Милена Фучеджиева
Беше ясно, че ще дойде моментът, в който ще се вадят списъци с бенефициентите на „Отворено общество“ и „Америка за България“. Винаги и навсякъде, следвайки парите, които не са били насочени към теб, се появява желание за мъст от завист, ревност, понякога и принципно несъгласие. Но въпросът с принципното несъгласие не е особено валиден, защото тези организации действат напълно прозрачно. Никога не е била тайна тяхната дейност. И ако вратите им са били затворени за някои, то не е било заради чужденците, а заради българското управление, което селектира бенефициенти по свой вкус и подобие.
„Америка за България“ постига чудесни резултати в културата, науката, образованието и подкрепата на малки бизнеси. Човек трябва да е крайно субективен, за да отрече стойността, примерно, на реставрацията на Базиликата в Пловдив, която събира възхищението на хора от цял свят. И това е само един пример от много. Кога Русия е дала една стотинка за археологическите ни ценности или за образованието на деца и млади хора? Кога Русия е подкрепяла каквото и да било българско и в полза на българското общество? Къде са руските грантове за музеи, за реставрация, за културни институти, за подкрепа на талантливи български деца, за нещо, издигащо културното и социалното ниво на българския народ? Кога Русия е дала пари за ремонт на детско крило в „Пирогов“? Въпросите са излишни за нас, които не страдаме от „братушки“ стокхолмски синдром, но за другите, тези, които съставят списъци и сеят омраза, отговорът не може да не горчи, ако поне малко са честни към собствената си нация. Ако поне малко я обичат. Русия никога не е дала нищо на България, тя само е взимала. Дори най-големият ни храм е кръстен на налудничав светец, който става на всичкото отгоре мюсюлманин. Дали пък това не е преднамерено? Русия всъщност взима от всеки от нас, давайки пари и влияние „под масата“ на определени хора и кръгове, които нямат проблем неофициално да работят за нея. А още по-жалкият сценарий е, ако тя не им плаща нищо дори тайно. И глупаците работят за интересите й безплатно, ей така, в ползу Путину, без България да има абсолютно никаква полза. Нито едно ремонтирано училище и детска градина, нито един ремонтиран музей, нито един лев за организация, подпомагаща малцинства или социално слаби хора. Нищо, едно голямо руско нищо, заради което има върволица влюбени в нея глупаци. И никога няма да има нищо, както не е и имало. Няма оставени от соца великолепни културни паметници, финансирани от СССР, освен паметниците на диктатори и руски войници с вдигнати високо над главите ни шмайзери. Няма болници, няма музеи, няма театри, няма нито една рубла, вложена за доброто на България.
Разбираме омразата към Америка заради войните тук и там. Но руснаците правят абсолютно същото. Те просто са по азиатски подмолни, не са прозрачни и достъпни като американците, макар и да се водят наши славянски „братя“. По нищо не си личи да са ни роднини. Роднините оставят материално и културно наследство. Руснаците не оставят след себе си нищо освен слуги, въобразяващи си, че са „обичани“.
Ясно е, че каквото и да пишем и говорим, то няма да бъде прието от хората, които искат мъст – за какво точно? Някой отнел ли им е нещо? Отнета ли им е свободата да плюят Америка? Отнето ли им е имущество? Свобода на словото и придвижването? Каквито и да било човешки права? Точно обратното. Присъствието на сороските и американските възпитаници само е вдигало общата култура на населението, което, ако беше оставено само на себе си, с мизерните средства за култура и общество след прехода, то щеше да е някакъв чалгаджийски зверилник.
Големият проблем на „Отворено общество“ е, че те започнаха „промените“ с хора, които са свързани с бившия строй. Тези организации, които създаваха култура и образование и тренираха в демокрация, бяха съставени от ченгета, техните деца, комсомолски деятели, както и от най-послушните партийни наследници – тоест от възможно най-„гъвкавата“ и подчиняваща се през комунизма прослойка на българското общество. Те отлично оцеляваха не на трети план тогава, оцеляха вече на първи план и след промените. Тук-там в управата имаше по някой с репресирани роднини и буржоазен произход, но те бяха и са изключение.
