Станка Калчева, която притежава всички възможни награди – някои и по два пъти, неотдавна прибави към колекцията си и „Златен Кукерикон“ на Сатирата. Звездата на Младежкия театър е отличена за участието си в хитовия спектакъл на театър „София“ „Скрити лимонки“ – там е певица полуфеминистка и почти мъжемразка с провалена кариера и пиперлив език. Тя обаче направи и една друга роля, за която й се полагат всички статуетки на сезона, въпреки че, незнайно защо, журито на Аскерите я пренебрегна – на Патриша Хайсмит в „Швейцария“ на Театър 199. И тъй като нито в живота, нито в изкуството има нещо случайно, авторка и на двете пиеси е австралийката Джоана Мъри-Смит.
Драматурзи не й липсват – и синът й Борис Кръстев пише чудесно, и баща му Малин Кръстев е готов с нови пиеси и сценарии.
– Колко комедия носите у вас, госпожо Калчева?
– Малин Кръстев твърди, че трябва да бъда абонирана за Кукериконите.
– Ама вие нямате чак толкова много „смешни“ роли в кариерата си.
– Аргументът на Малин Кръстев е следният: разсмивам колегите по време на представление до степен, в която всички да напуснат сцената, независимо какво се случва на нея по пиеса. Той се базира на конкретни прецеденти. Един от тях беше в „Хепиенд“ на Андрей Аврамов по Брехт – с почти целия състав на Младежкия театър. Играех главатарката на армията на спасението, която възпитаваше хората да бъдат по-добри. Когато трябваше да се обърна към Николай Бинев с думите „Братко Ханибал, ако не се върна до два часа, идвайте на помощ“ – героинята ми отиваше при бандити и не се знаеше какво ще я сполети, с целия си патос на мисионер изтърсих: „Братко Ханибал, ако не се върна до два часа, идвайте на гости“. Всичко живо се изнесе зад кулисите, за да се смее неистово, а аз останах сама – следваше мое изпълнение на песен, която изкарах с виещ глас, опитвайки се да не избухна на свой ред. Гафовете винаги са неочаквани, въпреки че не правя лапсуси, а смислени бъгвания, които водят до забавен или абсурден контекст. Но винаги и във всеки персонаж можеш да използваш собственото си чувство за хумор.
– А вас някой може ли да ви разсмее?
– О, преди години бях много зле – поглеждайки драматургичната ситуация отстрани, често ми ставаше суперсмешно. Примерно с Геро директно изпадахме в подобни кризи – излизахме пред публиката, поглеждахме се и се започваше без конкретен повод. Направо страдах от тези пристъпи на кикот, дори правех упражнения, за да се овладявам.
– В „Скрити лимонки“ пеете, та пеете. Имали ли сте амбиции в този жанр?
– Може би в началото. Но една вечер, докато бяхме на бригада в първи курс, чух, че някой изпълнява всички парчета от филма „Коса“ – ей така, с невероятна лекота, без съпровод и на английски. Кой мислите, че беше? Мая Новоселска. Толкова изключителна, че си казах: „Какво ти пеене, забрави!“. Но е факт, че в Младежкия театър доста съм попяла – и във „Веселите музиканти“, и в „Алиса в Огледалния свят“, и в „Хепиенд“ с невероятната и сложна музика на Курт Вайл. Всичко на живо, без микрофони, с жив оркестър, голям лукс. В „Улицата“ на Теди Москов също пях – той за първия път я направи в Младежкия театър. В интерес на истината скоро не бях пяла. При нас всичко е ситуация. Николай Поляков ми се обади вече по средата на репетициите на „Скрити лимонки“. Но той е един от първите ми режисьори, работили сме много пъти заедно и му имам доверие. Казвам му „да“ дори когато не знам предварително за какво става дума. И когато се включих в „Скрити лимонки“, се оказа, че монологът ми е чрез песни, защото ще бъда певица. Леко се стъписах – пея, пея, ама не съм професионалист, а моята Зоуи, чийто живот се разпада, го удря на цял концерт.
