Silence, silencio, тишина


Милена ФУЧЕДЖИЕВА

С разгромяващата победа на „Прогресивна България“ на бившия президент Румен Радев България влиза в нова политическа ера. Независимо дали подкрепяме новата формация или не, това е възможност не само за България да се рестартира, но и за всеки един от нас. България е в криза, която всички изпитваме като общество и като индивиди. Тази криза излезе извън границите на нормалното с 8 правителствени избори за 6 години. Всеки един от нас е изтощен емоционално и психически; нервите ни са опънати от постоянното чувство за нестабилност, в което се намираме. Разумният човек би трябвало да мечтае за умереност и сигурност. Тези, които мечтаят за кръв, не работят за доброто на България. Да се надяваме, че ще получим умереност и сигурност не само във вътрешното управление, но и във външното, тоест НАТО, ЕС, Украйна. Това са трите точки, които не търпят промяна.

Държавата има нужда от центриране, стрелката на компаса трябва да показва ясно посоките. Лявото и дясното в досегашния им вид не са способни на това. Единственият шанс за успех за всички ни като граждани на държава и народ в криза е центърът и нищо друго. Екстремните жестове вляво и вдясно не биха довели до нищо добро. Нищо крайно не води до нищо добро. Надяваме се на разум и баланс. И е време да помълчим за известно време, давайки шанс, както се е давал досега шанс на всяка партия, дошла на власт.

„Шшшшш, silence, silence, silencio“, тихо, тихо, тишина. Красив механичен женски глас от високоговорител ни напомня да понижим тона, докато се разхождаме из възстановената катедрала „Нотр-Дам“ в Париж. На 15 април 2019 г. цял свят гледаше изтръпнал как този символ на Франция, на католическата религия, но и на световната култура и история беше обхванат от пламъци. Беше смущаващо по един средновековен начин, напълно нелогичен от гледна точка на XXI век, и въпреки това странно плашещо като лош знак за идващи беди. И бедите не закъсняха. След по-малко от година светът беше затворник, всеки в малката си или по-голяма кутийка, но с еднаква смъртна заплаха от ковид, който не дискриминира бедни от богати. Вторият удар беше нахлуването на Русия в Украйна. И после спряхме да броим плашещите събития.

