Казва се Боряна Цветкова, но всички я наричат Бианка Илич. У нас е известна като Супер Бианка – усмихнатата репортерка от „Шоуто на Иван и Андрей“. Преди десетина години Бианка взе смелото решение да преследва щастието си в Америка. Там завършва знаменитата театрална школа на Лий Страсбърг, поставя спектакли, пише сценарии и режисира, участва в няколко филма и театрални постановки, член е на Съюза на артистите, омъжва се.
На 12 декември 2018 г. получава важно обаждане – докторът й казва, че има рак на гърдата. Следва дълга битка и тежко лечение. Всичко, което преживява, заснема в документалния си филм „Истинските супергерои“. В него са поместени историите и на други пациенти с рак. Филмът вече може да се гледа в платформата Мах. Днес лечението на Бианка продължава, но от лицето й не слиза огромната усмивка и благодарността, че е жива и продължава напред.
– Бианка, в края на ноември в Америка празнувахте Деня на благодарността, а съвсем скоро предстои Коледа. Как отбелязвате празниците?
– Коледа и рожденият ден са ми любимите празници. Ще празнувам със семейството ми и съм много щастлива и благодарна, че всяка година успявам да се прибера за Коледа въпреки всички истории, които се случват по летищата по това време на годината. Силно вярвам в семейството, за мен то е най-важната и стабилна основа за всеки човек – как е израснал, как е възпитан. Заради това правя всичко възможно да пътувам до България всяка Коледа.
А Деня на благодарността отпразнувах с приятели. Емигрантите, чиито семейства не са тук, си организират Friendsgiving. През деня разнасях храна на хора в нужда. Член съм на американска организация, която се занимава с такива благотворителни инициативи. Всъщност в последните 4–5 години съм доброволец и празнувам така Деня на благодарността. Раздавам благодарност за това, че съм жива, и за всичко, което ми се е случило.
– Изпращате тази година с много голямо постижение – на 19 октомври в платформата Мах тръгна документалният ви филм „Истинските супергерои“, посветен на битката с рака. Какви са отзивите и как мотивирахте и други хора да разкажат историите си?
– Много е важно да отбележим, че филмът е позитивен! Хората, когато чуят рак, веднага решават, че това ще е нещо много драматично и тежко, и отказват да го гледат. Но всъщност не е така. „Истинските супергерои“ е филм за надеждата, за новото начало, за прераждането. Така че силно го препоръчвам на всеки, който има нужда от надежда и светлинка и малко повече добрина около себе си. За себе си смятам, че филмът беше лекарството, което ми помогна да се излекувам.
Не ми беше трудно да накарам другите хора да участват в него, защото знаеха каква е цялостната идея – да помогнем на други хора, които имат нужда от това. Когато разказваш историята си и отправяш посланието си, ти наистина помагаш. А един от участниците е и моята майка, така че тя нямаше избор (смее се).
След като излезе „Истинските супергерои“, много хора, дори такива, които не познавам, ми писаха в социалните мрежи с желанието да си поговорим. Старая се да се чуя с всички, но винаги им казвам, че аз не съм доктор или лечител. Мога да им дам кураж и моя опит, но има медицински лица, които ще ги насочат какво точно трябва да се направи. Иначе съм много отворена да споделям и да говоря с всички.
– Казахте, че филмът е вашето лекарство. Какво ви помогна да се излекувате?
– Болестта „още“. Много често мисля за това, че в XXI век всички сериозно страдаме от това заболяване да искаме още – още работа, още приятели, още пари, още любов… още от всичко! Никога не ни е достатъчно. Аз може би все още не съм напълно „излекувана“, но до голяма степен филмът ми помогна да не искам толкова много. Опитвам се да живея с това, което имам и което ми се дава. Успявам да преодолявам желанието за повече. Въпреки че точно това желание движи човечеството напред, защото в противен случай може би все още щяхме да палим огън с камъни. Но въпреки всичко трябва да си доволен с това, с което разполагаш, и да имаш граници в желанията.
– Във филма сте изключително искрена, показвате се без грим, без коса, плачеща. Лесно ли преодоляхте типичната за всяка жена суета?
– Всички сме малко или много суетни. Но когато загубиш гърдите си, вече суетата и егото преминават на друго ниво. Винаги съм казала, че съм актриса, а не модел. Една от любимите ми актриси – Чарлийз Терон, във филма „Чудовището“ изглежда наистина покъртително. Препоръчвам горещо филма. И тази безкрайно красива актриса преодолява суетата си. Аз също като актриса винаги съм се стремяла да няма никаква доза суета в мен. Но показвайки най-трудните моменти такива, каквито са, напълно искрено и честно, ти помага да преодолееш егото си. Между другото, другият филм, който също силно препоръчвам, е документалният на Селин Дион, който наскоро излезе. Тя също премина през много тежко изпитание и болест. В най-трудните си моменти, когато страда, плаче, скубе си косите от болка, не може да говори, парализирана е… Питат я дали да спрат камерата и Селин отказва. Защото идеята е точно това – да покажеш на хората, че не всичко е цветя и рози. Че има много страшни моменти, когато силно те боли, но ги преборваш. Точно това са истинските супергерои.
