„Коя е тая млада и чудна жена – Станка Николица, смела будителка, вдъхновена и бодра апостолка на женското движение във време на робство, на ужаси, на нещастия и беди? Историята мълчи!…“, пише академик Петър Динеков в своя статия от 1932 г. В нея той изразява възхищението си от първата будителка на жените у нас, която разчупва статуквото и поставя началото на нов тип женско присъствие през Българското възраждане. Тя е първата българска преводачка и писателка, родоначалник на българското женско движение за равноправие и просвещение. Станка е и първата жена у нас, отпечатала свое стихотворение през 1853 г. За първа поетеса обикновено се смята Елена Мутева, но нейните творби излизат 5 години по-късно. Най-същественото обаче не е дали за Станка Николица е първата ни поетеса, а това, че тя дръзва сама да направлява съдбата си, без да се съобразява с чуждо мнение, във време, когато е прието жените да са изцяло отдадени на домакинството и подчинени на мъжете си.
Родена през 1835 г. в Разград в семейството на търговеца Спас Стоянов, Станка вярва, че жената трябва да се образова и да има глас в обществения живот. В средата на XIX в., когато образованието е достъпно главно за момчетата, тя е сред малкото, които се записват в първия випуск на новооткритото девическо училище в града. Там учи руски и сръбски и трупа отлични оценки. След завършването става учителка и едва
17-годишна се жени за доскорошния си учител Никола Икономов. Той е на 30 години, ученик на Сава Доброплодни и уважаван човек, публицист, поет, духовник, участник в църковната борба и освободителното движение. Икономов отваря първото девическо училище в Разград и е автор на първия учебник по земеделие у нас. Въпреки всичко бракът им е скандален заради факта, че учител се жени за ученичка. Дори бащата на Станка, който все пак му я дава, категорично отказва сестра й да се запише в училище.
Много забележително обаче е решението на Станка относно името й след сватбата й. Тя взима името на мъжа си – Николица, но след него добавя и тези на родителите си – Спасо-Еленина. Това е нечувано по онова време и говори за нейното самочувствие на личност, готова да надскочи закостенелите рамки. С избора си тя показва, че жената не е просто придатък към мъжа си, а има своя собствена ценност. „Това е разковничето на тази личност. Кой е смятал тогава жената за нещо! Тя е дръзнала да запази своето. Никоя друга жена преди не го е правила“, казва нейната правнучка Теменуга Иванова.
Като учителка Станка превежда от „Дела“ на Доситей Обрадович главата „О славним женама“( „За славните жени“) и една източна поучителна приказка от трудовете му. Така тя съставя малка книжка, озаглавена „Две приказки за славните жени и за Аза человекомразеца“, която издава през 1853 г. в Белград. Тя е първата българка, превела творбите на сръбския писател, проводник на идеите на Европейското просвещение.
Произведенията на Обрадович я увличат, защото в тях той говори за нуждата жените да осъзнаят силата си в обществото, като припомня ролята на редица смели и мъдри жени в световната история. В края на книгата Станка се обръща към българките: „Немами съставени книги, за да се научим в училището по-основно; немами и време доволно да проведем в него; немами както учебни, така и вънкашни за прочитане книги; щото научим за малкото временце в училището, и него забравями, като оставим. Прочее, питам, какво трябва да правим? – Да уловим перото, и сяка според силата си да гледа да изработи нещо за своите дружки. Ето, аз според силата си изработих таз книжка и ви я препоръчвам. – Видите в нея с какви духове жени имало на света, каквито мигар сеги нема?…“ След всичко това пише и стихотворно послание към тях: „Малка книжка за жените, / дето им показва бодро / да се пазят от злините / и да се отнасят мъдро“. Всичко това се смята за една от първите прояви на еманципацията у нас. Станка Николица има намерение да отпечата и преводите на „Многострадална Геновева“ и „Касия царица“, но това не се случва и те остават само в ръкопис. Появяват се грижите за децата – семейството има девет деца, но загубва две от тях.
Станка влага цялата си енергия във възпитанието им като будни и просветени личности, а едновременно с това тя продължава да учителства и време за преводи не остава. Според разказите на правнучката й тя винаги месела хляб, тъй като съпругът й искал само тя да го приготвя.
Всички оцелели деца получават високо образование. Дъщерите стават учителки. Най-голямата – Дочка, е и основателка на женския клон на дружеството „Червен кръст“ в Разград. Стефания е изпратена да учи в Русия, където завършва с отличен успех Киевската гимназия. Тя е първата гимназиална учителка във Варна и се омъжва за бъдещия кмет на морския град Кръстю Мирски. Най-малкият син – Григор Попов, е журналист, общественик и участник в четите на Гоце Делчев. Пейо Яворов го споменава в началото на „Хайдушки копнения“. На негово име днес се провежда ежегоден национален ученически журналистически конкурс в Разград.
Станка и съпругът й се преместват в Русе за около 5 години през 1866-1867 г., вероятно поради недоволството на турската власт от свободолюбивите идеи на двамата учители. Семейството не остава встрани от революционния подем и в тяхната къща в Разград се укриват четници според думите на Теменуга Иванова. На едната стена там има малък отвор, през който можело да се види дали идват турци, а в случай на нужда бунтовниците се измъквали в глуха уличка през малка порта в задната част на къщата, която днес е музей.
От този период е и един от най-любопитните моменти в творчеството на Станка – ръкопис на подписано от нея стихотворение, открит в последните години. То е съвсем кратко и се казва „Предусещание“ – „Войводу / Падна есенес звезда; / но сърцето ми те чака. / Ох, прогни ли в железа / ил те майчица оплака? / Смертом смерте ми каза / китка момина сълза“. То е поднесено като дарствен надпис върху гърба на титулната страница на книгата „Историческо обозрение на България“ от руския офицер Георгий Бобриков, издадена от Любен Каравелов през 1874 г. Остава тайна историята, която я е вдъхновила за него. Според сродник на поетесата стиховете са посветени на Никола Войводов, известен като Войводата, който през 1867 г. завладява кораба „Германия“ заедно с помощника си Цвятко Павлович и загива в сражение с Мидхат паша. През 1983 г. пък Георги Тахов пише в статия за поетесата, че тогава в Разградско е действал войводата Пейо Буюкли и вероятно стихотворението е за него. Волно или неволно, Станка Николица отнася тайната със себе си. Остава загадка и дали е писала други стихове. Предполага се, че в огромния архив на сина й Григор Попов, който е изгорен от властта след Девети септември, е имало и нейни творби.
Станка Николица си отива от този свят на 85 години през 1920, а името й остава сред апостолите на Българското възраждане. От 1975 г. в Разград се провеждат посветените на нея литературни празници „Поетични хоризонти на българката“.
Мария ПЕТКОВА
