„Ако някой път напиша автобиография, ще е в два варианта – единият за това, което действително се е случило, а в другия ще лъжа. Но няма да уточнявам къде ще са лъжите. Жанрът няма да е сатира – тя е много еднопланова в подигравките. Всичко винаги е гротеска – независимо дали е комедия, или трагедия“, сподели Теди Москов с приятелите, дошли за премиерата на луксозното издание „Някои могат, други – не“ със знака на издателство „Лист“. В елегантното томче луксът е най-вече за духа. Автор е театроведът Димитър Стайков, за когото режисьорът уточнява: „Не сме близки приятели, но Митко харесва всичките ми спектакли, дори и слабите“. Неслучайно „Ами ако се разбере, че не ме бива за тази професия?“ е въпросът, който тормози Теди Москов години наред преди всяка премиера. Пулсът му стига двеста, сърцето му барабани в очакване. Култовият режисьор прави признанието пред Димитър Стайков и техните диалози във времето раждат книгата, подкрепена от Министерството на културата.
Теди Москов се връща към първите си проекти, към страха и възторга, приятелствата и срещите, импровизациите в творческия му свят, води читателя през съмненията и откритията, които оформят не само един артист, но и цяла естетика. „Някои могат, други – не“ е и огледало на епохата, тъй като зад спомените на режисьора ясно се открояват съдбите на хората от семейството и обкръжението му – все свободомислещи личности в опозиция на всяка авторитарна власт.
Както се знае, „Някои могат, други не“ е прочутата философска реплика на магаренцето Йори от култовия „Мечо Пух“. Така току-що завършилият ВИТИЗ Теди Москов кръщава дебютната си постановка в театъра на Добрич, който тогава се казва Толбухин. „Някои могат, други не“ е по приказката на Маргарит Минков „Как беше изобретено летенето“, като текста за сценичната интерпретация е на Теди и Мони Шварц. Главната им героиня е „първата Мисличка за летене“, която се чудела в чия глава да влезе, тъй като никой не я искал. Накрая птиците я приели, полетели и като видели отгоре красотата на света, толкова се удивили, че започнали да чуруликат – така се родило пеенето, което не съществувало дотогава. Когато Теди обяснява на директора на трупата в Толбухин, че
съпругата му Мая Новоселска ще е в централния образ, той възкликва: „Ти си луд, тя ще те провали“.
Била „слабата артистка“ в Толбухин. „Ще рискувам“, отговаря му Теди Москов и с „Някои могат, други не“ взривява представите за жанра. Обикалят цяла Италия, играят го в Швейцария, Австрия, Москва, Германия. На един от фестивалите в Италия предлагат на Мая и Теди да останат. Но те отказват. Въпреки че на тръгване към Германия д-р Рада Москова и д-р Стефан Москов шепнат на сина си, докато го прегръщат за довиждане: „Гледайте да не се връщате“. В Германия го изкушават с двугодишен договор с по 15 000 марки на месец. Отново отказват с Мая. „Защото съм израснал тук, в тази „кочинКа“ и имам привързаност към нея“, обяснява той в книгата, разкриваща не само пътя на един от най-оригиналните ни артисти, но и силата на въображението като двигател на изкуството, благодарение на която измисляш летенето наново. Който го може, разбира се.
На премиерата Теди Москов разказа и за началото на международната си кариера. „Поканиха ни да гледаме спектакли на фестивала в Авиньон – мен, Иван Добчев, Маргарита Младенова, Борислав Чакринов, Бог да го прости, Коко Стефанов от Германия и още някой. Всички ходеха да се предлагат, а аз си седях кротко на огромна маса със свински бутове и вино – като Портос от „Тримата мускетари“. Не мърдах от нея. „Ела на среща, ще бъде много полезна за теб“, предложи шефът на фестивала, но бях сигурен, че са пълни глупости и по-добре да си ям и да си пия. Не съм го направил нарочно, но после от Авиньон поканиха само мен с „Майстора и Маргарита“. А когато наех кола и заведох групата до музея на Дали във Фигерас и до къщата му в Кадакес, разбрах как мога да накарам колега режисьор да замълчи – като дам над 160 километра в час. Тръгва той нещо да умува, луп – 160, и край, онемява.“
Теди Москов се въздържа от коментари на политическата ситуация у нас.
„Народопсихологията не ме влече – това понятие девалвира“,
мотивира се той. Терминът „народен“ започва да му се струва подозрителен, още когато като дете наблюдава най-тъпата според него момичешка игра на света – „народна топка“. По-късно – още повече. Особено ако „народен“ е поставен пред думите съд и театър, а в женски род – пред република. Затова пък детството му в най-здраво построената китна кооперация на столичната улица „Добър юнак“ в квартал Лозенец, където има поне четирима луди, и до днес е извор на потресаващи приключения.
„До нас имаше баня и се катерехме по дърветата, за да видим какво се случва в женската й част. Ако някой направи филм за този период от моя живот, си представям как момчета надничат през клоните и се чува божествено акапелно изпълнение – жените пеят чисто голи, а облеченият диригент ги дирижира с превръзка на очите“, неповторимо живописен е Москов. Чувството му за ирония и пародия обаче е не само вродено, но и култивирано от гениални автори като Ярослав Хашек. Теди е едва на 10, когато една вечер баща му, д-р Стефан Москов, се прибира пребледнял вкъщи – домоуправителят му показал пистолета си и заповедта, според която
цялото семейство Москови трябва да бъде ликвидирано „при обявяването на извънредно положение“.
„По това време вече бях започнал да чета „Швейк“, библията на невъзпитания човек, и приех тази информация с известна доза хумор. „Швейк“ не се чете на един дъх, но съм изпадал в истерични изблици на смях.“ Докато Теди Москов в продължение на 45 дни лежи в кома в Бохум, след като автомобил на чехкиня почти го убива на сантиметри от тротоара, Мая Новоселска му чете „Швейк“. „Това ме върна към живота. В „Швейк“ са описани уникални характери. Невероятно богатство!“
Теди Москов сега работи над няколко идеи. „Майка ми, която е много грамотна и начетена, и жена ми, която се оказва дори по-умна от мен за някои непрактични неща, ми казаха, че „451 градуса по Фаренхайт“ е с изключително подходящ сюжет за днешното време – как се горят книги. И понеже съм гледал много лошия филм на Франсоа Трюфо по едноименния роман на Рей Бредбъри и имам опит от „Майстора и Маргарита“, знам, че е трудно да се изтегли само една тема от плетката. Започнах да пиша по Рей Бредбъри, но нямам сила. Измислил съм шантава криминална история по „Паноптикум на стара Прага“ на Иржи Марек. Мислех да направя цирково представление с животни по „История на човечеството“ на Хендрик ван Луун – удивителен труд за историята на изкуството и за обществата. Но засега само ми стои в главата. Глупавото е, че в театъра трябва да имаме печалба – иначе не става.“
Албена Атанасова
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg