Когато „Небесна гледна точка“ излезе на книжния пазар преди две години, Стефан Цанев обясни, че се надява старите стихове в нея да въздействат на публиката също толкова силно, колкото и новите. „Няма нищо по-тъжно от това да надживееш изкуството си. За поета е все едно дали е жив, или е умрял. Ако те помнят, ако те четат – жив си. Не те ли четат, не те ли помнят – и да си жив, мъртъв си. Жестоко е, но е истина.
Изкуството е съпротива срещу смъртта. А какъв е смисълът на живота? Какво представляваме ний с нашите жалки боричкания за власт, за слава и за богатства, с нашите войни и убийства върху тази третокласна планетка, кръжаща около звезда-джудже в покрайнините на провинциална галактика, забутана сред гъмжилото от милиарди галактики в черната утроба на Вселената? Забелязва ли ни някой отгоре? Тази книга е пълна с много други въпроси, каквито хората, затънали в блатото на битието, предпочитат да не си задават. И може би са прави. Затова: Не четете тази книга – ще ви натъжи. Истините не са вкусни – яжте весели лъжи!“ . Днес, когато празнува 90, продължава да задава същите вечни въпроси, които обаче никак не са модерни в домораслото ни пост модерно общество. Задава ги и в публицистиката си, и в лириката си, и в пиесите си. Те ще прозвучат и от сцената на фестивала Via Pontica в Балчик, чието поредно издание през септември е в чест на юбиляря. В афиша е и спектакълът на Димитър Маринов и Ели Скорчева „Деца на света“ – за демографската и човешка криза на България. „Комедията е най-тъжният жанр, жанрът на отчаянието. Когато нищо друго не му остава, човекът започва за се смее“, казва Стефан Цанев в драматургичната си творба, посветена на родителите, чиито дъщери и синове са се разпилели по всички краища на земята и никога няма да се завърнат в родината. Сега той се надява, че „Убийството на Богородица“, най-новата му трагикомедия, ще бъде поставена със същия хъс, с който режисьорите посягат към класиките му като „Последната нощ на Сократ“. Това обаче едва ли ще стане бързо и лесно – идеологическа цензура официално няма, но все още има „съображения“. Неслучайно един от героите му в „Убийството на Богородица“ казва: „За каква свобода, за каква демокрация може да говорим, когато днес тези няколко стотин души владеят повече богатства, отколкото останалите пет-шест милиона бедняци, наречени народ? Няма по-унизително робство за човешката личност от нищетата. Няма по-позорна диктатура от властта на парите. Какъв ренесанс, какво възраждане на нацията може да очакваме, какво възкресение на народния дух? Ний омърсихме свободата, ний убихме демокрацията в зародиша й, ний убихме Богородица, преди да е родила Христос…“
Стефан Цанев: Цял живот питах какво става с идеалите и от това си патех най-много
Не познавах Людмила Живкова, но тя не забрани пиесата ми „Процесът против богомилите“, въпреки че я уверяваха, че е прототип на принцесата в нея
Интервюто със Стефан Цанев е направено през 2021 година специално за книгата на Кристина Патрашкова „Въпреки всичко. Българските писатели в годините на цензурата“, издание на „Престиж буукс“. Публикуваме го със съкращения, защото то очертава интересна картина на отношенията между властта и писателите в годините на социализма, а и не само тогава.
– Как бихте определили литературния живот преди 1989 година, господин Цанев? Въпреки съществувалата цензура тогава излизаха забележителни творби. Няма ли известно противоречие?
– Няма противоречие, има логика. Писателят винаги пише „против“, никога „за“. По време на цензура и диктатура той е в благоприятната си среда за писане – съпротива. Франсоа Вийон, Сервантес, Ботев, Гогол, Достоевски – да не би да са писали по време на демокрация. По време на демокрация и благоденствие писателите нямат мотивация за съпротива, стават мързеливи и безлични. Има и нещо друго. За таланта няма прегради, няма цензура, той преодолява всичко. Забележете кои се оплакват, че цензурата по време на социализма им е попречила да изявят своя талант, своята гениалност. Защо не ги изявиха после, като настъпи демокрацията?
– Принуждавани ли бяха талантливи писатели да заемат постове – не само в Писателския съюз, но и в Държавния съвет и Комитета за култура, или самите те се стремяха към подобна кариера? Какви облаги даваше това?
