Иво Димчев, който вече има втори „Икар“ в категорията за съвременен танц и пърформанс – спечели го с интерактивния си соло пърформанс Metch (Музика, изложби, театър, хореография), пет вечери в края на май ще представи във Виена новото си музикално шоу по композиции на Йохан Щраус. Възпитаникът на Николай Георгиев от експерименталната театрална школа 4xC е забъркал поредната доза от остроумно и абсолютно неочаквано зрелище. Публиката по света и у нас отдавна се е убедила в талантите му. През 2016 г. получи първия си „Икар“ за Operville и Facebook Theatre, през 2017 издаде дебютния си авторски албум Songs From My Shows, последваха Sculptures (2017), „Тракия“ (2022). Би Би Си го нарече „културен феномен“ заради 400-те домашни концерта в България, Турция и САЩ през пандемията, а списание The New Yorker публикува респектиращ портрет на артиста. Иво Димчев е резидент в прочутия театър „Ла Мама“ в Ню Йорк, където е премиерата на мюзикъла му In Hell with Jesus/Top 40 и на Metch.
– Какво е да ви аплодират в Народния театър, господин Димчев, както ви се случи на церемонията за раздаването на Икарите?
– Вълнуващо е, защото рядко имам взимане-даване с български артисти и българска сцена. Преди 20 години работих с Галин Стоев, Деси Шпатова. Голям подарък е да бъда приет от тукашното театрално общество с представления, правени за публиката извън България. И тъй като не се чувствам от тази среда поради факта, че работя по света, за мен срещите и наградите в България са много повече от случващото се в Европа и Америка, където започнах да показвам спектаклите си още от 2002 г. Така съм искал, така е станало. Но и в България съм бил на всички фестивали за съвременно изкуство и танц, имам публика, която следи какво правя, така че всичко е в реда на нещата.
– Ако не се лъжа, тук дебютирахте в „Археология на сънуването“ на Галин Стоев.
– Да, това беше първата ми работа – малко след краткосрочния ми престой в НАТФИЗ. Галин Стоев беше от режисьорите, които първи ми обърнаха внимание. Бях им доста интересен – и на него, и на Иван Добчев, и на Явор Гърдев, до един ме канеха и бяха приятелски настроени. Отидох при Галин може би заради текста на Иван Вирипаев, по чиито „Сънища“ направихме „Археология на сънуването“. Вирипаев най-плътно се приближава до моето разбиране за съвременна драматургия, най ми е интересен. А когато Галин ми каза, че мога да правя и хореографията на постановката, вече нямах никакви колебания.
– Какво най-много ви дразнеше в НАТФИЗ, където оставате само три семестъра?
– Вече бях облъчен от Николай Георгиев, от неговия революционен и новаторски подход в театралното образование, от „неуважението“ към класическите текстове и техните автори. В училище той ни позволяваше да редактираме, както си искаме. Даваше ни много свобода. Тази свобода нямаше как да я получа в НАТФИЗ. Когато влязох в Академията, на мен вече ми беше достатъчно широко около врата и не исках да се лиша от усещането. Видя ми се доста ограничаващо изведнъж да се преклоня пред някакви класици, да изпадна в илюстрирането им. И разбрах, че няма как да се случи.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg
