Силвия Петкова е сред най-популярните актриси в българското кино и театър. Участвала е в сериалите „Пътят на честта“ и „Революция Z“, играе в различни постановки, има и моноспектакъл „В областта на сърцето“, написан специално за нея от Яна Борисова. За своите 39 години е минала и през немалко трудни периоди. Раздели се с бащата на сина си – режисьора Зоран Петровски, наложи й се да започне нов живот и да продължи сама. За щастие, отскоро актрисата е отново влюбена и за първи път тя говори за чувствата си в това интервю.
– Силвия, откривам ви в Шумен. Какво правите там?
– Репетирам постановката „Опасен чар“ по новелата на Свобода Бъчварова в невероятната компания на Любо Нейков и под режисурата на Николай Гундеров. Изключително щастлива съм, че съдбата ме срещна с толкова талантливи и весели хора. Много се забавляваме.
– Това не е ли нож с две остриета? Хората винаги ще ви сравняват с филма на Иван Андонов „Опасен чар“, в който главната роля изпълнява блестящо Тодор Колев.
– Правим съвсем различен прочит на новелата и той няма нищо общо с филма. Много се надявам нашата версия да бъде интересна и забавна за публиката.
– Вашата роля каква е?
– Влизам в образа на учителката по литература.
– Тази роля се изпълняваше от Невена Коканова в „Опасен чар“…
– Да, така е. Тя е велика актриса. Аз съм далеч от нейната ефирност и красота, и нямам никакво намерение да се съревновавам с нея в тази роля. Режисурата на Николай Гундеров е много различна от тази във филма и вярвам, че ще изненадаме зрителите приятно.
– Режисьорите обичат да ви дават роли на учителки. В сериала „Революция Z“ също имахте такъв образ.
– Да и сега ми е интересно да направя по-различен образ на учителка.
– Къде се чувствате по-добре – в театъра или в киното?
– Театърът и киното са много различни, но ги обичам еднакво силно. Със сигурност киното ми липсва, а и моите наблюдения са, че телевизиите инвестират основно в риалити формати. Виждам и как доста хора в гилдията започнаха да работят по групички. Няма и много кастинги, на които да ме канят. А на мен ми се снима. Но знам, че този ден ще дойде и ще получа подходящата роля. Поддържам форма и съм винаги на нисък старт.
– Завършили сте класа на проф. Здравко Митков в НАТФИЗ. Кой негов урок си припомняте в трудните професионални моменти?
– В главата ми винаги са неговите думи, че нашата професия, която за всички е видна лъжа, ние, актьорите, трябва да я превърнем в истина и тя да стане моят живот за час и половина, в който съм на сцената. Така че как да не лъжа ми е най-интересното в тази професия. Проф. Митков ни научи да сме мислещи актьори, да анализираме, да си задаваме въпроси. Чисто психологическото разследване на всеки персонаж, който ми поверяват, ме окрилява и ме обогатява като по-разбиращ човек. За мен няма малки роли. Респектирана съм от всичките ми образи, които са оставили следа у мен, надявам се и в публиката.
– Коя е вашата професионална грешка?
– Не съм суетна и не съм от тези, които се бутат навсякъде. Не се научих как да напомням за себе си и как да се продавам.
– Не бихте ли спала с режисьор за роля?
– Не! В никакъв случай!
– Професионална грешка ли беше напускането ви на театър „София“, където преди години бяхте на щат?
– Не беше грешка, а необходимост за мен, тъй като не усещах да се развивам там. Имах нужда да продължа по друг начин. Слава Богу, така се получи, че успях и като независим творец да практикувам професията, въпреки че се бях подготвила никога повече да не се занимавам с театър. Но съдбата си знае работата и моят път продължи. А и мисля, че след напускането ми имах едни от най-вдъхновяващите срещи в частни спектакли. В постановката „Съседите отгоре“ срещнах Иван Бърнев и Емил Марков, Яна Борисова написа за мен моноспектакъла „В областта на сърцето“, ето сега съдбата ме срещна с невероятния Любо Нейков, който е много добър не само в комедията, но и във всеки жанр. А и най-хубавото е, че вече съм част от трупата на Пазарджишкия театър. Нямаше как да откажа поканата и нямам търпение да изненадаме публиката в новия театрален сезон с интересни заглавия.