– Нека не преувеличаваме нещата. Да ти попречат да заемеш даден пост – да, можеха да ти попречат. Но да те принуждават да заемеш висок пост – хайде, недейте. Да те изкушат – може би. Така че оправдания за тези писатели, които се стремяха към високи постове, няма. Облагата беше не само суетна, но и користна: колкото по-висок пост заемаш, толкова за по-голям писател те обявяват, толкова по-големи хонорари ти плащат.
– Писателският ви път е изключително успешен, но в никакъв случай лек. Кои са най-тежките идеологически сблъсъци, през които сте преминали?
– Да пишеш открито против комунизма беше абсурд. Да критикуваш някои икономически или културни слабости на системата – можеше, понякога разрешаваха, понякога забраняваха. Властниците обаче се вбесяваха, когато попиташ: какво стана с идеалите на комунизма? Това се опитвах да правя (така се казваше и една от стихосбирките ми: „Аз питам!“) и от това питане си патех най-много. Най-големи проблеми имах с трагедията си „Процесът против богомилите“ – те също са обявени за еретици и са ги горели на кладите, защото са питали: какво стана с идеалите на Христос?
– Вашите „Любовни булеварди“ в Младежкия театър навремето предизвикват интелектуална революция. Останаха ли неразказани истории около тази постановка?
– В „Любовни булеварди“ нямаше нищо особено (ако не броим масовото самоубийство на финала и виковете: „Къде си, свободен дух?“), любовна история, компромиси в името на любовта и прочее. Но там имаше едно 16-годишно момиченце, което през цялото време задаваше същия въпрос: какво стана с идеалите? Къде е равенството? Къде е свободата? Когато извикаха директора на театъра Васил Попилиев при Тодор Живков, той истерично крещял: Кои сте вие да питате какво стана с идеалите? Това, че забраниха представлението, не ме нарани толкова, колкото вътрешните предателства, за които разбрах после.
– Имало ли е период, когато ваши колеги са избягвали компанията ви заради славата на инакомислещ?
– Избягването беше двустранно: те от мен, аз от тях.
Благодаря на писателите от по-възрастната генерация, които ме подкрепяха и ме обгръщаха с внимание
– Иван Радоев, Никола Русев, Христо Ганев, Йордан Радичков, Валери Петров, Атанас Далчев, може да се учудите – и Христо Радевски.
– Имали ли сте лична среща с Тодор Живков или с някого от другите важни идеологически лидери по онова време по повод ваша творба?
– Да, това е малко известен случай. Става дума за пиесата ми „Събота 23“ („Разпята събота“). При един нощен скандал Джагаров я нарече „наемен нож, подло забит в гърба на Партията“ и викаше на Николина Томанова, директор на театър „София“: „Как допуснахте този троянски кон да влезе и в софийски театър?“. (Преди това бе поставена в Пазарджик.) И около пиесата започна брожение, слухове, недомлъвки и преки обвинения – била песимистична, невярна, дегероизирал съм бил великото антифашистко въстание, клеветял съм вождовете на въстанието, ден след ден в театъра идваха разни комисии, искаха съкращения на реплики, на думи. Писна ми да се боря за всяка думичка, запилях се някъде из планините. Една вечер ми се обаждат в хижата по телефона: слизай веднага в София, утре вечер Тодор Живков идва да гледа пиесата ти! Ако не ме лъже паметта, беше през февруари 1974 година. Слиза Тодор Живков от чайката, след него – Пантелей Зарев, председател на Съюза на писателите, и Джагаров, тогава беше подпредседател на Държавния съвет. Като видя Джагаров, Томанова успя само да ми прошепне: „Погребани сме!“. След края на представлението слязохме долу, в подземното клубче на стария театър (където е днешният Театър зад канала), Живков произнесе странно слово: „Че аз ако не бях дошъл, рече той, ни пиеса щеше да има, ни автор, ни театър. Истинското въстание през 23-та година беше юнското, на земеделците, когато Задграничното бюро на партията забрани на комунистите да участват в него, а после вдигна насила въстанието през септември – и за какво, за да унищожат вътрешната организация на партията. Така че това правилно е отразено в пиесата. Обаче сте допуснали, другарю Цанев, една грешка. Голяма грешка. Не е верно, че Димитров и Коларов, вождовете на въстанието, са си пиели кафето в Белград и викали оттам на обезглавените въстаници: „Горе главите, славни борци!“. (Това беше една от репликите в пиесата, отдавна зачеркната от цензурата, но тази вечер Коста Цонев взе, че я каза.)
Живков повтори: „Много голяма грешка! Не в Белград, а във Виена си пиеха кафето,
чак там бяха избягали храбрите вождове на въстанието, ха-ха-ха! А наздраве!“.
