Силвия Лулчева е в своеобразна двойнствена роля в „Шум зад кулисите“, най-новото заглавие в афиша на Сатирата. Двойнствена, защото героинята й се движи в паралелните светове на действителността и на фикцията. Причината е ясна – Белинда Блер е актриса в трупа, която подготвя пореден спектакъл. Генералната репетиция и самата премиера се превръщат в пълна лудница, преливаща от смях, но на моменти и от сълзи. В едри щрихи това е сюжетът на една от най-поставяните комедии в света от 80-те години насам, разкриваща интригите, съперничеството, любовните афери в театъра, хаоса на забравените реплики, на липсващите костюми и падащите декори… На перипетиите и контрастите на сцената и зад нея. Остроумен автошарж и поклон към жреците на музите, които в своята отдаденост сякаш излизат голи пред публиката. Авторът е прочутият англичанин Майкъл Фрейн. Режисьор е Андрей Аврамов, който преди три десетителия пръв в България постави „Шум зад кулисите“ в Младежкия театър, където по това време дебютира Силвия Лулчева.
– Какво помните от онази първа версия на „Шум зад кулисите“, госпожо Лулчева?
– Тя избухна в интересните за държавата и нейното политическо развитие години, които бяха важни и за началото на моята кариера. „Шум зад кулисите“ беше най-шеметното приключение, което можеше да влюби в театъра дори и най-заклетия въздържател. Дума по дума си спомням репликите и реакциите на бате Ванко, светла му памет – Иван Несторов. Станка Калчева завинаги се татуира в съзнанието ми като Бруки/Вики. Всеки от нас, младите актьори, можеше само да мечтае за персонаж в подобен спектакъл. Един от малкото, който вкарваше публика в Студентския дом, къща на Младежкия театър във времето на проточилия му се ремонт. А сега, на предпремиерното представление в Сатирата, Андрей Аврамов покани все още живите колеги, играли тогава в „Шум зад кулисите“. Грейналите им очи, аплодисментите и искрените поздравления щедро ни възнаградиха за усилията и ни убедиха, че не сме сбъркали мача. Че идеята е да се обясним в любов на професията, а не да се бодем с шишове, въпреки че Майкъл Фрейн много откровено разбулва отношенията между нас. Както и гафовете – доколкото можем да ги покажем пред хората. Защото има други, които винаги крием: от забравения текст до объркания момент за излизане пред публиката.
– Ще споделите ли ваш гаф, предизвикал искрена забава сред зрителите?
– В „Гаргантюа и Пантагрюел“ на Младежкия театър изрекох неприлична дума, без дори да осъзнавам, че е излетяла от устата ми. Моята дойка, пищно подпряна с дунапрен в горния и в долния етаж, казваше: „Бяха заклани 800 бика…“ „Давай, изброявай каквито искаш животни“, ме прикани режисьорът Илиян Симеонов, оставяйки ме да импровизирам. И аз, започвайки от едрия рогат добитък, реших да мина през средните по големина животни, за да стигна до хвъркатите – пуйки и патки. И тук стана гафът. Колегите, страшни зевзеци, които не прощаваха никакви гафове, всеки следващ път ме приканваха да повторя същата простотия. „Како, како, кажи го пак…“, но аз, естествено, не си го позволих повече.
– Като водещ на всякакви събития имала ли сте фалове?
– О, да. На една церемония неволно изхвърлих цяло листче от сценария и смело минах напред. В подобен момент може да объркаш всичко, ако до теб няма опитно другарче, което да реагира адекватно. За щастие, точно тогава до мен беше Васил Бинев, по чиито поглед „Какво правиш?“ разбрах, че съм сгафила. Но той успя да върне действието и нещата да дойдат на мястото си. Никой не разбра. Това съм аз – бързам, прескачам, тичам напред и в текста, и в сюжета, и в музиката. Въпрос на темперамент. Но нямам чак случай, в който да си пиша две на релси или да се самоунищожа от критика. Защото има по-фатални неща – да изпуснеш героя, да изпуснеш разказа. Тогава грешката е непростима – губиш и публиката, и партньора, и целия мач. Много обичам шеговитата реплика на осветителите: „Аз къде му светя, той къде играе.“
– Да ви върна към пиесата на Майкъл Фрейн: какво ни казва той за театъра като професия?
