21.2 C
София
събота, 13 април 2024 г.

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Търг на румънци: Посредствен художник ли е Мърквичка или ни пробутват ментета?

Иво ДИМИТРОВ

От известно време насам с агресивна реклама в социалните мрежи своя път си пробива най-новата аукционна къща. Това е румънската Artmark, която навлезе със сериозни претенции на българския арт пазар. До известна степен претенциите са основателни, що се отнася до усилията на екипа в първия търг да не се появят скандални ментета – така характерни за практиката при други аукционери у нас.

Темата за епидемичната напаст на фалшификатите е дълга. Въпросните фалшификати  почти официално са узаконени след публичната наглост преди няколко години аукционната къща „Ракурси“ да продава нескопосни копия на Майстора за оригинали. Най-малкото, защото бяха търгувани с благословията на бившия министър на културата Боил Банов. Дали е само благословия, можем да дискутираме и да се съмняваме, но това е отделен въпрос.

Нека се върнем към Artmark и несбъднатите очаквания за коренно различно отношение към българското изкуство и създаването на нова колекционерска култура. В последното, разбира се, не можем да упрекнем румънците, които се разбра, че са дошли у нас не да вдигнат изкуството на пиедестал, а да печелят от картини с подписи. Не, че не можеха с лекота да преборят конкуренцията. Нека обаче не ги надценяваме, това са все пак хора, които „откриха“ цветната телевизия с поне пет години закъснение и то благодарение на Българската национална телевизия. Все пак респектът към творци от европейски мащаб като Константин Брънкуш, Николае Григореску, Теодор Аман, Йон Пача, Йон Григореску, Адриан Гение, Корнелиу Баба и Йон Георгиу по някакъв начин задължава и натоварва с очаквания. Разбира се, несбъднати.

Румънците са изпратили като свой управител на аукционната къща в София едно младо и сърдечно момиче на име Руксандра Думитру. Оправдано е въпросната управителка да е твърде далеч от българските художници, независимо че езикът на истинското и стойностно изкуство по цял свят е един и същи. Тенденции, течения, направления, школи и стилове се преливат от страна в страна, а в Европа тези процеси се движат буквално със скоростта на светлината.

И тук отварям най-голямата скоба. По отношение на развитието на изобразителното изкуство България е наистина особено място. Поради историческите обстоятелства и владичеството на Османската империя нашето Възраждане закъснява с близо четири века от европейския Ренесанс, който отбелязва прехода от Средновековието към Новото време. Три-четири столетия след създаването на първите световни ренесансови образци, нашият своеобразен Ренесанс, ознаменувал началото си с „История славянобългарская“, започва плахо да настъпва в изобразителното изкуство с първите промени в иконите. Възрожденската икона започва да се разхубавява, както казва проф. Атанас Божков. По този повод големият познавач на тези процеси Доротея Соколова пише: „Богородиците засияват в нежни розови и бледосини тонове, с красиви и одухотворени лица, понякога в блестящи барокови и рококо златни рамки, които подчертават търсената представителност. Одигитриите и Елеусите отстъпват място на Милующите, Чадозастъпниците и Помагащите, които са обърнати към личния живот на хората. В Трявна работят Йоаникий папа Витан и Симеон Цонюв, в Самоков се извисява големият реформатор Захари Зограф. Това е времето на първите ни академични художници Николай Павлович, Станислав Доспевски, Христо Цокев, Димитър Добрович, на художника-революционер и съратник на Васил Левски – Георги Данчов.“

Така или иначе европеизацията на българското изкуство принудително се осъществява при това с приличен успех само за няколко десетилетия. И в това е голямото предизвикателство на първопроходниците на българската светска живопис. Голяма и решаваща роля за напредъка на изобразителното ни изкуство и за догонването на европейските модерни течения в края на XIX и началото на ХХ век е създаването на Държавното рисувално училище, което отваря врати 8 месеца и половина след указа на княз Фердинанд I, подписан на 6 февруари 1896 година. Главната заслуга за създаването на училището е на министъра на народното просвещение Константин Величков – енциклопедична личност, съвместяваща в себе си интелектуалеца, общественика, писателя, художника и политика. Заедно с комисия от видни обществени и културни дейци като проф. Иван Шишманов, Иван Мърквичка и Антон Митов и под ръководството на Дружеството за подпомагане на изкуството в България, те създават Законопроект за откриване на Държавно рисувално училище. Първи преподаватели в бъдещата Национална художествена академия са директорът на училището Иван Мърквичка – преподавател по живопис, Антон Митов – по история на изкуството, Борис Шатц – по моделиране, Жеко Спиридонов – по моделиране и вечерен акт, Петко Клисуров по рисуване на гипсови модели, Иван Ангелов – по рисуване от натура.

Затварям скобите, за да отдам заслуженото на чешкия учител Ян Вацлав Мърквичка, станал популярен у нас като Иван Мърквичка. Вносът на чуждестранни кадри в България след Освобождението е било необходимост, която трябва да съживи обществения живот в нововъзстановената държава. Така Иван Мърквичка е поканен от източнорумелийското правителство, за да преподава рисуване в Пловдив. 25-годишният тогава младеж остава у нас цели 40 години, а неговото присъствие в българското изкуство се оказва безценно. Дори, когато на почтена възраст се прибира в родината си, Ян, който с идването си у нас е наречен Иван, запазва българското си име и дори се подписва под творбите, рисувани в последния период от живота му с „Иван“. Можем само да гадаем какво точно събужда безмерната любов на чеха към родината ни, но знаем със сигурност какво спомага за фактическото му приобщаване в обществения живот и активното включване в културното изграждане на България – това е заобикалящата го среда. В навечерието на Съединението в Пловдив Мърквичка се среща с едни от най-видните български общественици и интелектуалци – Иван Вазов, П. Р. Славейков, П. Каравелов, К. Величков, с които обединява усилия в общи каузи.

Пазарът в Пловдив, художник И. Мърквичка

Съдбата или просто общите добри намерения събират Мърквичка и с други новатори и доброжелатели на страната. Заедно с Антон Митов чехът организира първата българска колективна изложба. Най-големият пробив при изграждане на българската живописна школа е откриването на специализирано училище. Именно Иван Мърквичка е първият директор на училището, а през следващата година е поканен и друг чешки художник, който подобно на сънародника си свързва своята съдба с тази на България. Ярослав Вешин преподава в училището рисуване и живопис, а платната му изобразяват българската история така, че всеки българин потрепва и до днес при вида им. Вешин изживява остатъка от живота си в нашите земи. Мърквичка и Митов са редактори на списание „Изкуство“ между 1895 и 1899 година – първото специализирано издание за изобразително изкуство в България. Малко известен факт е, че Иван Мърквичка освен майстор на четката, борави завидно добре и с думите. През 1930 година събира сонетите си и издава стихосбирката „Прашинки от неведомото“. През 1894 излиза първият български роман „Под игото“. Първите илюстрации към него са дело на Мърквичка и Митов. Заедно с нумизмата Вацлав Добруски художникът изработва първия българския герб, използван в периода 1881 и 1927, макар и неофициално.

Благодарение на Мърквичка, който лобира за 14 млади български художници, те се включват в стенописването на катедралата. „Св. Александър Невски“ през 1912 година. Самият той също дава своя дан в отговорното начинание като изрисува „Изкушението на Христос на планината“ и „Христос между книжниците и фарисеите в храма“. Чехът се връща в родината си едва през 1921 година, когато вече е дал всичко от себе си за просперитета на България. Дори и тогава той продължава ежегодно да се връща тук за кратко. Смъртта застига големия българолюбец в Прага на 16 май 1938.

Припомням тези важни щрихи от биографията на Мърквичка, взаимствани от bulgarianhistory.org, защото днес картините на чешкия художник са сред най-търсените сред колекционерите. Разбира се, по живописно майсторство Иван Мърквичка никога не достига до високото равнище на Никола Петров, Владимир Димитров-Майстора, Антон Митов и на много от своите ученици, но така или иначе, възпитаникът на Мюнхенската художествена академия и на именития проф. Ото Зайц е на едно прилично средноевропейско равнище. Приносът му към България в исторически аспект за развитието на изобразителното ни изкуство обаче далеч надминава качествата му на живописец. Но нека не бъда разбиран погрешно – те в никакъв случай не са спорни. Неговите композиции, макар и понякога прекалено разказвателни, са впечатляващи и имат своята сериозна стойност за този период от развитието на нашата живопис.

Както написах и по-горе, езикът на изкуството по света е един и същи. Това означава, че с румънските специалисти, които правят търгове у нас, трябва да се разбираме лесно. Не изглеждат така нещата с „творбите“ на Иван Вацлав Мърквичка във втория търг на Artmark. И съвсем не е нужно да си завършил история на изкуството в Оксфорд, за да видиш от птичи поглед, че предлаганите картини са меко казано странни дори за второразреден художник, творил във времето на чеха.

„Аз не съм специалист по българско изкуство и не съм видяла картините на живо, но ми стоят странно. Чисто академично Мърквичка е  добър автор. Дори в самия сайт на Artmark, на страницата, посветена на търга, под един от лотовете е сложена за сравнение работа на Мърквичка, която като майсторство и изпълнение е на светлинни години от предлаганата за продажба“, коментира изкуствоведът Нада Нешева, която е завършила образованието си в Лондон.

Тази творба е дадена от аукционна къща Artmark като сравнение за предлаганата мома на снимката горе. Разликите са очебийни

Всеобщата изненада от ниското качество на картините на Мърквичка във втория търг на Artmark отново поставят въпроса за филтъра при подбора на лотове за търговете у нас. Съмненията за трите портрета в настоящия аукцион, за които има информация, че са купени в Чехия, остават да висят със страшна сила. В противен случай ще трябва да обявим Мърквичка за посредствен художник. Нещо, което не само не ни се иска да правим, но не би отговаряло на обективната истина за качествата на художника.

Снимки на още две картини от търга, които силно смущават

 

Последни новини

- Реклама -