Живков говореше за Георги Димитров с неприкрита неприязън, може би делеше с него мегдан кой от двамата е по-велик и може би точно забранената реплика против вождовете на въстанието, която тази вечер Коста Цонев каза, спаси пиесата. Случват се такива абсурди.
– Властта опитваше ли се да ви ухажва?
– Да, имаше опити. През 1967 година Джагаров, който тогава беше председател на Съюза на писателите, ме извика и започна да ме хвали какъв поет съм бил и т.н., обаче съм странял, трябвало да бъда с него, сега трябвало да бъдем единни, иначе много таланти ще бъдат пожертвани в името на единството – и разговорът завърши със скандал: името ти ще бъде заличено от българската литература, викаше той, няма да те печатаме 10 години и никой няма да си спомня името Стефан Цанев! Две мои поеми, които бяха под печат, бяха свалени от страниците на списанията (пазя си ги за спомен страничките), всички стихове, които предлагах нататък, ми бяха връщани без обяснения. Би помислил човек, че след случая с пиесата „Събота 23“ ще ми потръгне. Живков наистина попита по едно време: Пиесата добре. Но какво става с поезията, другарю Цанев? Не ме печатат, отговорих. Как тъй не ви печатат? Попитайте Джагаров, казах. Не знам дали го е питал. От заканата на Джагаров бяха минали повече от 6 години и наистина през това време – нито стих. Но аз не се отказвах. Две стихосбирки ми бяха върнати от издателство „Български писател“, представих трета – „Аз питам!“. И се започна тригодишна сага на „редактиране“ – този път, оказа се, със секретното участие и на Държавна сигурност.
– До каква степен ДС наистина се намесваше в литературния живот тогава? Какви са вашите лични истории с тази служба?
– Ще разкажа един случай, не фриволен, измислен или преувеличен, а документиран в моето досие. На 14.IV.1975, след това на 14.VI.1975 агент „Надя“ „съобщава стр. секретно на закрито“ на м-р Пенчев от Управление VI на ДС, Отдел I, Отделение II, че в ръкописа „Аз питам!“ на Стефан Цанев, „постъпил в редакция „Поезия“ на издателство „Български писател“ преди около три години“, въпреки че много страници в него „бяха отстранени завинаги, за съжаление в ръкописа останаха други моменти, които издателството с право смята за неподходящи да бъдат печатани“. Има и характеристика на автора: „поетическа нервност, склонност към поза, към поетическо преувеличаване на възприятията и преживяванията, липса на достатъчно човешка уравновесеност и идейна зрялост“. Неизвестен началник (подписът не се чете) нарежда на м-р Пенчев: Да се помоли „Надя“ да конкретизира тези „неизяснени и неподходящи моменти“, за кои стихотворения се касае, какво е написано в тях, към кого е насочено и пр. След което м-р Пенчев нарежда: Да се преснеме ръкописа на Цанев и да се даде за оценка на агенти специалисти. И чак след това и след новите поправки, направени от автора, книгата се разрешава за печат.
Не вярвам само моите книги да са се радвали на такова внимание от Държавна сигурност.
Както пише агент „Надя“, ръкописът е постъпил в издателството преди около три години, значи не преувеличавам – три години стихосбирката се „редактира“ дума по дума. Стигаше се до куриози. Имаше такъв стих в ръкописа: Във всеки от нас дебне фашистът, капиталистът тихо щрака сметалото – отстрани с виолетово мастило бе изведен въпрос: И в др. Тодор Живков ли? Не издържах, нахлувам при директора на издателството и направо крещя: Кой задава този идиотски въпрос? Не съм аз. А кой? Не питай, изпълнявай! Т.е. – зачерквай. Разказвам това, за да придобиете малка представа как сме се борили за всяка дума, за всеки стих.
– Смятате ли, че ваши близки приятели като Георги Марков, Коста Павлов са своеобразна жертва на онова време?
– Георги Марков е саможертва, той не е бил гонен писател, който няма друг изход, освен да избяга, имаше всички шансове да бъде блазиран по времето на социализма, беше достатъчно талантлив и добре оценен, неговата непоносимост, която го накара да напусне България, е от друг по-висш, саможертвен характер. Коста Павлов е повече жертва не на онова време, а на нашето ново време. Защото гонен, непечатан, забранен – тогава всички го знаеха, шептяха неговите стихове, той беше идол. Днес е неразбран, забравен. Това е по-страшно.
– Лично вие склонен ли сте да омаловажите факта, че талантлив писател е бил във връзка с тогавашната власт, каквито бяха Георги Джагаров, Любомир Левчев, а и много други?
