„Свободен, по-свободен, Димитър“ е книга за един от онези малобройни мъже в българския театър, които са оставили следа в поведението, играта и спомените на няколко поколения. Тя е изключително интересна хроника за живота на артистите през последните 30 години на миналия век и първите две десетилетия на този. Откровенията на Владимир Пенев, Светлана Янчева, Димитър Рачков, Деляна Хаджиянкова, Йоанна Темелкова, Стефания Колева, Асен Блатечки, Виолета Марковска и много други възраждат образа на Димитър Еленов – учител по серпентините на професията. „Ако имаше повече хора като него, щяхме да живеем по друг начин“, убеден е художникът Анастас Янакиев. Еленов е лидер без аналог, е мнението на арт общността.
„Водеше ме идеята за паметта“, споделя актрисата Розита Еленова, която стои и зад сборника, и зад едноименния документален филм, с който тя дебютира в жанра и спечели одобрението на публиката и критиката на фестивала „Златната ракла“. И по страниците, и пред камерите никой не говори в минало време за Еленов. Актрисата, която в продължение на 25 години споделя битието му, разговаря и с първите му, и с последните му ученици от детската школа, която започва летоброенето си от театъра в Бургас. Лентата връщат колеги и приятели – от времето му в Народния, в „Сълза и смях“, в театър „София“, в Сатирата и в Армията.
И в елегантното томче, и във филма пред очите на публиката оживява колоритната личност, която постоянно сменя ролите, без нито за миг да губи чара и достойнството. „Човек е грозен, когато е паднал. Грозен е и когато е на върха. Красив е само когато се изправя“, е сред крилатите му афоризми.
„Не си представяше живота в нищоправене“, откровена е Розита Еленова, самата тя негов възпитаник от Бургас. Още тогава Еленов е пословичен в крайните си изисквания – и към себе си, и към невръстните артисти, и към колегите си. Винаги излъчва неустоима енергия, с която увлича и другите, а те продължават да й се възхищават и след отлитането му към отвъдното през 2020 година, когато е на 73.
Суровият му характер е изграден в номадските години на многолюдното му семейство, изселено от София в Хасково заради католическата си вяра. Неслучайно Димитър Еленов и Теди Москов са единствените режисьори студенти във ВИТИЗ, които не са членове на БКП, но не само това ги сближава.
Еленов, който завършва класа на Гриша Островски в началото на 70-те заедно с Ириней Константинов, Сашка Братанова, Любомир Младенов, Веселин Цанев, Марин Младенов, първо отива по задължителното соц разпределение в Габрово. Там работи в три постановки с Красимир Спасов, а после поема към арт храма на Пазарджик. Само за две години участва в „Хоро“, „Чайка“, „Януари“, „Черна комедия“ на Николай Поляков, в „Както ви се харесва“ на Леон Даниел, в „Тит Андроник“ на Вили Цанков…
Това е най-славният период в историята на театъра – там са Георги Черкелов, Катя Паскалева, Леда Тасева, Милен Пенев, Кирил Кавадарков, Илка Зафирова, Иван Григоров, Анета Сотирова, Адриана Палюшева, Северина Тенева, Георги Миладинов… Сред режисьорите са още Асен Шопов, Крикор Азарян и Иван Раев. Цяла България говори за „Пазарджишкото чудо“. После Еленов пристава на Бургас, където Красимир Спасов го кани да стане Стенли Ковалски в „Трамвай Желание“.
Еленов е може би единственият в България, който изиграва три от коронните роли в световната драматургия – Ковалски на Тенеси Уилямс, Хамлет – заради когото сваля 20 килограма, Макмърфи от „Полет над кукувиче гнездо“ на Кен Киси. Паралелно е датският принц на Шекспир в Бургас и неговият баща, кралят, в театър „София“. С „Трамвай Желание“ гостуват в Ленинград – бастиона на тежката критика и на една от най-претенциозните публики в света. Но овациите са оглушителни, връщат ги няколко пъти на бис. Той е страхотен Сенебирски в „Албена“ на Иван Добчев, забележителен е като Едек в „Танго“ на Мрожек и в още сума ти образи, в които търси смисъла на живота и театъра.
После отива във Варна. „Възхищавах се от способността му да излъчва достойнство. В цялото му поведение имаше вроден аристократизъм – особено на фона на средата, която не беше дружелюбна“, разказва Владимир Пенев. Двамата си партнират в „Сън в лятна нощ“ в морската столица. Пенев, който току-що е завършил ВИТИЗ и се мисли за страхотен софийски гъзар, силно се впечатлява от Еленов – с холивудска визия и истинска мощ под прожекторите.
„За мен той беше олицетворение на театъра“, категоричен е Владимир Пенев. Еленов е моторът и на трупата в Шумен, която „отгоре“ се опитват да разбият заради неговата постановка на „Таралеж“ от Иван Радоев. Създава и общинския театър в Несебър, където кани Наум Шопов, Асен Блатечки, Димитър Рачков… „Той ме направи актьор – изключителен професионалист, невероятен педагог. Митко беше и остава моят ментор“, откровен е Рачков. „В ученическите ми години той беше най-важният човек за мен“, не крие и Светлана Янчева.
Често го сравняват
с Шон Конъри
и Марлон Брандо
Еленов дебютира в киното в сериала „Четвъртото измерение“ на Вили Цанков. Става Йоан Екзарх в „Златният век“, Стамболов в „Съединението“ на Асен Траянов, участва и в двата филма на Красимир Спасов – „О, господи, къде си“ и „Забравете този случай“. Разписва се и в „Под прикритие“. Много е характерен, няма друг като него на екрана.
„Беше нещо като Марлон Брандо, уникален гамен, играеше модерно, мислеше авангардно, което ужасно го отличаваше в годините на соцреализъм“, казва операторът Богомил Тодоров. „Димитър Еленов беше човекът, който си позволяваше да бъде несъгласен“, добавя и режисьорът Никола Петков. Актьорът излъчва мъжкарската харизма на седмото изкуство на XX век – като Шон Конъри и Марлон Брандо.
Еленов е сценарист и режисьор на документален разказ за рано отишлия си свой много даровит ученик Красин Йорданов, който прави впечатляваща кариера на Бродуей. Снима и „Защо“ – филм за търсенията на един актьор, за сблъсъците между него и света, за стойността на изкуството. Неговият герой се оттегля от суетата и отива да прави мед, защото медът е нещо истинско и храни децата. А за него, за Димитър Еленов, децата са най-важните хора на света.
Неслучайно е от последните мисионери в театъра – да изгражда таланти, да ги учи на свобода, тъй като несвободата е най-големият грях на нацията. За „Кукувицата“ по Елин Рахнев, за „Том Сойер“, за „Сън в лятна нощ“ с неговите деца говори цяла София. Теди Москов казва: „От 43 до 74 пъти са по-добри от професионалните артисти. Защото има чистота и себеотдаденост, каквито липсват на професионализма в България“.
