Вместо да обявят Шон Пен за най-перфектния актьор в наградния сезон за ювелирно изградения образ на откачения расист в „Битка след битка“, медии зад океана продължават да коментират абсолютно забранената му запалена цигара на церемонията за раздаването на Златните глобуси. Но това е той – пуши от 43 години. „Когато снимах във филма за Втората световна война „Надбягване с луната“ в началото на 80-те, през цялото време пушехме. Оттогава не съм спрял. Вече не се опитвам да откажа цигарите, обичам ги, не ги препоръчвам на никого, но ги обожавам. Питието към тях е водка с тоник“.
Изключителен и скандален на екрана и извън него. Но не заради това му се полагат всички статуетки на годината, заслужава ги по достойнство. Не че Стелан Скарсгард не е достоен за втория си „Глобус“ за поддържащия персонаж в носещата Стриндбергова атмосфера скандинавска драма “Сантиментална стойност” на норвежеца Йоаким Триер. Но наградата си беше за Шон Пен, който избухва и изригва като никой друг в „Битка след битка“. Неслучайно критици твърдят, че това е най-добрата му роля от 15 години насам. Той е този, който превръща дефинираната като „черна комедия“ ужасяваща със своята жестокост история в незабравим и електризиращи спектакъл. Защото постмодерният, смел, ухаещ на революция и трева хит на Пол Томас Андерсън тук и сега е ключов за американското кино и Шон Пен, флагман на гражданското общество в Холивуд. В момент на политически екстремизъм, в който американците се борят с насилието и разделението, той вае огледален на сложната ситуация персонаж. Неговият злодей, полковник Стивън Дж. Локджоу, ненавижда мексиканците и афро-американците. Пен е толкова харизматичен като перверзния, почти безмълвен и мускулест расист в пагони, че
зрителите не могат да откъснат очи от него.
Дори иначе мощният Леонардо ди Каприо /много по-добър, примерно, в „Убийците на цветната луна“/ някак изостава в, разбира се, тенденциозната крайно истерична и бъбрива шантавост на алкохолизирания си наркоман. Пен е ракетата носител, трасирайки философията на авторите. А и той има особено отношение към фанатизма на униформите, не само защото снима документална продукция за войната в Украйна. „Битка след битка“, който получи девет номинации за „Златен глобус“ и спечели четири от тях, е онзи вид амбициозен, звезден и социално миниран филм, който би могъл да обедини Академията на Оскарите – или да я раздели.
Стивън Спилбърг нарича „Битка след битка“ „отражение на случващото се днес“. Както се знае, интригата е проста и гениална, вдъхновена от романа на Томас Пинчън от 1990-а Vineland. Пат Калхун (Леонардо ди Каприо) и чернокожата Перфидия Бевърли Хилс (Теяна Тейлър) са членове на крайно лявата групировка „Френски 75“, която извършва терористични актове срещу правителството и държавата. Грабежите на банки и стрелбата са най-якият афродизиак за тях. Преливащият сексапил на Перфидия пък възбужда неудържимо офицера от армията Стивън Локджоу (Шон Пен). Когато я залавят, той я изнудва да предаде съучастниците си. Перфидия успява да се измъкне, зарязвайки Пат с бебето им. Когато Уила (Чейс Инфинити) става на 16 години, Стивън Локджоу, вече кандидат за пост в крайно дясната расистка организация „Коледните авантюристи“, започва да подозира, че „мелезът“ е негово дете. Той се заема да изчисти името си и екшънът започва отново.
Това е второто партньорство на Пен и Андерсън след „Licorice Pizza“ от 2021-а. Пен признава, че общата им работа сега му е помогнала да се отърси от дълъг период на разочарование от професията. Приятелството им е от десетилетия. „Познаваме се от много дълго време. По-големият ми брат написа музиката за първите два филма на Пол. Беше някъде в средата на 90-те, когато Майкъл ми се обади, за да поиска съвет за млад приятел режисьор. Когато си спомням за това днес, си давам сметка, че би било все едно да давам съвет на бъдещия Джон Хюстън, един от най-великите режисьори на всички времена“, връща лентата Пен.
„Преди осемнадесет години, когато играх в „Милк“, беше последният път, когато се наслаждавах на работата. Сега се върнах към това чувство. Но, ако не върви, винаги мога да се върна към дърводелството или сърфа. Когато за първи път прочетох сценария на Пол, сякаш усетих силата на вълната и осъзнах, че трябва да търся най-точния момент, за да я яхна. Той винаги ти дава вярната посока и откриваш точката на излитане. После просто се носиш по течението“.
Покрай филма Пен
споделя, че е тип куче – може да се разсее от всяка подхвърлена кост,
но продължава да се бори с този си рефлекс. Нарича себе си „отчужден, неуловим и ексклузивен“. Привързан е към умните хора, които са истински отдадени на изкуството. „Особеният фокус и силната концентрация на Робърт де Ниро ме завладяха, още докато се учех на кино. Много го уважавам, той стана приятел, ментор и по-голям брат.“
Пол Томас Андерсън досега има серия номинации за „Оскар“ в категориите режисура, сценарий и най-добър филм – за „Буги нощи“ (1997), „Магнолия“ (1999), „Ще се лее кръв“ (2007). Шон Пен получи две статуетки за „Реката на тайните“ (2003) и „Милк“ (2008). Трети Оскар, при това за поддържаща роля, не е лесна работа. Подобен героизъм постигат само Ингрид Бергман за „Убийство в Ориент Експрес“ (1974) и Уолтър Бренън за „Западнякът“ (1940).
Албена АТАНАСОВА