– В началото на разговора казахте, че в последните 4–5 години сте доброволец в Деня на благодарността. Помагали сте на другите дори когато вие сте се лекували и борили с рака.
– Да. Аз все още се лекувам. На хормонално лечение съм и взимам медикаменти всеки ден. Ходя на прегледи редовно при моя онколог, следят ме. В България използват думата ремисия, но аз не знам дали съм в ремисия. Моят онколог предпочита да избягва тази дума. Но и когато бях на активно лечение, също разнасяхме храна с мои близки приятели. Правим го редовно, това е нашата традиция. Ставаме рано в Деня на благодарността, отиваме до организацията, която организира кампанията, дават ни торби с храна и адреси и ни казват къде да ги закараме.
– Говорим си за суперсили и супергерои. Коя е суперсилата на Супер Бианка?
– Много хубав въпрос. Вярата е моята сила. Вярвам, че има висша сила, която здраво ме държи. Преди десетина години, още живеех в България, скочих с бънджи от Аспаруховия мост. В момента, в който скочих, подсъзнателно знаех, че нещо отзад ме държи. Не въжето. За секунди го усетих. Това е всъщност вярата. Вярата във висшата сила, че има нещо много по-силно от нас там някъде, където ни държи. Някои го наричат карма, други – Господ, трети – Аллах. Както искаш го наричай, но има там нещо, което ни държи и ни помага да вървим напред.
– От 12 декември 2018 г., когато чувате диагнозата, досега отслабвала ли е тази вяра?
– Ооо, да. В моментите, когато най-много те боли и изпитваш толкова силна, непоносима болка, просто си казваш, че искаш да умреш, че не искаш да живееш повече. Всеки губи вярата, но тя после се появява и ти помага да продължиш напред, да не се предадеш.
– Кои бяха хората, които плътно с вас вървят този път?
– Семейството – майка ми, баща ми, сестра ми, зет ми, племенницата ми. Огромно значение за мен имаше и котаракът Мишо, който беше неотлъчно до мен във всеки труден момент – когато съм държала падналата си коса в ръце, когато съм повръщала на тоалетната чиния. Котаракът Мишо беше до мен. Получих много силна приятелска подкрепа също. През тези години загубих и много хора – трудно е да наречеш тези, които си тръгват от теб в най-трудния ти момент, приятели. Но и срещнах много нови хора в живота си, които сега мога да нарека приятели.
– „Истинските супергерои“ обхваща период от 4 години, в който преминавате през 36 химиотерапии, 4 операции, 2190 дена хормонална терапия, но и други житейски събития – пандемия, загуба на работа, развод. Кое от всичко това се оказа най-тежко?
– Колкото и може би налудничаво да звучи, да се справя с развода, чисто емоционално за мен беше по-трудно, отколкото с рака. Защото в развода си трябваше да се преборя сама. Няма кой да ти помогне. По отношение на болестта имах моя медицински екип, който ми помагаше, наблюдаваше и ми казваше какво трябва да се направи. Изцяло им се доверих. Докато с личните болки, любовните драми, трябва да се справиш сам. Да, имам приятели, обаче в един момент и на тях им дотяга да слушат едно и също. Всички сме минавали оттам и знаем какво е.
– Как протичаше лечението в условия на пандемия?
– Не беше кой знае колко по-различно. Когато си на химиотерапия, си с много слаба имунна система. Трябваше да нося маска на лицето много преди да започне пандемията. Беше интересна реакцията на хората – дърпаха се, сякаш на мен ми има нещо, а всъщност аз се предпазвах от тях. Когато вече настъпи пандемията, всички започнаха да носят маски, даже се превърна в мода. Така че лечението не беше много по-различно, просто влизането в болницата беше при по-строги мерки, което е абсолютно нормално. И съм много благодарна, че така се вършеха нещата.
– Кой е най-щастливият ви ден досега?
– Нямам най-щастлив ден. Имам много щастливи дни. Всяка вечер преди да си легна, си правя списък с нещата от деня, за които съм благодарна. Видях ли слънцето? Ядох ли вкусна храна? Говорих ли с приятели? Направих ли нещо, за да помогна? Използвах ли възможност, която ми е била дадена? Извинила ли съм се на приятел, ако с нещо съм сбъркала? Ако да – това е бил един прекрасен и щастлив ден за мен. Опитвам се да се радвам на всичко. Много хора няма да ми повярват. Да, и аз имам трудности, плача, губя вяра в себе си, питам се защо ми се случва дадено нещо. Опитвам се да вярвам, че всичко, което се случва, не се случва НА мен, а се случва ЗА мен. За да раста, за да се чувствам по-специален човек, за да допринасям и да правя живота на другите и моя по-добър. И тази вяра, за която говорихме по-рано, ме крепи и ми помага да съм розова и да летя.
