Тома БИКОВ
В началото на декември изпълняващият длъжността главен архитект на София Богдана Панайотова разреши проектирането на 6-етажна сграда, която трябва да бъде построена в района между Народния театър „Иван Вазов“ и улица „Раковски“. В момента на това място се намира емблематичното заведение „Синият лъв“, което се помещава в градска къща, строена преди около 100 години със статут на паметник на културата. Подобен проект, който вероятно няма да има нищо общо със сградите, които го заобикалят, ще допълни пълната липса на единен стил в столичното градско пространство. В него съжителстват една до друга сецесионови, барокови и националромантични сгради, гарнирани със социалистически архитектурен брутализъм и постомодерни стъклени постройки. Впрочем подобна тенденция се наблюдава във всички български големи градове, което показва, че нашият стил се състои преди всичко в липсата на стил.
Докато четях тази поредна новина за осакатяването на градския пейзаж в столицата, се сетих за едно решение на Политбюро, според което трябвало да бъде съборен царският дворец, в който днес се помещава Националната художествена галерия. На мястото трябвало да бъде построена поредната социалистическа постройка. В последния момент се намесила Людмила Живкова и благодарение на това дворецът, който е една от най-красивите сгради в София, бил спасен. Това, разбира се, не спряло строителството на 18-етажната сграда на Министерството на транспорта, която се е настанила в близост до няколко архитектурни шедьовъра на миналия век и се превръща в нещо като център на кичозния пейзаж, който формира сърцевината на столицата. Та докато се сещах за тази история, се замислих кога организаторите на това безстилие, което присъстват неотменно във всички български времена, са по-вредни – когато събарят сгради или когато строят. Да се даде отговор на този въпрос е прекалено сложно и вероятно непосилно за всеки, който има някакво отношение към градската естетика.
Вероятно настоящият главен архитект на София има своите технически и законови аргументи да разреши построяването на поредния архитектурен абсурд. Със сигурност обаче няма никакви естетически аргументи. Това показва, че законите и техническите критерии за строителството в България се разминават тотално с изискванията за красота и хармония. Поради тази причина се строи всичко и навсякъде. Така се оформя българският градски пейзаж, чиято ценност се състои единствено в атракцията да наблюдаваме резките исторически обрати чрез техния архитектурен израз. Защото насаждането на сгради, които нямат нищо общо помежду си, една до друга, е само архитектурната изява на резките смени на идеологическите времена. Така до бароковия и сецесионов стил на ранния европейски национализъм на цар Фердинанд се подрежда авторитарният националромантизъм от 30-те години на цар Борис III и цялата тази картина се завършва от бетонните и панелни социалистически сгради, сред които спонтанно изникват прозрачните стъклени постройки на либерализма. Това не е градоустройство, а демонстрация на историята, чиито поуки са се вкопали под формата на градски пейзаж. Затова и този пейзаж е много повече поучителен, отколкото красив.
Без да искам да обидя българските архитекти, съм длъжен да подчертая, че те не са невинни по отношение на злополучния градски пейзаж. Впрочем големите злополуки на българската архитектура от гледна точка на естетиката се случват, след като създаваме собствено висше училище, което да произвежда архитекти и инженери през 1942 година. Дотогава българските архитекти са обучавани най-вече в Западна Европа, като през първите десетилетия след Освобождението градският пейзаж се оформя предимно от чужденци. Именно тогава са построени и най-красивите сгради в българските градове. Случайно или не, създаването на българска школа в архитектурата съвпада с периода на най-тежките безобразия, които поразяват кокетните централни градски пространства, изграждани грижливо най-вече от цар Фердинанд. След това се случва много повече строителство, отколкото архитектура.
Германският философ Артур Шопенхауер казва, че архитектурата е застинала музика. В „Света като воля и представа“ той излага тезата си, че това, което виждаме, е само израз на невидимата същност на нещата. Казано по-просто, външността ни изразява нашата вътрешна нагласа и я показва на околния свят. Затова и българският пейзаж очертава не само естетически проблем, но и проблем на българската дълбочина, която сякаш не се интересува по никакъв начин от външния си вид. И ако архитектурата е застинала музика, то в какъв стил е тази музика? Едновременно виенски валс, техно, стара градска песен, естрада, и всичко това – в неравноделен ритъм. Кой би слушал подобна смесица? Вероятно само ние, които я гледаме всеки ден. И цялото това странно и нехармонично звучене не е въпрос на концепция, а на спонтанност, която съществува във всички времена и при всички режими.
Убеден съм, че „Синият лъв“ ще бъде бутнат и на негово място ще се появи 6-етажна сграда, така както съм убеден, че Паметникът на съветската армия ще стои в настоящия си половинчат вид ограден с ламарини поне още десетина години. Просто подобни ексцесии са органична част от българското разрушение и българския градеж (резултатите от двете действия са сходни), които почти винаги се движат без предварително избрана посока. И този проблем няма как да бъде решен спонтанно, както е възникнал. Първата крачка към решаването му е да бъдат наложени тежки законови рестрикции не само по отношение на качеството на строителството, но и по отношение на неговия естетически резултат. Ако искаме да спасим и малкото останало архитектурно очарование в българските градове, трябва да принудим архитектите и предприемачите да се съобразяват със средата, в която строят, и да го правят в синхрон с нея. Дали ще имаме сили за това, е съмнително, защото досега никога не сме имали.
