Съпругата на Станко Тодоров, най-дългогодишния премиер в историята на България, Соня Бакиш проявява изключителна смелост и съобразителност, за да спаси своя любим по времето на антифашистката съпротива. Случката е много слабо известна, тъй като нито един от двамата не я е разказвал публично. Чували са я някои от колегите на Соня от сп. „Жената днес“, на което тя е главен редактор в продължение на 22 години във времената, когато то се радва на около 500-600 хил. тираж. Спомената е и в биографията на Станко Тодоров, но само в едно изречение, което не разкрива за какъв екшън всъщност става дума: „Успял да избяга от болницата по време на бомбардировка“.
Как обаче се случва това и каква е предисторията на събитието? Една вечер в началото на февруари 1944 г. неколцина нелегални провеждат съвещание в тайна квартира на светлината на петромаксов фенер. Ръководи го представителят на ЦК на РМС Станко Тодоров, който наскоро е избягал от казармата с цял боен арсенал. До него е и Соня Бакиш, легална по това време, но вече под подозренията на полицията. Двамата се запознават няколко месеца по-рано и стават почти неразделни заради единомислието си и припламналата любов помежду им.
На събранието Станко Тодоров обвинява нелегалните, че дейността им е все още инфантилна. Двамата със Соня настояват бойните групи да се обособят като самостоятелни единици, които не се познават, но имат централизирано управление. В разгара на дискусиите обаче нахлува полиция. Станко и Соня веднага обръщат масата и счупват фенера. Започва стрелба, Станко е ранен в кръста и полицаите го откарват в Александровска болница.
Соня, която успява за избяга, се свързва с трима другари от бойна група, сред които е Георги Лятев-Лятето. Тя предлага веднага да нападнат болницата и да измъкнат Станко. Ако това се окаже невъзможно, да го застрелят, за да му се спестят инквизициите. Според нея той така и така ще бъде убит, а вероятно ще бъде очернено и името му.
През това време пред спешното отделение полицията разполага охрана от трима полицаи. Изпращат и немски офицер от слабо известната у нас Тайна военна организация към Абвер 3, изградена в Берлин и предоставена на ръководителя на клона на хитлеристкото военно разузнаване в София Ото Делиус.
Нелегалните нападат болницата и започва престрелка с полицаите и немеца. През това време Соня влиза в болницата, отива при позната медицинска сестра съмишленичка, облича бяла престилка и двете отиват до стаята, в която е настанен Станко Тодоров. Пред вратата на пост са други двама полицаи, които вече са с извадени пистолети заради стрелбата отвън.
Соня разтваря лекарската престилката, за да се видят двата парабелума, препасани на колана й. Започва да говори на италиански, който знае добре от италианската гимназия, която завършва. Познатата й сестра се прави, че превежда: „Госпожата е от службата на Ото Делиус. Германският офицер долу ви вика за помощ, а тя ще остане тук, докато се справите с нападателите!“. Униформените хукват надолу, където
Лятето вече е застрелял германския офицер, ранен е и един от полицаите. Стрелбата продължава. Възползвайки се от паниката, Соня и медицинската сестра хващат Станко под мишниците и го измъкват през задния вход. Там вече ги чака уредена от нея кола. След като се настаняват в нея, шофьорът дава сигнал на водещите престрелката нелегални. Двама от тях се изтеглят, Лятето ги прикрива, а след малко се измъква и той. Всички са невредими. Случаят е отразен бегло в „Разузнавателни известия“, където пише, че на 13 февруари е убит един полицай. Без подробности в бюлетина на Абвера също е отбелязано, че е застрелян германски офицер.
Акцията завинаги свързва Соня Бакиш и Станко Тодоров, макар те да не афишират подробности от този екшън.
Соня Бакиш остава вярна на младежките си идеали, въпреки че не е харесвана от Тодор Живков.
Малко преди промените тя е изключена от партията заради това, че се оказва в ръководството на Русенския комитет – първата проява на организирана съпротива на гражданското общество срещу властта. Бакиш обаче никога не приема за себе си определението дисидент: „Нито съм била, нито се смятам за дисидентка. И направо са ми отвратителни тези пози на герои или на жертви, които някои си приписаха със закъснение, за да вадят дивиденти…“.
Като главен редактор на „Жената днес“ Бакиш си позволява да пренебрегва идеологическите догми, но „вярва, че социализмът може да се поправи и да стане общество на равенство и справедливост, затова не си затваряше очите пред безобразията на надменната номенклатура“, казва синът й Калин Тодоров. Безспорен е нейният принос за развитието на списанието, което дори успява да накара властта да реши някои проблеми на жените. Бакиш умее да отстоява мнението си, има изострено чувство за справедливост, харесва и разбира обикновените хора. „Тя се чувстваше еднакво на мястото си както сред световни величия като Галина Серебрякова и Валентина Терешкова, интербригадистката Долорес Ибарури, шахинята на Иран Сорая, Индира Ганди и английската кралица, така и в компанията на учителки, счетоводителки, кооператорки, работнички и продавачки“, разказва Тодоров. Според него е удивителна и дарбата й да разпознава талантливите пера и да им дава простор. Тя убеждава Николай Хайтов да прави репортажи за „Кремиковци“, Блага Димитрова да вземе интервю от Дора Габе за младостта, първата любов, старостта, самотата и смъртта, д-р Тодор Бостанджиев да прави консултации за сексуални проблеми, командирова Стефан Продев да пише за Сибир, дава на Марко Семов постоянна рубрика. Списанието гостува на поети като Пабло Неруда и Бела Ахмадулина, на страниците му гастролират „арестувани“ стихове на Марина Цветаева и „забранени“ мисли на интелектуалци като Жан Пол Сартър и Симон дьо Бовоар.
Един от митовете за Соня е, че е дъщеря на богатия фабрикант на гуми от Пловдив, също Бакиш, на когото след 9 септември отнемат всичко и той се самоубива в Израел.
„Дядо ми Алберт имаше малка будка за вестници, а баба ми беше домакиня. Майка ми вероятно е взела доста от нея, защото Сара знаеше няколко езика и на 90 години четеше „Цветя на злото“ на Бодлер в оригинал. Семейството е било репресирано по Закона за защита на държавата, принудено да носи жълти звезди, интернирано във Фердинанд (сега Монтана). Това вероятно е мотивирало майка ми да участва в антифашистката съпротива като партизанка и член на бойни групи“, казва Тодоров.