– Театърът няма как да бъде заменен и унищожен. През годините се доказа, че киното не уби книгата, че видеото не уби киното, че телевизията не може да изяде живото шоу и връзката с публиката. Каквото и да си пуснеш в ютюб, температурата в залата или на стадиона е съвсем различна. Когато театърът е добър, вълнува. Вкарва те в диалог, от който имаш потребност. В този диалог може да спориш, да страдаш, да се веселиш, да съпреживяваш, да откриваш себе си, човека до теб, любовта и вселената. В него може да преосмислиш библейските слова – или живота си. Или да се накажеш. В това е силата на изкуството.
– И на това по родните сцени ли?
– За съжаление българският театър страда от тежко заболяване – няма харизматични водачи, които обикновено наричаме режисьори, но те могат да бъдат и добрите драматурзи, които болезнено липсват. Макар че хората пишат като луди и книжният пазар е залят, драматургията е друга работа. Напоследък – в стремежа да се привлича публика, млади хора, разпознаваеми в телевизионната си известност, предлагат текстове, приличащи на постове във Фейсбук и на дневен чат с приятели. Някакви лафове без драматургична линия, без завръзка, обрат, кулминация, развръзка… Без пълнокръвни герои – в положителния да видиш и мръсното под ноктите, а в отрицателния онези неща, които те карат да се питаш защо го наричаме злодей.
– Да не споменаваме неумението да се говори.
– Сега, когато катедрата „Сценична реч“ е смачкана в ъгъла на НАТФИЗ, си давам сметка на какво се дължат проблемите. Идват едни младежи, които не могат да изведат логиката и смисъла в изречението. Като в повечето реклами за телевизията – нелогични фрази, произнесени глупаво. Да, ясно, че картината и музиката подсказват, но къде е словото. Когато озвучавам реклама, винаги питам къде е глаголът, защото той е моторът, а насложените 60 прилагателни само ти вдигат захарта. Освен че им няма глаголът, авторите на рекламите не смеят да използват прилагателни знаци, защото не знаят къде се слагат. И всяка дума е с главна буква. Не може, бе, чедо, всичко да е с главна буква – абсурдно е.
– Как стана така, че шум зад кулисите се превърна в нарицателна фраза на политиците ни?
– Ами те откраднаха цялата ни терминология. Постоянно говорят не само за задкулисие, но и за „голям цирк“, питат се кой е режисьорът на „този грозен театър“, кой е „авторът на този слаб сценарий“. Но поне да го правят професионално като истински артисти. За жалост те са шумът зад кулисите, който не искаме да чуваме, но му ядем боба всеки ден.
– До колкото си спомням, преди време искаха да изкушат и вас.
– Беше много смешно. Идеята да вляза в кандидатура за вице президент безмилостно подчерта аномалията в политическата игра. Директно девалвира политикостроенето. Имах удоволствието да прочета биографии на водещи световни политици, но никъде не открих факти за подобна вулгарна смяна на местата. Тя дори не е като при Шекспир, който слага в устата на шута думите, изопачаващи политиката на краля. Политиците ни и това не владеят. Всички помним какви нелепи кандидатури имаше за президент, като че ли тази институция трябваше да бъде опорочена.
– Далеч сте от идеята да се набъркате в политиката, но вашият учител Стефан Данаилов навлезе дълбоко в нея.
– Не само той – Младен Киселов беше изявен партиен лидер, е Николай Поляков заместник министър на културата, но той имаше визия и знаеше какво трябва да се промени. Докато аз какво да правя в политиката – да казвам чужди думи и да гласувам според волята на някой по-върховен режисьор… Къде ще е моята позиция, не съм учила за това, изискват се различни умения. Мога ли да поканя някой от уважаваните депутати тази вечер да излезе на сцената вместо мен?! Не е смешно, а е страшно. Би могло да бъде ужасно нелепо. Всеки да работи в собствения дюкян.
– До къде стигна епопеята с паметника на Стефан Данаилов, вие сте ангажирана с каузата?
– Събираме подписи, за да ги внесем в общината. Наясно сме, че не може всеки да боде паметници, където му хрумне. Но съвсем основателно искаме паметникът да е в Градската градина пред Народния театър.
– Какви са аргументите „против“?
– Пространството щяло да се пренасити, да се обърка ландшафта. Сигурно ще чуем още съображения.
– В коя възраст, според вас, трябва да е Стефан Данаилов в скулптурния си образ?
– Не знам, мислила съм го неведнъж. Може би на 40, когато като преподавател ми се виждаше стар от моите 18. Той е в спомените, срещите, разговорите, споделянето, ситуациите, но те не могат да бъдат увековечени. Фотографията е голямо чудо – всяка снимка е медитация, но скулптурата… Характерът е неуловим. Когато питах Петьо Калчев дали ще подпише, той ми отговори: „Да, ама Ламбо да си прилича – иначе трия подписа“.