– Изкушавам се да ви питам лесно ли се спогаждахте с Теди Москов, в онези години темпераментът му беше със силата на вулкан.
– Не съм от хората, които се карат с когото и да било. А кой не обича Теди, каквито и прояви на характеропатия да има, докато репетира. На него всичко му е позволено от актьорите, то се случва при подготовката на спектакъла и си носи своя чар, не се пренася в живота. Обикновено крещи на Мая, но в „Макбет“ тя не участваше и го отнасях аз. Веднъж много се разстроих, излязох от театъра, купих си две кутии цигари – а тъкмо ги бях отказала, и бутилка уиски. Тръгнах да му пиша писмо – „Не мога повече така и се отказвам“. На сутринта се събудих и си казах: „Отивай бързо на репетиция, това е Теди, не е кой да е“. Така че не успях да откажа цигарите.
– Как открихте ключа за толкова изпипаното ви превъплъщение в култовата романистка Патриша Хайсмит, която е антисемит, хомофоб, мизантроп?
– Каквото имаше в библиотеката на Каварна за нея, го изгълтах през лятото, преди да започнем работа по постановката с режисьора Владимир Люцканов и моя партньор Боян Арсов. Изключителна писателка. С безподобна лекота преминава през времето в рамките само на няколко страници. Най-интересни биха били дневниците й, но не са издадени в България. Тя започва да пише през 50-те години, а тогава жените все още нямат достатъчно права, пускали са ги само по втората писта. После психическото ми сливане с персонажа се визуализира физически. Не ми беше лесно да премина през целия лабиринт на пиесата – анализирах, тръгвах, попадах в задънена улица и променяхме посоката.
– И като Фрида Кало много приличахте на знаменитата художничка.
– Знам как се случва, но не мога да го обясня – то е до усещането, не е достатъчно да имитираш някого. Започнеш ли да мислиш като него, физиката ти се променя. В „Любовен триумф“, в „Бившата мис на малкия град“, в „Страхотни момчета“ си позволих крайни физически промени далеч от суетата. Тази радикалност ми харесва.
– В подобна освободеност има и сериозна доза самоирония.
– Самоиронията е много важна за артиста.
– Тя ли ви е спасявала през трудните моменти в кариерата ви?
– Може би. Не знам дали я притежавам като способност, но със сигурност я проявявам като стремеж към отстранение. Когато проблемите те засмучат като черна дупка, е задължително да си оставиш ъгълче за самонаблюдение, то е част и от професията.
– Съжалявате ли понякога, че не успяхте да се класирате в Народния театър, когато беше непревземаем като Бастилията?
– В онези времена там не се попадаше само с моженето, трябваше си и протекция. Една сутрин колега ми каза в коридорите на ВИТИЗ: „Професорът те търси спешно“. Вече завършвахме и не ходехме всеки ден в Академията. Открих Николай Люцканов в Народния театър. „Таня, можете ли за три репетиции да влезете в Котката?“, запита ме той. Красимира Петрова, съпругата на тогавашния директор Дико Фучеджиев, била извадила рамото си малко преди премиерата на „Синята птица“ на Метерлинк. „Три репетиции“ означаваше ден и половина. И понеже бях в четвърти курс, веднага отговорих: „Мога“. Славка Славова ми показа техника, с която по-бързо да науча текста си наизуст. Справих се и около мен се завихри друг свят, появи се реална възможност да вляза в Народния театър. Но, както винаги, има едно „но“. Есента дойде и не ме извикаха да се върна в представлението. Професорът много искаше да ме вземе в драматизацията си „Хайка за вълци“. Не му позволиха. Искаше да направи „Идиот“, а аз да съм Настася Филиповна – отново не му позволиха. Водата изтече. Заминах за Пловдив, после обявиха конкурса в Младежкия театър, където ме назначиха. Но ако наистина съжалявам за пропуснат шанс, то той е от онзи момент, когато на Красимир Спасов му предстоеше да поставя „Мъртвешки танц“ на Стриндберг с Наум Шопов. Обади ми се, извика ме, но не се случи.
