския съвет с угнетяващото, но натрапчиво усещане, че не само над Никола Петков, а и над България са надвесени черни облаци и всичко вече е безнадеждно.
Като прокълната изглежда съдбата на едно от най-интересните политически семейства у нас – това на Димитър Петков – кмет на София и министър-председател на България, който пада пронизан от куршум заради политическата си дейност. Неговите синове – Петко Д. Петков и Никола Петков, също загиват в размирните политически борби. Историята на фамилията много напомня тази на семейство Кенеди, само че действието се развива половин век по-рано.
Петко Д. Петков е застрелян от член на ВМРО в центъра на София, подобно на баща си, който загива половин година по-рано. Докато Петко изживява последните си дни, брат му Никола е в Париж. Завършил право в Сорбоната, той първо работи в българското посолство там, но подава оставка веднага след преврата срещу Стамболийски.
Когато куршумът застига Петко, Никола вече е журналист във френската столица. Завръща се в България чак през 1929 г. и се включва в политиката. През 1932 г. е избран за член на ръководството на БЗНС. След преврата от 1934 г. Никола Петков излиза в опозиция. Заради противопоставянето му на режима на цар Борис III мандатът му като депутат е прекъснат, а той е интерниран в Ивайловград. След началото на Втората световна война репресиите срещу Никола Петков се увеличават. През 1941 г. той попада в лагера „Гонда вода“, а в края на 1943 г. е интерниран в Свищов. Въпреки преследването Никола Петков не спира заниманията си с политика и участва активно в създаването на Отечествения фронт, който обединява цялата опозиция срещу едноличния режим на царя.
След дълги борби и преследване Никола Петков влиза в управлението. След 9 септември 1944 г. той вкарва земеделците в правителството на Отечествения фронт и става министър без портфейл. Година по-късно обаче отново е в опозиция. Като опозиционер той е избран за депутат през 1946 г., но борбата му за запазване на парламентарната демокрация е обявена от комунистите за контрареволюционна дейност. През 1947 г. Петков е арестуван в Народното събрание, а изборът му за депутат – касиран. В бърз и скалъпен от комунистите процес земеделският лидер получава смъртна присъда за шпионаж. Така на 23 септември 1947 г. въпреки протестите на западната общественост присъдата срещу последния представител на семейство Петкови в българската политика е изпълнена по особено жесток начин – пребит е с чук, а после окачен на въже. Гробът му и до днес е неизвестен.
Ликвидирането на Петков е и следствие от провежданата през 1947 г. у нас акция по ликвидиране на опозицията и парламентаризма, съгласувана между Сталин и Георги Димитров. Личният дневник на „героя от Лайпциг“ свидетелства, че още по времето, когато той ръководи Коминтерна, Йосиф Висарионович диктува всички негови решения.
Димитров, известен като удължената ръка на Сталин, изпраща от Москва на 17 септември 1947 г. шифрована телеграма относно присъдата на Никола Петков до заместниците си в София Трайчо Костов и Васил Коларов, която гласи: „След като англо-американците се намесиха и предявиха категорично искане за отмяна на смъртната присъда, въпросът за нас вече придобива особено вътрешно- и външнополитическо значение. Неизбежните неприятни последици в резултат на изпълнение на присъдата ще бъдат временни и при това много по-малко, отколкото при нейното неизпълнение. Присъдата трябва да бъде изпълнена, независимо от това какви декларации осъденият би давал. Действайте твърдо с далечен държавен прицел. Това е и становището на нашите (съветски) приятели“. Така Георги Димитров изпълнява публично изречената закана че ще „прати два метра под земята“ основния си политически опонент – лидера на Обединената опозиция в Народното събрание Никола Петков.
Пейо ДЕЛЧЕВ