– Мислите ли, че Евтим Милошев – ваш продуцент и режисьор в „Столичани в повече“, ще успее да промени поне малко системата като министър на културата?
– Надявам се, че е подготвен. Непрекъснато слушаме, че пари няма. Не е вярно, пари има, но е въпрос на мениджмънт. Надявам се, че Евтим Милошев ще предложи именно това – качествен мениджмънт, правилно разпределение на силите и ресурсите. Надявам се, че ще се възползва от сценичното си време в най-яркото на прожектора, за да направи нужните реформи, та дори да са строги и крайни. Дано да има сили и топки. И още нещо – да знае, че проблемите на провинциалния театър не са проблеми на столичния театър. И да осъзнае, че не е министър само на киното или само на театъра, че има още литература, архитектура, изящни изкуства, библиотеки, читалища, културни институции… Не може да се кърпи на парче и всеки да вика: „Искам пари за тоалетна хартия“, „Искам пари да си оправя тръбите“… Трябва ни дългосрочна стратегия за развитие, за да може изобщо да водим разговор за културата.
– Той се включи и като актьор в един от последните епизоди на сериала, имахте ли обща сцена?
– Не. Мина Маркова, моята екранна дъщеря в „Столичаните“, си партнира с неговия господин Лошев, изтъкнат телевизионен продуцент.
– В какъв филм ви се играе?
– В епоха, но е твърде скъпо. Много ми се иска да бъде направен мини сериал за великия цигулар Васко Абаджиев, който е по-добър от Йехуди Менухин и Давид Ойстрах, но заради хиляди политически тъпотии и кретенизми е смачкан, разсипан, унищожен и убит. Но остава недостижим. Не може да бъде забравен, би било наистина дъното на дъното. Освен всичко друго, филмите и спектаклите, които разказват за артисти, са най-вкусните. „Бърдмен“ и „Хамнет“ обраха сума ти награди. Защо? Защото имат режисьор, който разказва. Докато нашето кино, а и световното, се насити напоследък със социални филми. За да бъде в услуга на фестивални изисквания – само мрачно, само черно, само тежко. Ама, хора, животът не е трагедия. Защо в Индия, където милиони живеят е ужасна бедност, няма депресии? Защо депресиите са най-вече в държавите с висок стандарт? Недейте, бе, хора, нищо не е единствено дюс. Ако Шекспир беше писал само трагедии, никой нямаше да го помни. Върху всички пиеси на Чехов, които играем, обляни в сълзи, пише „комедия“.
– Каква ще е следващата ви роля?
– Във „Ваня, Маша, Соня и Спайк“ на Кристофер Дюранг, режисьор е Стайко Мурджев. Както подсказва името, препратката на американския драматург е към Чеховите „Вишнева градина“, „Три сестри“, „Чайка“. Да видим какво ще излезе от диалога с тези зрители, които познават Чехов.
– Уви, те като че ли остават все по-малко.
– Ние ще свършим, но Чехов и Шекспир – не.
– Бихте ли рискували с режисура в театъра?
– Не. Трябват хиляди качества. Предпочитам да участвам в красиво наредена картина, да съм боя в нея, а не аз да създавам платното.
– Разкажете за спектакъла „100 години Георги Парцалев“, чиято премиера е на 22 юни в Сатирата, а после го играете в Пловдив, Враца, Кюстендил, Перник.
– Публиката вижда Александър Градинаров, който изумително прилича на младия Парцалев, но чува оригиналния глас на легендарния актьор. Страхотно попадение. Аз съм любезният разказвач, който минава през целия му живот – детството, казармата, трите му години като студент по медицина, прекъснати от собствената му воля, перипетиите, подигравките, че не е завършил ВИТИЗ и заради диалекта… Човекът, който най-много помага на Парцалев да се утвърди, е Методи Андонов. Той е духовният му учител, неговата загуба Парцалев изживява най-тежко. Методи Андонов е колосална фигура – лидер, водач, нечовешка стихия. Когато веднъж питах Стояна Мутафова кои са любимите й режисьори, тя вдигна единствен пръст: за Методи Андонов. „Недей така, ма, како, имаш още девет пръста.“, извиках аз, а тя поклати глава.
– Мислите ли за общо представление с мъжа ви, Васил Бинев?
– Той не се изкушава да се качи на сцената. Надявах се, че след „Откраднат живот“ режисьорите в киното най-после са го открили, но пак не размитат за него. След първата му поява в сериала тръгна следният въпрос: „Кой е този американски актьор, озвучаван от Васил Бинев?“
Албена АТАНАСОВА