– Но това означава и да простиш на хората, които са те изоставили и предали. Простихте ли на бившия ви мъж и на тези, които си тръгнаха?
– Уча се в момента. Мисля, че съм много близко до това наистина да им простя. Не можеш да летиш високо, ако носиш товар със себе си. Затова искам да се науча да прощавам. За да мога да летя високо. Не искам да имам товар със себе си.
– И този урок ли дойде с диагнозата?
– Да. Трудно е, когато си наранен и се чувстваш излъган и предаден, да простиш. То всъщност е много лесно да го кажеш, но е важно вътре в себе си да простиш. Вярвам, че много от болестите ни идват заради това. Има интересни автори като Луис Хей, които казват, че болестите се появяват, защото държим много негативни емоции. И аз много съм се замисляла дали това е карма, дали е наказание. Вярвам в Бог и че той е добър. Той не ни наказва, защото сме направили нещо лошо. Просто и на добрите хора също се случват лоши неща. Така че не знам каква е причината, но вярвам, че тази болест ми се случи, за да направя филма и да помогна на други хора.
– Имате ли вяра за любовта?
– Да. И сега я получавам от семейството, приятелите, от котарака. Аз не мога да живея без любов.
– Въпреки болестта не спирате да се развивате. Работите към голяма компания за алкохол и сте агент на таланти. Какъв е животът ви сега?
– Работя за Pernod Ricard. Работата ми е много интересна и динамична. В Ню Йорк са доста популярни т.нар. speakeasy барове – това са местата, където хората тайно са се събирали по време на Сухия режим. Оттогава тръгва мода в индустрията да се създават по-елитни барове, където се пият висок клас напитки с много скъпи продукти. Тези заведение не си правят голяма реклама, имат сива врата и звънец, на който трябва да позвъниш, а за да влезеш, трябва да знаеш паролата. Аз отговарям и правя коктейлите за 80-те най-добри такива бара в Ню Йорк. Десет от тях са в класация на списание Forbes. Много харесвам компанията и ми е страшно интересно. Веднъж Алекс Рикард, собственикът, ни каза нещо много любопитно: „Ние не продаваме просто алкохол. Ние правим много други неща“. И това силно ме държи.
Отделно отдадох правата си на актриса и станах агент, представлявам деца. Наскоро даже получих покана от института Lee Strasberg, който завърших, да правя уъркшоп и да изнасям лекции. Мисля, че от януари ще започна и като лектор.
– Когато се обърнете назад, доволна ли сте от решението да се преместите в Америка?
– Със сигурност животът ми щеше да е друг, но явно това е била съдбата ми. Силно се влюбих и това беше причината да се преместя. Благодарна съм за всичко! Омъжих се, разведох се. Успях да премина самичка през лечението. Направих филма. Може би него нямаше да го има, ако не се бях преместила.
– А мислили ли сте да се приберете?
– Да, много пъти. Загубих предишната си работа заради пандемията, подобно на много други хора. Pernod Ricard беше последното място, на което кандидатствах, и си казах, че ако и там не стане, прекъсвам лечението и се прибирам в България. Бях безработна по време на пандемията, на предела на силите си и нямах избор. Само че висшата сила се намеси и ме наеха.
– Ню Йорк е сред най-космополитните места в света. Кои са най-интересните ви срещи?
– Запознах се с Ейдриън Броуди, Робърт де Ниро, Хавиер Бардем и всички са изключително земни. Качваме ги на много висок пиедестал, а те са нормални хора като нас. Досега не ми се е случвало да срещна някой с негативно отношение. Може би защото винаги подхождам много позитивно и с усмивка. И между другото, е доста интересна реакцията на хората, когато проявят към теб агресия и злоба, а ти им отвърнеш с добро. Стъписват се и тогава силата е в теб.
– Тази година извървяхте El camino de Santiago. Тежки ли бяха условията?
– Бях с две от най-близките ми приятелки. Направихме Английския път, който беше седем дена – от Ферол до Сантяго. Беше невероятно! Толкова съм щастлива, че сега навивам приятелките ми да минем и Португалският път. Но в първите дни болката беше изключително силна. Вървях и плачех, исках да спра, а няма как – ти си в нищото. Боли те от ходенето, обувките са неудобни, преобуваш се по пътя, сушиш си чорапите на раницата, няма къде да спиш. Борба на его е, виждаш докъде са границите ти. Макар че в днешно време е много облагородено, има магазинчета, от които да си купиш вода и храна. Изключително интересно преживяване!
– За какво сте благодарна?
– За това, че съм жива, че родителите ми са живи. Затова, че съм обградена от хора, които ме обичат и обичам. Че всеки ден имам възможност да прогресирам и да се развивам. И се страхувам, но всеки човек постоянно се бори с демони. Винаги съм се стремяла към прогрес, не към перфекционизъм. Не мога да бъда перфектна.
И това си пожелавам – да сме здрави и да виждам възможностите, които се откриват пред мен.
Ивет САВОВА