Стивън УОЛТ, Foreign Policy
Международната система навлиза в нов и тревожен етап. В продължение на десетилетия Съединените щати играеха ролята на основен гарант на глобалния ред – сила, която поддържа система от съюзи, институции и правила, създадени след Втората световна война. Днес обаче тази роля постепенно се променя. Все по-често американската мощ се използва не толкова за стабилизиране на системата, колкото за извличане на конкретни икономически и политически дивиденти.
Така се ражда новият модел, който може да бъде определен като „хищна хегемония“ – ситуация, в която доминиращата сила използва превъзходството си, за да принуждава други държави към отстъпки.
След края на Студената война Съединените щати останаха без реален стратегически съперник. Тяхната военна мощ, икономическо влияние и глобална мрежа от съюзи им дадоха позиция, каквато никоя държава не е притежавала в модерната история. Тази позиция обаче беше устойчива само доколкото Вашингтон действаше като архитект и защитник на международната система.
Когато доминиращата сила започне да използва влиянието си предимно за едностранни цели, логиката на системата се променя. Съюзите постепенно се превръщат в отношения на зависимост, а международната политика започва да се води все повече като серия от сделки. Днес външната политика все по-често се разглежда именно през такава трансакционна призма. Военната мощ, икономическите санкции и търговските ограничения се използват като инструменти за натиск. Целта е партньорите да бъдат принудени да правят отстъпки – било в областта на търговията, енергетиката или сигурността. Подобна логика постепенно подкопава доверието между съюзниците. Държави, които десетилетия са разчитали на американската защита, започват да се питат дали тази защита няма да бъде използвана като средство за политически или икономически натиск. А когато доверието започне да ерозира, самата основа на международната система се разклаща.
Този процес става особено видим в кризите около Близкия изток и напрежението с Иран. В подобни ситуации военната мощ може лесно да се превърне в средство за дипломатическо принуждение. Заплахата от ескалация се използва като инструмент, чрез който се извличат отстъпки не само от противници, но и от партньори.
Всичко това поставя Европа в изключително сложна позиция. В продължение на повече от седем десетилетия европейската сигурност беше изграждана около трансатлантическия съюз. Но ако международната политика се превърне в арена на все по-трансакционни отношения между големите сили, европейските държави ще бъдат принудени да преосмислят собствената си стратегия.
Пред континента стои труден избор. От една страна е удобството на съществуващата система – сигурност, гарантирана от американската военна мощ. От друга страна стои рискът Европа постепенно да се превърне в икономически и технологично зависим партньор, чиято индустриална база отслабва, а стратегическата автономия намалява. Затова все повече европейски лидери говорят за необходимостта от стратегическа автономия – по-силна отбранителна политика, независими технологични вериги и по-голяма дипломатическа самостоятелност. Подобен процес обаче е труден и изисква политическа воля, която дълго време липсваше.
По-широката картина е още по-тревожна. Международният ред, изграден след 1945 г., постепенно губи стабилността си. Международните институции отслабват, конкуренцията между големите сили се засилва, а геополитиката отново започва да се определя от баланс на силите.
Светът се движи към система, в която държавите все по-често разчитат на собствената си мощ и на временни съюзи, а не на стабилни международни правила. Това е система, която може да бъде описана като епоха на „въоръжена анархия“ – свят на по-голяма несигурност, в който силата и интересът все по-често надделяват над нормите и институциите.
В подобна среда дори най-могъщите държави трябва да бъдат внимателни. Историята показва, че когато една доминираща сила започне да използва превъзходството си прекалено агресивно, тя в крайна сметка подкопава собственото си влияние. Съюзниците започват да търсят алтернативи, противниците се въоръжават, а международната система става по-нестабилна.
Затова въпросът днес не е само каква ще бъде ролята на Америка в света. Истинският въпрос е дали международната система ще успее да запази някаква форма на ред, или ще се плъзне към нова епоха на геополитическо съперничество, в която правилата ще бъдат все по-слаби, а силата – все по-решаваща.