– Снимали сте и в доста чужди продукции. Коя среща с режисьор или холивудски актьор е паметна за вас?
– Най-интересна за мен е срещата ми с режисьора Андреас Пантдзис, който е номиниран за „Оскар“ в категорията чуждоезичен филм за „Клането на петела“. Преди години той ми повери главна роля в своя филм „Радостта и страданието на тялото“. Работата с него беше много зареждаща. Аз играех българка, която се среща във Варна с главния герой, издирван от Интерпол. Моята героиня е компаньонка, изживяваща голяма любовна история, преплетена с лъжи, страдание и тормоз от страна на ченгетата. В две от сцените режисьорът дори се разплака, а това на мен ми носи целия смисъл от работата. Няма да забравя как той падна на колене, прегърна ме и каза, че нямаме нужда от втори дубъл. И това ми е останало като огромен комплимент и признание за работата, която върша.
– Една година след участието ви в риалитито „Трейтърс: игра на предатели“ какво ново научихте за предателството през това време?
– Разбрах, че предателството няма място в моя живот. Научих се да приемам хората такива, каквито са. Изчистих всичко, което не кореспондира на мирогледа и морала ми. Много предпазлива съм кого допускам до себе си. Внимателно подбирам кой да има достъп до сърцето ми и до чувствата ми. Искам да запазя спокойствието, което най-после постигнах след толкова години. Разбрах за себе си, че съм чист, искрен и до голяма степен доста наивен човек. Но така искам да бъде, защото в този ужасен свят, в който живеем, желая да съм посланик на човешките качества, които за съжаление са останали в средновековието.
– Ако сега ви поканят в риалити, в кое бихте се съгласили да участвате?
– Като участник – не знам. Това би било голям стрес за мен. Но бих приела да съм водеща на някое риалити. Интересно ми е да наблюдавам участниците отблизо и да виждам какво се случва с тях.
– Да поговорим за годините след раздялата с бащата на сина ви – режисьора Зоран Петровски. Този период урок за какво е?
– За доверие в себе си, за осъзнаването, че имам единствено себе си и Бог и че не ми трябва нищо повече от вярата ми. Тези четири години бяха урок да се науча да обичам първо мен самата и след това някой друг. Много дълъг път изминах в развитието си като човек. Смирих се и се научих да приемам нещата такива, каквито са.
– Как преживяхте раздялата – затворихте ли се в себе си, плакахте ли?
– Преминах през пълната палитра на тези състояния, защото не съм искала тази раздяла да се случва. Не бях подготвена за нея. Затова и минах през всевъзможни фази – саморазрушение, депресия…
– Кога ви беше най-тежко?
– Първите две години бяха ужасни. Тогава бях като осакатена. Но сега се радвам, че това ми се случи, защото днес съм много по-смислен човек, отколкото съм била.
– В този труден момент синът ли беше вашата опора?
– Единственият ми стимул за живот тогава беше той. Абсолютно всичко, което трябваше да премина, знаех, че трябва да го направя заради него. А и да се постарая да не му причиня травми за в бъдеще. Исках да говоря свободно с него по тази тема.
– Как една майка обяснява на детето си, че се разделя с баща му?
– Обяснява, че любовта се трансформира в приятелство един ден. И това че с баща му не сме вече гаджета, не значи, че не сме приятели.
– Вие самата сте дете на разведени родители. Не сте ли искали да опазите сина си от това, което сте преживели?
– На мен точно това ми беше основната болка. Не толкова страданието от раздялата с мъжа, колкото това, че не успях да създам семейството, което никога не съм имала, а съм мечтала. Това беше моят голям крах, а не, че Зоран не е в живота ми.
– Сега как поделяте със Зоран отговорността за сина ви?
– Достатъчно зрели хора сме да не правим от мухата слон. Не общуваме много. С три думи се разбираме. Единствената ни тема е детето. Щастливо разведени сме, както се казва.
– Да поговорим за нещо много хубаво – за любовта. В последно време медиите доста пишат за вас заради връзката ви с Мартин Керезов, но вие не сте говорили по тази тема. Как се чувствате пак като влюбена?
– Срещнах човек, който успя да получи доверието ми, но нека видим какво ще стане в бъдеще. В период на опознаване сме.
– Къде се запознахте?
– На морето.
