Огледалото и морето са сред най-устойчивите метафори в световната култура. Начинът, по който водната повърхност отразява, пречупва и поглъща светлината, превръща морския пейзаж в естествен декор за метафизически търсения. От Овидиевите митове за отразяването и самопознанието, през Романтизма на Уилям Търнър, за когото стихията е носител на възвишеното, до духовните абстракции на Марк Ротко, хоризонтът постепенно се превръща от географска линия във вътрешно състояние. В българското изкуство темата също има своя плътна традиция – от пластическите анализи на морската материя при Александър Мутафов и Марио Жеков до поетичното одухотворяване на пространството при автори като Георги Баев.
В тази изследователска линия се ситуира самостоятелната изложба на Симеон Стоилов „Огледалото на морето“, представена в залите на Художествената галерия „Жорж Папазов“ в Ямбол. Заглавието препраща към едноименната книга на Джоузеф Конрад от 1906 г. – сборник от автобиографични есета и морски мемоари, в които писателят формулира своята лична философия за океана. При Конрад морето не е сцена на приключения или външен декор за човешкото действие, а живо същество, арена на изпитание, морален коректив и място за пълно себепознание. В неговия разказ стихията изисква специфична смиреност и сетивност – нагласа, която Симеон Стоилов пренася директно върху територията на живописта.
За автора, роден 1971 г. в Ямбол, експозицията има и личен измервателен характер. Тя отбелязва завръщане към пространството, от което започва неговото органично изграждане като художник, преди да премине през Националната художествена академия, през защитата на докторска степен за съвременните форми в пространството и през десетилетия активна изложбена дейност у нас и в чужбина. Организирана като специален акцент в рамките на традиционните празнични прояви на ХГ „Жорж Папазов“, изложбата беше открита през юни от председателя на Съюза на българските художници Любен Генов, в присъствието на ръководството на Община Ямбол и местната културна общност.
Живописта в „Огледалото на морето“ отказва да бъде илюстративна. Творбите са освободени от директна предметност – в тях липсват детайлизирани кораби, брегове или конкретни топографски белези. Вдъхновен от опитността си във ветроходството и непосредствения си контакт с водната среда, Стоилов изгражда платната си в пряк диалог със симфоничната сюита „Морето“ (La Mer) на Клод Дебюси. Създадено през 1905 г., произведението на френския композитор революционизира импресионистичния музикален език, като се отказва от описателното изобразяване на вълните, а вместо това изгражда флуидна структура от преливащи се звукови нюанси, светлинни трептения и ритмични натрупвания. По същия начин Стоилов борави с живописната материя: при него образът съществува като променливо състояние от вибрации на светлината, мъгли, дълбочина и преходност. Физическият пейзаж се разтваря, за да отстъпи място на тишината, простора и усещането за посока.
Този подход е естествено продължение на концептуалната рамка, която художникът следва през целия си творчески път – търсене на живопис, която превръща пластическия материал в духовно пространство. В неговия изказ липсата на разказ и на директен образ не функционира като празнота, а като форма на максимална концентрация, която провокира състояние на вътрешно съзерцание.
В „Огледалото на морето“ Симеон Стоилов за пореден път потвърждава позицията си на автор, за когото създаването на изкуство е интровертен, в нещо дори медитативен процес. Чрез синтеза между литературния рефлекс на Конрад и музикалната пластичност на Дебюси, платната му действат като фин коректив спрямо динамиката на съвременния свят, като предлагат на зрителя възможност да спре и да насочи погледа си навътре. Представена в Ямбол, изложбата е израз на творческа зрялост – среща между личното начало и натрупания опит, реализирана чрез езика на една преживяна живопис.
Пламен В. Петров