Третият филм на Милко Лазаров започва отново с мелодия в едър план, както „Отчуждение“ (2013) и „Áга“ (2018). И се занимава отново със семейни ценности. Но сега сме свидетели на пленителна притча с политическо внушение. След космическия „Áга“ с Веселка Кирякова, Калоян Божилов и Пенка Кунева отново са създали минималистичен, разтърсващ, потресно красив и адски актуален филм, напълнил на 13 ноември зала 1 на НДК за откриването на 38-та Киномания.
Той е малко отдалечен от сценария на Екатерина Чурилова, Симеон Венциславов и Милко Лазаров, спечелил субсидия на НФЦ през 2020 г. Още в началото директно ни забива в различното: виждаме рентгенова снимка на особен гръбнак, а задкадров глас на лекар (Юлиан Вергов) обяснява, че тийнейджърката Тарика има наченки на така наречените „ангелски крила“. Те са наследствени – имала ги е и отишлата си нейна майка, и живата й баба (Мимоза Базова), която ги е оперирала. Тарика (Весела Вълчева) и баща й Али (Захари Бахаров) мълчаливо пътуват с автобус до селото си. Виждат хора с бели костюми да ръсят. Трупове на животни. Строене на телена ограда. Зловещ тътен на самолет.
Бледоликата Тарика и Али обитават къща без ток и с примитивен бит. Тя разхожда любимата си коза, къпе се на водопад, наблюдава природата. Али е висок и смръщен. Скромен, работлив и добър човек. Единак на каменоломната, но е нежен към дъщеря си. Двамата живеят уединено и тихо. Перат на реката. Тя понякога задава важни въпроси. Отговорите му са често афористични. Когато Али вижда, че с мотоциклет с кош към тях пътува кметът на селото (Иван Савов), напъхва нож в чорапа си. Онзи говори глупости, човекът му напомня за тока.
Единственото желание, изказано от Тарика, е да отидат на селския панаир – тя го нарича празник. И това е единственият шумен, пъстър и динамичен епизод, контрастен на иначе медитативния ритъм. Тропане на хоро. С вдигнат юмрук (сетете се като кого) кметът говори разпалено срещу бежанците, а зад него се веят българското и европейското знаме. Струпалите се селяни го аплодират. Ужасяващо актуално политическо послание. На въртележката зад кадър Богдана Карадочева пее „Безсъница” (силата на звука е адекватна на отдалечаването и приближаването). Бледоликото и мълчаливо момче Никола (Марко Ноков), досущ като Тарика, впива поглед в нея. И тя го заглежда… Прелитат пеперуди. Тарика е и субект в действието, и негов наблюдател.
Напрежението расте. Тарика съзира край къщата бежанка с бебе. Дава й храна. Момченцето се самоубива. Цялото село се натопорчва срещу различната Тарика и баща й. Враждата ескалира. И се стига до последния убийствен епизод на омразата, невиждан досега в киното (поне за мен).
„Стадото” е хомогенен, живописен и покъртителен разказ за конфликта между доброто и злото. Филмът се занимава с най-важните и парливи теми на времето ни: семейните ценности, ксенофобията, трафикът на имигранти, изграждането на граници, необяснимото бедствие, човешкото озверяване. Кроткото и алиенирано всекидневие на Тарика с козата и на баща й Али с каменоломната е колкото прелестно, толкова и трън в очите за безбожниците. Колкото природата е величава, толкова човешкото стадо, лишено от духовни ориентири, е неуправляемо зло. Българското заглавие „Стадото“ (чуждестранното е „Тарика“) има и конкретно, и библейско внушение.
Филмът е визуално умопомрачителен – и в близки, и в общи, и в панорамни планове; и в светлина, и в мрак. Виждаме дори пещерните „очи на Бога“, познати от „Борис I“ (1985) на Борислав Шаралиев и „Време разделно“ (1988) на Людмил Стайков, но заснети от различен ракурс. Захари Бахаров е суперконцентриран и енергиен. Весела Вълчева е истински дар Божи – приказно дете. Почти комичен е Иван Савов като националистичния и агресивен кмет. Виждаме Иван Бърнев като тъжен баща на самотен син, който предпочита да общува с пчелите.
Милко Лазаров е специален режисьор – креативен и интуитивен, визионер и разказвач. Безкомпромисен. Много талантлив. Преди време ми каза: „Аз съм разхвърлян човек, сутрин, когато се събудя, не знам какво ми предстои през деня, камо ли за утре. Но така, по случайност стават нещата. Дадено ми е да бягам на дълги разстояния. Не съм припрян. И нещата се случват“.
„Стадото“ ще тръгне по кината у нас на 21 февруари 2025 г. Вече пое по фестивалите като „Тарика“. На екран е в Люксембург. А сега се отдайте на изкушенията на „Киномания“.
„Стадото“, 2024, България/Германия/Люксембург, режисьор Милко Лазаров, продуцент Веселка Кирякова, сценарий: Екатерина Чурилова, Симеон Венциславов, Милко Лазаров; оператор Калоян Божилов, художник Ивайло Петров, костюми Кирил Наумов, музика Пенка Кунева, в ролите: Захари Бахаров, Весела Вълчева, Иван Савов, Иван Бърнев, Мимоза Базова, Валерия Върбанова, Христос Стергиоглу и други.
Геновева ДИМИТРОВА