– Аз и да го омаловажавам, те не си го простиха. Някои ми се разсърдиха, като написах „Трагедията на поета“ за Джагаров. Да, той преживя трагедия. Властта компенсира липсата на талант и към нея неудържимо се стремят бездарниците. Но Джагаров бе достатъчно талантлив, за да не забележи, че властта убива таланта му. Поетът Джагаров умираше – той по-добре от всички знаеше това и търсеше спасение в ласкателите. Малко след събитията през 1989 година той написа в някакъв вестник, че бил най-голямата жертва на комунистическия режим. Всеобщ смях! А всъщност това е истина. Смешна, но страшна истина. Гонените, репресираните, битите, убитите – са само физически жертви. Душите и съвестите им обаче останаха чисти, достойнството им бе непокътнато. А буйният бохем Джагаров, гордият поет Джагаров, коравият българин Джагаров бе превърнат във верноподан сатрап, в придворен поет, в трапезен шут (болно беше да го гледаш как се гърчи пред Тодор Живков!) – какво по-унизително може да има за човека и какво по-убийствено – за поета? Левчев бе достатъчно горд, за да не се разкайва, но се поболя. Жестоко е.
– Може ли да се каже, че повечето писатели са се стремели към близост с тогавашните управници? Легенди се разказват как колегите ви са се надпреварвали да почиват точно в тази смяна в писателската станция на Златни пясъци, когато традиционно е гостувал Живков. Известно е също, че в неговата ловна дружинка също са членували доста писатели.
– Очакваният отговор на този въпрос е ясен. Има обаче един неочакван отговор. Дечко Узунов не се притесняваше да се движи сред властващите, нито се натискаше, нито пък странеше от тях, държеше се с държавниците делнично, без подмазване и без презрение, не хабеше чувствата си. „Аз не ги търся, те мен ме търсят – казваше той. – Амчи те на мен за какво са ми, аз им трябвам. Туй всеки умен държавник го знай, знаеше го цар Борис, знае го и Тодор Живков. Щото времената се бележат от нас, епохите по нас се измерват. Че някой знай ли кой крал е царувал по времето на Шекспир, ами на Сервантес, ами кой е бил папа по времето на Микеланджело някой знай ли? Ако се сети, ще рече: по времето на Микеланджело папа е бил еди-кой си, по времето на Шекспир крал е бил еди-кой си. Тъй и след време ще казват: по времето на Дечко Узунов – или по времето на някой от вас тук – на власт бил еди-кой си. Затуй се увъртат около нас, затуй ни ухажват, та дано покрай наш’те имена да споменат някога и техните…“
Иска ми се да вярвам, че това се отнася за повечето писатели, художници и артисти от ловната дружинка на Тодор Живков.
– Интересно какво е вашето мнение за Людмила Живкова като човек, който ръководи културата през 70-те години на миналия век?
– Не съм се срещал с Людмила Живкова, не се познавам лично с нея, не сме разговаряли. Не е изключение, когато деца на диктатори се правят на свободомислещи, дори когато стават наистина свободомислещи, първо, защото се отблъскват от противния образ на бащите си, второ, защото м о г а т, „понеже баща ми е цар“ – както казва в „Процесът против богомилите“ принцесата, дъщерята на цар Борил. Давам този пример от пиесата нарочно. След смъртта на Людмила Живкова поетът Радко Радков, който беше нещо като неин изповедник, ми каза: Ще ти кажа нещо за Людмила, за да я запомниш с добро. Един ден, преди три години, бях при нея в кабинета й, влязоха трима наши колеги писатели, носеха пиесата ти „Процесът против богомилите“, взеха да й четат пасажи от нея и я уверяваха, че една от героините – принцесата, дъщерята на цар Борил – е пряка подигравка с нея. Тя ги изслуша и отвърна:
„Ако Стефан Цанев наистина се подиграва с мен, съжалявам. Но той е поет и чрез него говори Бог.
Не го докосвайте!“. И наистина, три години преди смъртта й, през 1978, съвсем неочаквано разрешиха пиесата да се постави в Търново, Варна, Бургас и Враца, след смъртта й отново я забраниха.
– Трудно е да се дават дефиниции за щастие. И все пак – какво е вашето определение?
– Свободата, Санчо, свободата, няма нищо по-сладко на този свят от свободата!
Стефан Цанев и Доротея Тончева – безкраен празник от половин век
Женят се след разлъки, разочарования и разводи, и до днес са сигурни, че пак биха направили същото
Албена Атанасова
За Стефан Цанев актьорите са светещите хора на планетата, тъй като всяка вечер изгарят на сцената като живи факли с надеждата да запалят светлинка в душите на хората. Но не само заради това преди няколко десетилетия се залюбва с Доротея Тончева, след като поне три петилетки са приятели, които се движат в едни и същи компании и дори понякога си споделят сантиментални перипетии. Тя обожава поезията му и не крие, че още като тийнейджърка изрязва негови стихотворения и зорко следи творчеството му от тайно препечатани екземпляри. За нея той е умният мъж, който може да й даде съвет за роля, сценарий, пиеса. Именно, за да си поговорят задушевно след финала на пореден шумен купон в апартамента на Доротея, Стефан Цанев остава при нея и забравя да си тръгне. После той дълго я майтапи, че само й гостува и тя не бива да го ангажира с никакви мъжки домакински дейности. В началото на съвместното съжителство дори и не помислят за брак. Имат достатъчно горчив опит от разочарования, разлъки, разводи, но отдавна се знаят, всеки е наясно колко струва другия не само като артист, но и като личност – затова вярват в любовта си, а не в документите. В крайна сметка, въпреки краха на предишните си юридически съюзи, променят мнението си, осъзнавайки, че времето минава безпощадно. Един ден се приготвят да тръгнат към летището, за да хванат полета за Бургас, където е премиерата на “Хамлет”, когато става ясно, че самолетът няма да излети заради лошото време. То се пренася и в настроението на Доротея Тончева, която трудно понася пътуванията с влак. Но нямат избор – на гарата ще ги чакат Недялко Йорданов и Ивана Джеджева. Слизат от вагона накокошинени и готови да си издерат очите. Ивана Джеджева още на перона ги подхваща: „До кога ще се занимаваме с вас, да ви оженим още сега!“. Мъжът й веднага се навива и докато предстоящите младоженци се чудят как да реагират, вече са в автомобила, а Недялко Йорданов натиска газта към Поморие. Подписват в тамошния обреден дом, а
хор от пионерчета пее „Щастливи старини, щастливи бъднини“…
Отиват да полеят сватбата – Цанев и Доротея още тогава сериозно се шегуват, че са като древните гърци, откриващи истината в храма и в кръчмата. В ресторанта – Валери Петров, който също е в Бургас за премиерата като преводач на „Хамлет“. Недялко Йорданов бърза да му се похвали, че с Ивана най-после успешно са сватосали приятелите си. Стефан Цанев обяснява че „малко са се пооженили“ с Доротея. Мъдрецът ги поздравява, но леко учуден от ситуацията, проронва “Ама, деца, с тия неща шега не бива!”. През следващия половин век, та до днес, няма шега. Нищо, че понякога все още спорят в кресчендо, ей така, в името на спорта. Когато тя му кара, той пуска в ход стария изпитан лаф: „Викай, викай, ще ти мине“. А Доротея е челична дама, минала през какво ли не в театъра и в киното. Затова една от любимите й реплики в „Цигуларката на Бога“, е „Между ръкоплясканията и шамарите има само един лакът разстояние“. Звездата от две дузини български филми от дете е твърде експанзивна, а единствената реакция на майка й, която рядко може да вземе надмощие, е благословията дъщерите й да приличат на нея. Приличат или не, е друг въпрос, фактът е, че и четирите наследнички на Доротея и Стефан Цанев барабар с потомството си живеят в чужбина. Но много се обичат и поддържат. Събират се за празниците в София или Балчик.
Евгения, най-голямата дъщеря, е на Стефан от първата му съпруга – студентски романс в Русия. От нея са внуците Никита и Екатерина. Анна, втората дъщеря, е от следващия брак на поета – живее в Рим, а синът й се казва Стефано. Третата, Ирина Мавродиева, която е с дъщеря си в Лондон, е на Доротея. На времето мечтае да кандидатства във ВИТИЗ, но майка й я попарва с жестоко професионално откровение: Да си готин и секси, не означава, че си и талантлив. След години ще се разкае – когато гледа Ирина в моноспектакъла й по Кокто „Човешки глас” в Театър „София”, една от най-тежките пиеси в международния репертоар. Яна, общото дете на Доротея и Стефан Цанев, е полиглотът изтърсак в многолюдната фамилия – говори пет езика и е любимката на каките си. И четирите проявяват сериозен характер, разказвали са родителите им. Стефан Цанев продължава да бъде изповедникът на момичетата.
Албена АТАНАСОВА