– Режисьорите в Народния театър явно са ви държали под око.
– Е, да, но дотам. Не се пребориха за мен. Но такива бяха нещата от живота тогава, няма какво да ровим.
– Затова пък сте от актьорите с най-много отличия.
– Едва ли. Но особена ценна ми е наградата от 44-тото издание на международния фестивал „Борини театрални дни“ в сръбския град Враня, където играхме „Съмнение“ на Стайко Мурджев. Ценна ми е заради мотивацията на тримата авторитети в журито, които там са институция – академикът сценограф Миодраг Табачки, режисьорът Дино Мустафич и колегата му Валентин Венцел. Те единодушно ме избраха и се мотивираха: „От началото до края на представлението тя изключително умело и интелигентно позиционира образа на строгата и подозрителна сестра Алоишъс. Несъмнено в основата на този спектакъл е яркото актьорско изпълнение на Станка Калчева, която постига естественост с невиждана лекота“. А ние тук си раздаваме едни статуетки – този харесва онзи, но не харесва другия. Събират се и решават кой да е победителят. Знае се кои са в журито, определящо номинациите за „Аскеер“, но не се обявява кой, за кого и с какви аргументи е гласувал. Във всичко това има някаква анонимност. А в Сърбия интелектуалците са запазили уважението помежду си.
– Ние защо не можем да съхраним достойните отношения в обществото?
– Не знам. Може би защото с лека ръка неглижираме всичко и всички. Дали сме писменост на милиони, но не ценим това, което сме създали. Така живяхме, така продължаваме да живеем. И не, времето не ни е виновно. Дълбоко в нас е закодирано да омаловажаваме постигнатото от другия. Много обидно и трудно е за преглъщане, но това са фактите.
– Затова ли понякога в гилдията ви лъха на напрежение и хлад?
– Пазарът е малък, а хората са много и искат да работят. Борбата е за роли. Театърът все пак си остава възможният остров, на който се чувстваш що-годе комфортно. А най-голямата му сила е, че е форма на общуване.
– Да, но вълнуващите спектакли сякаш стават все по-малко.
– Има ги, но има и много никакви. И когато тук-там се появи нещо ценно, то не може да избуи, защото онова, никаквото, го задушава.
– И много се крещи по сцените.
– Крещи се, когато няма смисъл. Тогава гледаш физически да изстреляш репликите от себе си. Но крясъците са насилие над думите. Някога имаше големи личности, те задаваха тона. Сега няма дори къде да обмениш мнение с колегите. Театрите закриха клубовете си, където творческият дух изригваше и се раждаха страхотни идеи, много по-интересни, отколкото на репетиции. Витае някакво разпадане. На младите всичко това не им липсва, защото не познават другото.
– Но пък младите във вашия театър пожелаха тъкмо вие да направите „Опасни връзки“.
– Да, казаха ми, че искат да работят с мен, но да им бъда режисьор. Получиха зелена улица от шефовете и започнахме да търсим пиеса. Четохме, четохме съвременни текстове, но нищо не ме вдъхнови особено. После почти случайно им предложих „Опасни връзки“. И когато в края на сезона излезе заповед, че ще поставям през следващия – Рая Пеева беше довела докрай преговорите, направо се шашнах. Намерих пиесата, по която е сниман едноименният хит на Стивън Фриърс с Мишел Пфайфър, Джон Малкович, Киану Рийвс, Ума Търман. След като затворих последната й страница, си казах: „Тук ще се удавя, и да ме търсят, няма да ме намерят“. А залогът вече беше на масата. И си направих моя драматизация по романа на Шодерло дьо Лакло. Сякаш някой ми помагаше, не разбирах откъде знам всичко това. В началото на есента бях почти готова, но почти. Когато директорът на Младежкия театър Мишо Байков ме запита мога ли да започна репетиции след десет дни, дори нямаше екип. Не знам как успях, продължавах да получавам неведома помощ. Никога не съм мислила, че ще се оправя в подобна ситуация.
