Всички тези млади жени остаряват с огромните си бюстове. После идва смъртта и земята бива отравяна от химикалите, с които са нафраскани телата им.
Онзи ден Александра Богданска публикува свои снимки от червения килим на кинофестивала във Венеция. Качих линк на страницата ми във Фейсбук, защото се зарадвах, че когато някой се поинтересува кое е това красиво момиче, той ще разбере, че тя е българка. Визията й беше отлична. Прическа, грим, рокля, абсолютно в час със световната мода. А и Богданска има тяло, на което подобна рокля стои отлично. И под линка се започнаха обидите. Коя е тая, защо е на червения килим, корекциите й са отвратителни, роклята е ужасна и т.н.
Коментарите бяха главно от жени. Последваха взаимните обиди на „коя си ти“. Имаше и такива, които се изказаха положително. Богданска е по-красива от руската „бръмчалка“ Ирина Шайк, известна с това, че роди дете от Брадли Купър и умее да омайва звезди и милиардери, както и от актрисата Гал Гадо. Прилича и на двете, но е по-хубава от тях.
С какво тя е по-незаслужила да бъде на червен килим от Ким Кардашиян, която спраска с огромния си задник роклята на Мерилин в стремежа си да блесне, или от Ирина Шайк, или от един куп красиви и не толкова красиви жени, които са известни само с това, че са известни? Нека да има и една българска красавица сред тях.
Друга млада жена загина пияна в колата си от топлинен удар. Силно изрусена учителка с огромни „пухкави“ устни, които явно се помпат на килограм от разкрасяващите доктори. Учителка на Слънчака умира сама с бутилка водка и огромните си устни в колата си. Какво ли са обяснявали на децата си, когато са питали защо на госпожата устните са толкова големи? „За да те изяде с тях, мило дете.“
Сигурно са обяснили, че „най-важното е да харесваш себе си“ и „всеки е свободен да изглежда както пожелае“. Факт, така е. Богданска пък оперира носа си. Тя изгуби характера на лицето си с масовия глупав нос, който си лепна. Да, сега лицето й сигурно е по-симетрично и тя се чувства по-„сладка“, защото преди време д-р Енчев като един нацист под прикритие твърдеше от билборди, че красотата е симетрия, но сега тя е една от многото. И нещастната самотна учителка също е била една от многото с устни като възглавници. Явно не са я направили щастлива, за да се упои до смърт в колата си. Колко тъжно.
Жените под снимките й продължават да я плюят, а аз им пиша, „Както се казва – вие па сте много убави“, и не споря. Дали Дебора сама ще се е нарязала, или Богданска на нищо не прилича, българската жена се е превърнала в зло, свирепо куче, „а синджира му китайски“, както пее една друга красавица с нос по матрица.
Българките се обезобразяват масово. Устните са просто фрапиращи. Всичко започна от Ким Кардашиян, която легитимира този конкретен look на черна права коса до дупето, малко, спретнато носле от матрица, устни като дивана на Салвадор Дали и премрежен поглед. Крачето в маратонка с дебела подметка изнесено напред, клин, изкуствени мигли, и сластен поглед от матрицата в очакване на милионеро-милиардера, който ще извади тези момичета от самотните им коли с бутилки с водка. Светла памет на нещастната млада жена, загинала с устните си на Слънчака. Но защо ли е била учителка? На какво е учела децата?
Ужасни мисли ме връхлитат. Всички тези млади жени остаряват с огромните си устни и бюстове. После идва смъртта и ги погребват. Започва цикълът на сливане с природата. И земята бива отравяна от химикалите, с които са нафраскани телата на тези жени. Рибите в морето поглъщат частици от тях, а после ядем риба като здравословна храна. Адов кръговрат.
Никой не може и не бива да контролира как една жена иска да изглежда, но нещата са плашещи. И в тях участват и мъжете като консуматори. Явно ги харесват. Тези момичета не са и Барбита, те са карикатури на Барбита и това привлича българските мъже. Какви са мъжете, които харесват да целуват химикали? И те имат ли изобщо думата освен като спонсори на химикалите, които ще тровят земята, а после всички нас?
Онзи ден в рейса към Златните мостове една млада жена се разкрещя на шофьора: „Спирай! Защо не спря бе, идиот? Защо не спря на спирката?“. За да спре автобусът по този маршрут, трябва да натиснеш копче, което сигнализира на шофьора. Той се опита да обясни, че спирките, на които е задължен да спре от Бояна нагоре, са само 2, за другите трябва да се натисне копчето. Тя продължи да крещи и да го обижда. До мен седеше момиченце, което си беше извадило да чете „Хари Потър“. Дете, което чете! Кеф. Майка му стоеше права до него. Момиченцето затвори книгата и започна да гледа изплашено. Майка му сложи дланите си върху ушите му, за да не чува грозните крясъци на жената, която твърдеше, че живее в Бояна, и обиждаше безпомощно боботещия шофьор. Майката закопча момиченцето с колана на седалката, защото се уплаши шофьорът да не катастрофира от афект. Отървахме се от крещящата на следващата спирка, от която се качи момиче с кученце, сластен поглед и устни като възглавници. Гримирана така, все едно че не отива на Витоша, а на бар. Смайващо просто.
Около хижа „Планинец“ е хубаво, защото в планината хората са, общо взето, нормални. Една жена ме попита не ме е ли е страх да ходя сама. Отговорих й, че така предпочитам и че психопатите ги мързи да се катерят, те са долу, в ниското, в града. Срещу мен се появи доста хубав левент, награбил съчки, леко брадясал, с къси панталони и много татуирани крака за разваляне на впечатлението. Левентът стовари съчките върху нещо като огнище, до което стоеше жена с права черна коса, устни като полувъзглавници, топ до под изкуствените й гърди, гол корем, дизайнерска чанта и очила, сериозно гримирана. На Витоша, хижа „Планинец“. Тя одобри действията на левента. Той се окуражи от одобрението и вдигна от пейката някакъв предмет и й го показа.
„Виж, направих бумеранг“.
Бумерангът беше мъничък, вероятно две съединени дървени плоски парчета, облепени с бял широк пластир. И той гордо хвърли бумеранга с едрия си замах. Бумерангът обаче не се върна при него. Настана конфуз. Мацката замълча, той замълча, а на мен даже не ми стана смешно. Мъж не на 15, а на 35, голям, с мускули, планинар, си прави бумеранг. И иска да се изфука пред мадама. Но бумерангът не се връща, а си остава точно там, където му свършва полета и пада. Мацката се повъртя около бъдещия огън, онзи прикри поражението си с награбване на още повече съчки, а аз се почувствах като в епизод от „Семейство Флинтстоун“.
Докато пиша това, при мен идва красиво, добре облечено момче с огромни синьо-зелени очи. То води малко момиченце, мургаво, със златисти къдрици, обуто в червени панталонки. Момиченцето яде ябълка, а момчето подмята топка за тенис. Баткото проси. Никой не им дава. Спират при мен. Питам го защо проси. Момиченцето ми казва, че е на три, и показва три пръстчета. Баткото не отговаря. Питам ходи ли на училище, Да, в 7-и клас е. Малкото гордо ми съобщава, че и то ще ходи на училище. Разкъсана съм от желание да им дам един лев, но не им го давам. Няма да го дам не защото не искам, а защото това не трябва да се поощрява. Питам къде са родителите им и защо той води това малко дете. Той пита: А защо не? Става му ясно, че пари няма да дам, и си тръгват. Появява се мама циганка и си ги подбира. Хубави деца. Не редят плочи по Царя, просят обаче.
Тук е така. Силикон в пръстта и светло бъдеще.
