Иво ДИМИТРОВ
Шефката на НДК получавала 150 хиляди евро годишна заплата. Даже не й знам името. Няма и да го търся в интернет. Не че и целокупният български народ се интересува от името й. Защото, ако се интересувахме от каквото и да било по-далече от носа си, нямаше да угояваме хиляди държавни чиновници с данъците си. Такива пеликани на хранилки има колкото щете. Неведнъж сме писали какви са възнагражденията по държавни агенции, министерства, бордове. Знаете ли какви заплати и бонуси си разпределят например в управата на ЦИК, където работят от избори до избори. Не знаете сигурно. Не че не сме ви алармирали, но какво от това. Нищо не се е променило.
В държава, в която може да се издигне незаконно цял нов град край морето, всичко е възможно. Не е възможно само експресно да бъдат арестувани виновниците, преди да се изнесат зад граница. Няма елементарни реакции.
Между другото, за свинщината край Варна първи и единствени се възмущаваха от „Възраждане“. Те упорито настояваха държавата да си влезе в правомощията и да заработи. Повечето от вас сигурно в момента се подхилват и си казват: „Чакай, и този ли е копейка?“. Не съм нито копейка, нито цент, нито виетнамско хао. Просто не мога да търпя повече цялата тази лумпениада да ми се разиграва постоянно пред очите. Докато някой декламира от площада: „Всички за Благо!“. Между другото, въпросният Благо все още е кмет на Варна и преди дни го видях пак да ми се хили от телевизора, независимо че има 1001 причини не само да бъде отстранен от поста си, но и да влезе незабавно там, откъдето няма право да се кандидатира повече дори за домоуправител на вход.
Понякога се чудя какво още трябва да се случи, за да се събуди този народ истински и да даде воля на отвращението си от политическата класа. Спасението на последната е в това, че очевидно пренебрежимо малко са онези, които си дават сметка как за цялата тази наглост, корупция и последващите санкции и съдебни разправии плащаме всички от джобовете си. Плащаме и всичко си продължава, както е било преди това. От време навреме се сменят само лицата на героите. Но пък иначе като по калъп споменатите са от един и същи архетип. При това наблъскани от петите до главата с нахалство. Преливат като халба с бира в баварска кръчма.
Тези дни мои много близки хора ми казаха, че едногодишното им бебенце вече весело ръкопляскало с ръце, след като напълни памперса, и му го сменят навреме. Това не ви ли прилича на бурните овации, с които парламентарните хлебарки изразяват възторга си от поредното слово на поредния вожд. Същата радост, придружена със звучното „ам-ам“, бебето изразявало, когато се отварял бурканът с пюрето. Не са ли подобни реакциите, когато нов депутат влезе в парламентарния ресторант и види ниската цена на кюфтето? Неволно се замислям дали някой се е опитал да направи статистика колко кюфтета са погълнали депутатите ни за 37 години „демокрация“? От тези никаква полза и само промишлено производство на екскременти, нали? С малки изключения, които правят картината на техния фон още по-тъжна, разбира се.
Иначе всички чакаме Годо. Като онези двамата скитници в пиесата на абсурда от Самюъл Бекет. Знаят ли премиерите, министрите, депутатите и цялата паплач около хранилката кой е Годо? Не знаят и няма как да знаят. Но все още има хора, които си дават сметка, че всички на тази територия живеем в държавата на абсурдите, която няколко пъти в годината на празници патетично и твърде клиширано наричаме нашата мила родина България. След което следва тържествена заря, а понякога друсаме и по едно хоро.