– Мислите ли за следваща режисура?
– Имам идеи, но все още нямам нещо, което истински да ме центрира и задвижи. Посягаш към всеки текст с презумпцията да го превърнеш в спектакъл, но той е и твоето себеизразяване. За това се иска смелост. Да, имам опит, имам сръчност, но нищо не е на всяка цена. Трябва да е свързано с вътрешната ми необходимост.
– Какво каза Малин Кръстев за „Опасни връзки“ и „Швейцария“?
– Много е претенциозен, но ги хареса. Когато той критикува, винаги го чувам – дали ще го приема или не, е друг въпрос. Но интересното му мислене може да отключи различни канали.
– Казахте, че не ви се говори за политика.
– Категорично. Обществото става все по-безразлично. То не реагира, не предвижда събитията, не взима мерки, за да ги предотврати. Обединява се само когато се случи трагедия.
Бинка Желязкова е голямата й учителка в киното
Дебютантката онемява на пробите за филма „Нощем по покривите“, но въпреки това я избират
Станка Калчева дебютира в киното под режисурата на една от грандамите на седмото ни изкуство Бинка Желязкова и в компанията на Георги Калоянчев, Тодор Колев, Пламена Гетова, Цветана Манева, Любен Чаталов. Филмът е в две серии – „Нощем по покривите“, сценарият, естествено, е на съпруга на режисьорката Христо Ганев.
Актрисата, тогава само на 26 години, е Голямата Надежда, Малката Надежда е Деляна Хаджиянкова, на 23. По сюжет двете делят квартира и макар че житейската им философия е различна, с еднаква нежност се грижат за дядо, останал сам със спомените си.
„Бинка пробва целия български театър за двете Надежди. Беше дошла да гледа във ВИТИЗ две мои колежки в общото ни представление „Пенелопа – тъкачка на сънища“. След спектакъла поръчала и аз да отида на кастинга. Така ме посрещна: „О, Пенелопа“. И докато фотографът завираше обектива си в муцуната ми, Бинка се разпореди: „А сега искам да изкрещиш“. Поех въздух, но не успях – започна едно хилене, не мога и не мога. Страшно се разочаровах от себе си. Тръгнах, казвайки си: „Поредният провал“.
После ме извикаха на видео проби. Млада-зелена, вятър ме вееше на бял кон. Снимахме във Варна и в Златни пясъци – три месеца. Къде в наше време ще се случи нещо подобно? Невероятен кеф. На пресконференцията преди премиерата Бинка каза пред журналистите: „С Таня беше любов от пръв поглед“.
Значително по-експанзивен е Красимир Спасов, който, докато снима „О, Господи, къде си“, също като Станка си мисли, че е в театъра. „Атанас Атанасов трябваше да ме удари, но все не успяваше, сърце не му даваше. А в киното може да се монтира, не е като в театъра. Краси Спасов се ядоса, че се бавим, и бааам, като ме фрасна, главата ми се удари в желязната врата зад нас с Наско“, връща лентата Станка Калчева.
Освен във филмите – „Докато Ая спеше“, „Досието Петров“, „Моето мъничко нещо“, има запомнящи се роли и в сериалите, сред които са „Големите игри“ на Иванка Гръбчева, „Хайка за вълци“ на Станимир Трифонов по Ивайло Петров, „Английският съсед“ на Дочо Боджаков, „Знакът на българина“, „Връзки“, „Татковци“, „Съни бийч“.