Отсъствайки от България 20 години, аз наблюдавах процесите отдалече и отстрани, и нямах идея кои са хората, диктуващи демократичния ред тук. Наивно мислех, че всичките са от антикомунистически произход, заблудена от показния им антикомунизъм. Един път съм кандидатствала безуспешно за издаване на книга в „Отворено общество“. Тази първа моя книга беше с есета, които по либералност биха могли да бъдат подпомагащ материал за идеологията на „Отворено общество“. Обясних си отхвърлянето й с това, че съм дъщеря на Дико Фучеджиев. Сега, знаейки кои управляваха средствата на Сорос в България, ме досмешава от наивността ми. И е трудно да бъде преглътнато, че в демокрацията точно те издигат и свалят хора според техните симпатии и наслоености от комунизма.
После издателите ми от „Ентусиаст“ се обърнаха към „Червената къща“ евентуално там да бъде премиерата на втора моя книга. Беше им отказано. Те отново се обърнаха към „Червената къща“ за премиерата на „Сексът и комунизмът“. И отново им беше отказано. Беше ясно, че аз съм персона нон грата в тези среди. „Червената къща“ се управляваше от дъщерята на агент на ДС и съпруга на бивш млад комсомолски лидер, син на шефа на пропагандата на ЦК на БКП. Същата агентка на ДС е била и шеф на „Отворено общество“. Но всички тези неща и биографии на известни хора от организациите, които диктуваха – и диктуват – културния, обществен и политически ред в България, за мен, емигрантката, бяха неизвестни и си обяснявах отхвърлянията с това, че тези хора са с друг произход, различен от моя. „Демократичен“. Смях. Те всъщност манипулираха обществото, закриляни от демократични институции.
Постепенно всички биографии излязоха наяве и всички вкупом осъзнахме, че демокрацията в България се управлява от същата прослойка отпреди 10 ноември. Недоверието към тези организации започна да расте с разкриването на картончета и биографии. Благодарение на това разкриване аз се освободих от чувство за вина за биографията на баща ми, която се оказа и не точно тази, която широката общественост познава. Но тя няма значение. Познавайки отвътре манталитета и ценностите на тази прослойка, моето решение бе да пазя дистанция от каквото и да било, свързано с управление в България.
Недоверието и омразата, които избухнаха към бенефициентите на Соросовите и американските грантове започна да расте и все по-трудно можеше да бъде обяснявано само със завист. Разбира се, ставаше и все по-ясно, благодарение на тоталната прозрачност на „Америка за България“, че български медии, които изцяло се финансират от чужбина, няма как да бъдат независими, дори и възпитавайки вече поколения журналисти в най-добрите американски практики. Никой обаче не е пречил да има други, чисто български медии, някои от които пък, от своя страна, бяха и са финансирани от тъмни сили в българската политика и в момента. В Америка и Великобритания също много медии са собственост на олигарси и недотам чисти лица. Тук новина няма. Новият за България проблем беше, че хората от финансираните от чужбина медии решиха, че те са последна, най-безупречна инстанция на истината и от тази позиция, моделирайки обществото, те го настроиха срещу себе си. Не могат да бъдат упреквани, тъй като това им е работата. В отговор българските медии започнаха да им противостоят, често с нечисти средства. Обикновените българи започнаха да си задават и да им задават въпроса: „Откъде накъде диктувате нашия, български дневен ред, при положение че получавате парите си от чужбина?“. И така постепенно се стигна до списъците с грантове и имена на личности и организации. Немалко от тях са високоинтелигентни хора, дали много за изграждането на демокрацията в България. Приносът на организации и хора за създаването на култура и демокрация с пари от чужбина тук е огромен. Трудно е човек да си представи какво дъно би била България, ако парите от Запада не бяха потекли към нея. Безспорно щяхме да сме в пъти по-изостанало общество.