Една от знаковите колумнистки на The Atlantic, Кейтлин Фланаган, премина в друга медия, The Free Press. Политиката на тази медия е по-центристка от повечето водещи леви американски медии. Тя започва първия си текст със следните думи: „Аз съм родена в ерата на убийствата. Но когато видях новините за стрелбата (срещу Тръмп) във Вашингтон, аз просто скролвах. От това ми стана ясно, че ние отново сме влезли в ера на политическо насилие“.
България е пощадена от подобни терористични жестове на гражданско неподчинение като атентатите срещу държавни глави, но в Америка това е трети опит за убийство на Доналд Тръмп. И читателят, не само Кейтлин Фланаган, се е убедил, че стрелбите по Тръмп вече не ни правят впечатление. В това няма нищо нормално. Тръмп е голям майстор на насъскването срещу себе си с възпламеняващия си, често обиден речник, който обаче, когато е насочен срещу него, той и Мелания протестират. След поредния атентат те обвиниха разни медии за възпламеняващ език. Обидите, епитетите, дехуманизирането и на Тръмп, и на цялата световна политическа класа минават всякакви граници. Езикът на омразата беше наложен от нас самите в социалните медии. Преди съществуваше само в личните ни разговори. В България беше мината границата по време на изборите миналата година, когато на пътя за Варна имаше билборд с Делян Пеевски, изобразен като прасе. Като активен човек в социалните медии и пишещ и мислещ човек, аз неведнъж съм апелирала към по-умерено говорене срещу политиците, които уж по-интелигентната част от обществото не харесва. Изобщо не е нужно да харесваш Пеевски, за да се обявиш срещу подобен билборд. Но в изострената до истерия среда във Фейсбук всяко отричане на поведението на омраза се категоризира едва ли не като симпатии към осмивания. „Симпатията“ започва там, откъдето започва дехуманизирането, и не е симпатия, а сигнал за премината граница. Границите са преминати навсякъде по света. Затова и вече не ни прави впечатление, когато се опитват да убият Доналд Тръмп. А това е опасно обезчувствяване, диагноза за болни общества.
Преди седмица Брижит Макрон даде интервю за френския финансов седмичник „Ла Трибюн“, в което сподели тежки равносметки от времето си като съпруга на президента Еманюел Макрон. Хубавото черно момиче, разпространяващо налудничави версии за убийството на Чарли Кърк, Кандис Оуен, придоби световна известност с конспиративната си теория, че мадам Макрон е трансжена, тоест, че не е жена, а е мъж. Оуен създаде филми „разследвания“, „доказващи“ нещо, което принуди семейство Макрон да моли Доналд Тръмп за съдействие срещу нея. В момента президентското семейство я съди и дано да я осъдят за толкова много милиони, че да остане на улицата. Отровата, която Оуен сипе срещу горката мадам Макрон, заслужава точно това – да бъде лишена от хляб и покрив. Звучи жестоко, но Кандис Оуен не се замисля и за секунда за това което причинява на един невинен човек. Брижит Макрон споделя, че животът й във френската политика я е накарал да види „мрака на света, глупостта, лошотията“. Тя си води дневник, който не показва на никого. „Понякога ми е трудно да видя синьото небе… Имам моменти на песимизъм, каквито не съм имала преди.“ На въпроса какво точно е било това преди, 73-годишната елегантна руса жена отговаря: „Преди имах нормален живот, децата, работата, извисявания и пропадания, като всеки човек. Тук тези 10 години [президентство на Макрон] минаха толкова бързо… Бяха изключително напрегнати… Понякога съм толкова тъжна, колкото никога преди не съм била“.
Наистина тъжно признание на човек, подложен на изключителен терор в социалните мрежи. Терор, идващ от Америка и прехвърлил се в Европа. Само човек, който е бил обект на атаки в социална медия, може донякъде да разбере какво изпитва мадам Макрон. Дано справедливостта да възтържествува благодарение на правото и Брижит Макрон да може отново да започне да се радва на живота в златните години от живота си. Междувременно съпругът й оставя след себе си една силна и стабилна Франция независимо от икономическите и социалните й проблеми. А уроците от случая „Кандис Оуен“ са тежки, но и валидни за всеки потребител на социални медии. Намалете звука, мислете, преди да напишете нещо грозно срещу човек, когото не познавате, мислете повече и давайте път на възпитанието си, а не на най-ниските си пориви да плюете и да срутвате хора. Някъде във Вселената грозната енергия не остава незабелязана.
Има и добри политически новини в България. Историкът Иван Янев губи зрението си като дете. Едва ли някога е мислил, че той и кучето му водач Роувър ще се превърнат в звезди на политическия небосвод, харесвани от хора от всички партии, макар и да е депутат от „Прогресивна България“. Добрата новина е, че за пръв път в България незрящ човек, който е и писател, става депутат. България е изключително изостанала в отношението си към хората с увреждания. Г-н Янев смята, че всичко е въпрос на организация и манталитет. Всички нови автобуси, трамваи и тролеи от обществения транспорт са екипирани с автоматични говорещи системи, които обаче са намалени от шофьорите. Депутатът и гражданинът Янев иска тези гласови системи да бъдат пуснати, а не намалявани. Колко просто, но е въпрос на манталитет. И човечност. И никой от нас, ползващите обществен транспорт, не се е застъпил за пускането на тези аудиосистеми просто защото не се замисляме за малцинствата около нас. Иван Янев ще бъде и защитникът на животните в този парламент. Освен че е интелигентен човек, той е и изключително добър пример за пробив в системата спрямо хората с увреждания, както и спрямо кучетата и котките. Очакваме с възможно най-голяма добронамереност, с радост и нетърпение неговите изяви и позиции като депутат.