– С какво ви впечатли Мартин Керезов?
– Само с присъствието си той успя да спечели доверието ми – нещо, което с години не съм давала на никого. Стана ми любопитно какво се случва в мен и сега наблюдавам себе си и как реагирам в тези зараждащи се взаимоотношения.
– Публично показахте чувствата си, публикувайки в социалните мрежи снимка, на която се целувате. Това не е ли достатъчно категорично доказателство за отношенията ви?
– Това е единственият начин да заявя своите намерения към някого като го покажа публично.
– Мартин е с визия на лошо момче – има татуировки. Вие самата харесвате ли лошите момчета?
– Не, той не е лошо момче. Това, което медиите написаха за татуирания мачо, няма нищо общо със същността му, доколкото на този етап го познавам. Много е смирен, вярващ е. Вътрешно стабилен е и търсещ важните неща. Той не живее в България и имаме връзка от дистанция.
– Това е доста трудно. Мартин няма ли да се прибере тук?
– Не знам. Ще видим какво ще стане.
– А как виждате бъдещето си двамата?
– Наистина съм в етап на опознаване. Не мисля за бъдещето, а гледам реалността. Не искам да изпадам в илюзии. Единственото, което желая е, да съм себе си пред някого и този някой да е себе си пред мен. Нямам очаквания. Просто имам интерес да опозная душата на един човек, който се появи в живота ми. Ако това продължава да е взаимно, то най-вероятно бъдещето ще дойде.
– Готова ли сте да направите компромиси със себе си в името на любовта?
– Не правя компромиси със себе си повече в този живот! Няма нито една цена, която съм готова да платя, особено със собственото си спокойствие. Безкомпромисна съм от тук нататък със собственото си щастие.
– Готова ли сте за второ дете?
– Мисля, че приключих с децата! Но не знам – Бог разполага с нас.
– На няколко пъти споменахте Бог в това интервю. Кога вие лично го открихте?
– Част от фамилията ми по бащина линия са много вярващи хора и още от дете съм имала възможност да посещавам неделно училище и да се запозная с Божието слово. Аз съм много вярваща, но не и религиозна. Вярвам в ангелите и че там горе стои една дружина, която ни пази.
– Имате ли духовна връзка с някои от починалите ви близки?
– Да, с всичките. Говоря си с небесата много често и с прадедите ми. И в най-щастливите, и в най-тежките ми моменти, винаги поглеждам нагоре и знам, че те са там, хванати за ръце и ме пазят. Затова и всяка трудност я посрещам не като ужас и края на света, а като още една възможност да науча част от уроците.
– Животът ви е като море, в което има както много високи вълни, така и е равно като тепсия понякога.
– Да има нещо накова. Вярно е!
– Как след бурно вълнение излизате на брега и продължавате напред?
– Моите философски разсъждения и убеждения много ми помагат. Аз наистина възприемам трудностите не като край, а като възможност за ново начало на нещо, което не разбирам тук и сега, но знам, че в бъдеще ще се намести и ще го видя.
– Докъде се простират мечтите ви?
– Отдавна не мечтая. По-скоро си поставям цели.
– Коя е следваща ви цел?
– Да изплатя кредита си за апартамента. Да съм здрава, за да мога да работя и да знам, че ще оставя нещо на сина ми. За съжаление, битовизмът ме е завзел повече, отколкото ми се иска. Но пък имам изкуството и баланса съм го постигнала.
– Не е ли това прекалено голям товар за една жена?
– Така е. Две години много се страхувах от това, но някак си напоследък си позволих малко да се зарадвам, да си кажа: “Браво бе, Силвия!“, да се оценя адекватно и да се погледна в огледалото, от което толкова време бягам. Най-после успявам да вляза в този период, в който си благодаря искрено за всичко, което преживях, за достойнството, с което минах и продължавам да минавам и да се оценя като стойностен човек – и за себе си, и за малкото хора, останали в живота ми.
– Какво му казвате на това огледало сега?
– Обичам те, Силвия и ти благодаря. И задължително завършвам с най-широката усмивка, на която съм способна. Искам тези усмивки първо да ги давам на себе си, за да мога след това да ги дам и на още на някого. Ако сами не се научим да си пълним чашата, просто няма как след това да наливаме от нея и на останалите.
Антон СТЕФАНОВ
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg