Проф. Стоян Михайлов е роден 1930 г. в с. Скравена, Ботевградско. Един от водещите български социолози. Професор и доктор по философия, член-кореспондент на БАН, бил е директор на Института по социология. През 70-те години става инструктор (съветник) към ЦК на БКП, по-късно шеф на отдел „Пропаганда и агитация“ там, а от 1978 до 1988 г. е секретар на ЦК на БКП (едно стъпало в йерархията под член на Политбюро). Автор е на новаторски критични изследвания за отрицателните явления при социализма, на множество социологически трудове.
През март 1988 г., по времето, когато се засилват дисидентските прояви в обществото, Михайлов е свален от поста си, а същата година по-късно е изключен и от състава на ЦК. Като повод за действията срещу него служат публикувани в партийния орган „Работническо дело“ писма от първична партийна организация в кв. „Лозенец“ в София. За кратко през ноември 1989 г. е назначен за вицепремиер в правителството на Георги Атанасов, просъществувало до февруари 1990 г.
Във Великото народно събрание през 1990 г. влиза като независим депутат, но БСП го подкрепя.
До смъртта си през 2020 г. живее в родното си село Скравена край Ботевград.
Стоян Михайлов изчезва от вниманието на обществото през 90-те години. По времето на Живков има авторитет на дисидент в ЦК. Книгата му за отрицателните явления при социализма изглежда необикновено смела в края на 70-те и началото на 80-те години. Михайлов е бил 10 години секретар на ЦК и отговаря за „духовната“ или „културната сфера“. По онова време много се говори за сфери. Гъмжи от словосъчетания като художествено-творческа интелигенция, априлско поколение, социалистическа младеж, успехи на трудовия народ и постижения на народната власт.
Под повърхността на здравата идеологическа догма кипи друг живот – на черна търговия, чейндж, снабдяване от „Кореком“, придобиване на жилища и др. с връзки по върховете на властта, корупция. Рушвети се раздават също като сега, но по на дребно. Защото има страх от ДС и от безбройните партийни и държавни бюрократични структури. Дори приближените на Живков се страхуват, въпреки че са били фаворизирани и възнаграждавани с привилегии и защита от закона. Затова шуробаджанащината върви повече от рушвети с пари. „Зетьошуробаджанакизъм“ – както нарича явлението в едно свое антрефиле Захарий Стоянов. Услуги, назначения, покупки на дефицитна стока, уреждане на апартамент, на студент и т.н. – това не се плаща в брой. Най-често се осъществява по други причини – роднинство, приятелство, по земляческа линия, понякога срещу директни услуги – ти на мене, аз на тебе, включително сексуални.
Стоян Михайлов беше систематизирал т.нар. „отрицателни явления при социализма“ в една книга, за която много се приказваше в научните среди и сред студентите, които я изучавахме. Но тя не беше забранена. Самият Михайлов е от Ботевградско, от село, близко до Правец, където е роден Живков. Вероятно това землячество е оказало влияние за кариерата му. Но в края на краищата, Стоян Михайлов се превърна в черна овца и беше натирен от стадото на ЦК на БКП. Отнесе го заради зараждащите се неформални движения. Тогавашната партийна върхушка измисли повод да го изгони от ЦК – в партийния орган „Работническо дело“ излезе възмутено писмо от група партийни членове от партийна организация в кв. „Лозенец“ в София, в която остро се критикуваше Стоян Михайлов. Нещо като анонимка, пусната от самата партийна върхушка. Праща се писмо до редакцията, отгоре со обаждат на главния редактор да го пуснат. После следва пленум, на който Стоян Михайлов е изгонен от ЦК. Но това е нищо в сравнение с погромите над партийни членове и бивши партизани през 60-те години заради критики към Живков на партийни събрания. Тогава те са били изселвани, изключвани от партията, лишавани от работа или от пенсии. Някои са влизали и в затвора, разбира се.
В случая Михайлов е освободен „поради преминаване на научна работа“.
Режимът вече е омекнал, ръцете на Живков са в кадифени ръкавици. Но не пропуска да удуши когото трябва с тях. Обичайната формулировка по онова време, когато от ЦК или Политбюро се изхвърля някой, станал неудобен за Живков, е „поради преминаване на друга работа“.
Георги Калоянчев се бори да остане партиен секретар
– Докато бяхте секретар на ЦК, какви неприятности имахте, примерно претенции към вас от по-висшето ръководство, че нещо не е наред в сферата на изкуството и културата?
– Неприятности имаше много, от различен характер. Понякога бяха свързани с някои хора на изкуството. Особено по-изтъкнатите, защото всеки един от тях е особен характер, има си индивидуални черти и т.н. Спомням си един смешен случай с Георги Калоянчев. Той беше 15 години партиен секретар на Сатиричния театър. И предстои отчетно-изборно партийно събрание. И предлагат там, от отдел „Култура“ на ЦК, да се направи смяна, разговарят предварително в театъра, в градския комитет. Обаче Калоянчев не иска да бъде сменен. Макар че 15 години вече е партиен секретар. Ясно е, че му е харесвало.
Тогава, ако си спомняте, партийните секретари в съответните учреждения бяха важна фигура, защото нали партията е ръководната сила в обществото и т.н. Стигна се чак до среща при мен, секретар на ЦК, за да уредим въпроса за партийния секретар на една първична организация. Това никога не е ставало, но в случая трябваше да стане, защото става дума за един от най-изтъкнатите и много талантливи артисти. Не искаше човекът. И беше оставен. Та искам да кажа – ето, и с такива неща бяхме принудени да се занимаваме. Но това не бяха най-сериозните неща.
Приятелският кръг на Живков и флиртовете с хора на изкуството
– Кои бяха, така да се каже, черните овце в изкуството, заради които най-често са ви притеснявали?
– Черни, поначало черни, за мен не е имало. Вярно е, че от кабинета на Живков имаше предпочитания към някои. Които са по-близки на кабинета, приятели са на Живков. Да кажем, дълъг период Живков беше голям приятел с Георги Джагаров (поет и драматург – б.р.). Неслучайно Джагаров стана председател на Съюза на писателите, след това беше изтеглен в Държавния съвет като заместник-председател. Известно е, че той заедно с акад. Балевски и акад. Зарев бяха тройката, която почти ежеседмично се срещаше с Живков. Отиват някъде в някаква резиденция, обикновено на лов. Живков беше много запален ловец, той беше самотник, особено след смъртта на Мара Малеева, и имаше нужда от някаква компания, от отдушници на ежедневието. Тази компания му беше много приятна, разговарят, малко ловуват. Балевски пък беше изключително културен човек. Той мислеше във вицове, на всяка втора дума. Част от вицовете той сам си измисляше…
– Говорите за председателя на БАН, нали?
– Да. В компанията на Балевски беше много приятно. Непрекъснато вицове, доста сполучливи при това. Част от тях – с остро критично съдържание към тогавашния режим, някои опираха и до Живков. А Живков – също зевзек – обичаше вицовете. Даже понякога той разказваше вицове за самия себе си. Когато ги разкажеше той, като ги чуеш от неговата уста, всъщност неговият авторитет не се накърнява, а напротив…
Например Живков през определен период беше приятел, да кажем, със Стефан Гецов (актьор от Народния театър по онова време, награждаван със звания и ордени, има роли и в киното – б.р.). Личен приятел – Живков му дава директен телефон, където може да му се обажда. Има си такива предпочитания. Но хора, определени като черни овце… Имаше някои, за които се знаеше, че имат по-особени мнения, различни в някои отношения от официалната линия на партийното ръководство. Да кажем – Христо Ганев и Бинка Желязкова (съпрузи, той сценарист, тя режисьорка, автори на няколко игрални филма по онова време, някои от които забранени – б.р.).
Той беше сценарист, тя правеше филми. Христо Ганев е бил партизанин. Изключително честен човек, много умен, извънредно много го ценя. И направил един филм „Партизани“. Аз още не съм го гледал този филм, за съжаление. Когато отидох в ЦК на работа, никой не ме въведе в нещата, в историята на проблемите, с които аз ще имам работа. Много факти не ги знаех и много по-късно научих за тоя филм „Партизани“. В него, доколкото са ми разказвали хора от киното, той интерпретира партизанина като човек, не само като някаква фигура стилизирана – с чувства, с предпочитания, с недостатъци, човек, който също може да греши. Т.е. така както би трябвало да бъде, както е в самия живот. Да, ама това пък разваля идеализирания образ на антифашиста, който не трябва да има недостатъци, който не трябва да има грешки, който винаги знае и винаги постъпва правилно… И филмът бил спрян. Така че за Христо Ганев си имаше поначало едно мнение, че той малко така… не е на съвсем партийни позиции. По-късно и други филми, които те са правили, се преценяват като недостатъчно издържани от гледна точка на партийната линия.
Живков лично гони режисьора Христо Христов
– А случаят с филма „Една жена на 33“ на Христо Христов?
– Христов го познавам лично, мисля че сме почти приятели. Много се уважаваме, макар че аз, като секретар на ЦК, осъществих смяната му като председател на Съюза на кинодейците. Той беше няколко години председател на тоя съюз. Обаче възникна конфликтът с филма „Една жена на 33“. Това беше за мен един от най-големите проблеми, който засилваше недоволството у мен, че Живков много директно се намесваше в проблемите на изкуството. Обикновено той предопределяше как да бъде, кой да бъде. Отдел „Култура“, наблюдаващият секретар – могат да предложат, но става каквото реши той.
Понякога от кабинета на Живков идваха указанията, без да се взема предвид мнението на наблюдаващия секретар и на отдел „Култура“.
И появи се този филм „Една жена на 33“. Живков директно нарежда, без мое знаниие, и в даден момент в „Работническо дело“ или в „Литературен фронт“ се появява голяма статия срещу филма. Беше на този… не Вучков, един друг кинокритик, забравих му името. Както и да е. Статията се публикува и аз научавам от вестника.
Разгром на пиесата „Човекоядката“
Или пък – втори такъв пример – в театър „София“ вървеше пиесата на Иван Радоев „Човекоядката“. Много хубава пиеса беше, огромен интерес сред публиката. И аз бях я гледал, но не официално, като секретар на ЦК, а като зрител, аз също обичам театъра, чета стихове, художествена литература като нормален човек, който има горе-долу някакви духовни интереси. И една сутрин, един четвъртък беше, ама аз тъкмо съм отишъл в ЦК, в 8.30, и телефонът звъни. Обажда ми се драматургът Кольо Георгиев, беше директор на театър „София“: „Другарю Михайлов, може ли да дойдем при вас аз, Иван Радоев и режисьорът на спектакъла Младен Киселов, който сега е в Америка. В „Човекоядката“ пък играеше едно африканче, което по-късно стана съпруга на Младен. Знаете ли го това? След това, мисля, те се разделиха. Тя следваше медицина у нас. И играше роля в пиесата.
Младен беше изключително талантлив според мен, много съжалявам, че напусна България. Но тук се измениха нещата и възможностите за изява са по-малко, нали? (режисьорът Младен Киселов работи в САЩ от 1991 г., преподава театрална режисура и актьорско майсторство в университета „Карнеги Мелън“, чете лекции и в други университети и поставя пиеси; умира в София през 2012 г. на 69 години– б.р.).
Аз имах едно правило като секретар – щом като от такова ниво ми се обаждат – и тримата едни от най-крупните представители на нашето изкуство, им казвам: веднага идвайте. И след половин час те кацват при мен. Кольо взе думата и ми разказва. Понеже „Литературен фронт“ излизаше в четвъртък, но се печата в сряда, те разбрали, че в тоя брой има статия срещу спектакъла „Човекоядката“. Критична, отрицателен отзив. И затова идват при мен. А аз още не съм си прегледал вестниците, щото току-що влязох, нямах време. И те викат: какво да правим? А аз умирам от срам… Те ни най-малко могат да допуснат, че такава статия ще се появи без знанието на наблюдаващия секретар. Можете да си представите моето идиотско положение. Аз също се правя, че… И те ме питат какво да правят. И аз им казах: гледал съм спектакъла. Те останаха малко учудени, щото обикновено ръководните кадри в такъв случай се стремят да бъдат малко по-настрана, да не взимат отношение, да не поемат риск. Викам, бих ви посъветвал само за едно нещо – накрая главният герой, Тодор Колев, произнася една фраза, която има обобщаващ характер. Вижте дали не може тая фраза да я промените, да се смекчи обобщаващият характер. Само това. И им казах: но внимавайте да не развалите спектакъла (смее се). Така се разделихме, най-приятелски. Те направиха нещо там, някакви изменения по пиесата.
– А кой е наредил за статията?
– Това дойде от Живков, с личното негово участие. Иначе няма как да стане. Както и за „Една жена на 33“. След случая Живков даже написа писмо до Христо Христов, много обидно писмо. Много кратко, но много обидно такова… Все едно че със секира цепиш дърва.
