Кирил Топалов, професорът дипломат, за когото няма тайни в литературните жанрове, се завърна на книжния пазар с „Огънят“ – енциклопедия на живота в България през XVI век, размисъл за съдбата и геополитическата обреченост на поробения ни народ. В центъра е Свети Георги Нови Софийски, битието и страданията му. Той е от деветимата Софийски светци, част от чиито мощи и до ден днешен се намират в Драгалевския манастир. Вълнуващият роман, излязъл със знака на „Сиела“, връща в София през първото столетие след падането на Търновград под властта на османците. Споменът за славния Средец носи светлата и мъчителна надежда, че българското царство някога ще възкръсне отново, а в бъдещата столица се разиграва трагичната участ на млад творец и патриот.
„Идеята се роди, когато бях студент първокурсник по българска филология. В един следобеден час имахме лекция при академик Петър Динеков. Тя се оказа за поп Пейо, изтъкнат средновековен писател, под чието перо излиза житието на Свети Георги Нови Софийски, достоен мъж, жертва на сблъсък, предизвикан от политически и духовни интереси на няколко велики сили. Онази епоха е изключително интересна в нашата и в балканската история, а академик Петър Динеков беше невероятен разказвач. След лекцията му се озовах пред ротондата „Свети Георги“ и сякаш си представих всичко“, споделя Кирил Топалов.
Действието в „Огънят“ се развива в началото на XVI век. Талантливият златар Георги Нови Софийски отказва да се отрече от християнската си вяра и е подложен на мъчения, изправен е пред съда и е публично е изгорен на клада на 11 февруари 1515 г. Всичко това изповядва духовникът, разкъсван между дълга към Бога и вината към човека. „Аз съм поп Пейо, презвитер на Софийската (все още се нарича и със старото си име Сардикийска) митрополитска черква „Света Марина“ и доскоро духовен баща на най-красивия юноша, какъвто някога сте срещали в живота си, на най-даровития, най-изкусния майстор-ваятел на златото, какъвто би могъл да съществува и какъвто бихте могли да си представите. Вече съм много стар, стъпил съм с няколко години в деветото си десетилетие и искам да помоля вас за снизхождение, а духовния ми син Георги, когото всички вече наричаме Георги Нови Софийски – за прошка, задето поради голямата си християнска ревност и грижа за Божията, а не за човешката му душа, го обрекох на най-страшните, на нечовешките мъки в огнената клада, която нечестивците му бяха приготвили и добре разпалили…“ Болезнено актуалните теми са за цената на ревността и човешката способност да превръща любовта в мъка. „Бъхтим се, Господи, трепем се – помежду си и сами себе си – и какъв е смисълът? Уж си ни създал да бъдем братя, а си позволил да станем Каин и Авел“, пита поп Пейо.
Албена Атанасова