Трите табута за критиката, или как Ърскин Колдуел стана председател на писателска среща …
Тия, дето говорят, че България била изолирана, особено 70-те и 80-те години, направо лъжат, ама направо лъжат. В София се провеждаха международни писателски срещи, девизът на тия писателски срещи беше „Мирът – надежда на планетата“. И в София идваха по стотина писатели от целия свят, но най-големи, не само средни имена. Нали, от Съветския съюз, естествено, и от другите соцстрани, но от САЩ, от Франция…
Да кажем, Ърскин Колдуел – той беше даже и веднъж председател на една от поредните срещи. Имаше една много известна индийска поетеса, тя беше определена за председател. Те се сменяха – веднъж от Съветския съюз, веднъж от западна страна. И в последния момент, вторник се открива конференцията на писателите, писателската среща, и в понеделник сутринта или към обед тя се обажда с телеграма, че не може да дойде, защото се е разболяла. И привечер, около 5 часа беше, при мен идват Любомир Левчев, Лъчезар Еленков, който беше главен секретар на съюза, и още един писател, но съм забравил кой. Трима души, ама пожълтели. Тя не може да бъде председател, кой ще бъде председател? И аз викам – станало, случва се, може да се случи, не е толкова страшно, не се плашете, кого предлагате? И те казват – предлагаме Колдуел. Ама треперят. А не могат да предложат от Съветския съюз, защото предната година мисля, че е бил. И не може само от Съветския съюз да бъде. Предлагаме Колдуел. Така… световно име. Аз викам: познавате ли го политически как е, да не направи… Защото на тия срещи няма цензура, всеки се изказва и си приказва каквото си иска. Никаква цензура (смее се). Предварително не се гледат изказвания, па да те пуснат, па да ти редактирам изказването, както се правеше на партийни конгреси. Така се правеше – предварително даваш заявка, даваш си изказването, имаше една комисия, която преглеждаше изказването, коригира, допълва и те пуска или не пуска. Както и да е. Тук няма такова нещо. И той като председател ще дръпне едно слово, нали, и ако е така, политически нещо… и… отиде, стана голям скандал – световен. И съответните виновници отиват в Космоса и няма да се върнат, нали (смее се).
– Ще минат на друга отговорна работа…
– Любомир ми разправя – виж какво, нямаме сведения за някакви такива прояви нали, отрицателни, но откъде да го зная? И те не са напълно сигурни. Сега, аз съм секретар и нямам право да реша тоя въпрос. Тоя въпрос трябва да се съгласува с Живков, най-малкото с наблюдаващия член на Политбюро. Забравил съм коя беше годината и кой тогава беше член на Политбюро, но Чудомир Александров вече беше член на Политбюро и секретар. И почвам да звъня. Имаше петолъчка, нали знаете, телефон петолъчка, само за ръководни кадри, 300–400 души. Търся аз члена на Политбюро, който ме наблюдаваше, Милко ли беше (Балев – б.р.), забравил съм, няма го, търся го във вилата. Дежурната на ЦК не знае къде е, не може да го намери. Търся Живков, напуснал е кабинета си. Във вилата не е, обяснявам на дежурната на ЦК, но не мога да се свържа с Живков. И няма с кого, а вече времето отива, минава 5–6 часът, нататък. А те оттук направо на летището отиват да го посрещнат и на другия ден в 9 часа се открива срещата (смее се). И аз казвам: „Вижте сега какво – като нямаме друг изход, отивате на летището, посрещате го, любезно – както се полага, предлагате му да бъде председател. И това е“. Щото сега те свикнали в голяма част от случаите да не се поема отговорност, да се отхвърли. А аз поемам отговорността. Те, ако стане нещо – вече Левчев ще си понесе отговорността като председател, но той ще каже – ама ние съгласувахме с другаря Михайлов. И цялата работа опира до другаря Михайлов в случая. Не става дума дали съм аз, може и някой друг да е, но аз поемам отговорността, щом съм си дал съгласието. А няма време за съгласуване повече. И Любомир Левчев по тоя повод от време на време ме наричаше социалистически Дон Кихот (смее се). Щото поемаш риска въпреки всичко – не се знае какво ще стане.
И те отиват, посрещат Колдуел, на другия ден той председателства конференцията, срещата мина много добре. Никакви провокационни изказвания няма, нищо. Щото ние – ЦК – се интересувахме от политическата страна на въпроса. Примерно – да кажат нещо срещу Съветския съюз. Съветският съюз беше тогава доминиращата сила в соцлагера и у нас имаше свобода, но свобода ограничена, естествено, защото свободата никога не е абсолютна. Тогава ЦК се грижеше и като наблюдавахме, аз дълго време съм наблюдавал средствата за масова информация, ние се интересувахме от 3 неща: първо – да няма критика на Съветския съюз, КПСС – никаква критика. Това не можеше да стане. Ако някъде се промъкне, съответният виновник си понасяше отговорността. Това беше едното. Второ, първият ръководител на БКП, в случая Тодор Живков, не може да се критикува. Ако някъде се промъкне нещо, съответно отговорност се търси. Трето, не можеш да критикуваш ръководната роля на БКП, конгресите на БКП – да кажеш: еди-кой си конгрес взел неправилно решение и така, така, така. Или пленум на ЦК на БКП да го критикуваш – че решенията му били неправилни. Или Политбюро.
Ние – тия три неща. А оттук нататък журналистът може да проявява инициатива, може да бъде свободен. Но дотук той не може да бъде свободен в това отношение. Такива работи…
Интервюто, което публикуваме със съкращения, е част от книгата на известния журналист Иван Бакалов „Тодор Живков. Власт – свидетели, участници“ на издателство „Кръг“.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg