Служебното правителство на Андрей Гюров демонстрира респекта си към историческата памет и отпусна 1,3 милиона евро за честването на 150-ата годишнина от Априлското въстание. Точно преди половин век Тодор Живков казва на зет си Иван Славков, че БНТ може да похарчи колкото е нужно за снимките на сериала „Записки по българските въстания“. Съпругът на Людмила Живкова, който по онова време е генерален директор на БНТ, с присъщата му дързост обяснява на тъста си, че той пръв трябва да даде личен пример. И Тодор Живков „изпраща“ 25 000 долара в бъдещата продукция.
Така на екраните се завърта популярният сериал, въпреки че в Политбюро се чуват и неизбежните схоластични и скептични гласове. Според най-големите скептици във властта подобна екранизация по книгата на Захарий Стоянов ще струва твърде скъпо, а според най-страхливите сред тях възраждането на темата за жестокостите по време на османското владичество може да развали добросъседските отношения с Турция.
Иван Славков обаче не се колебае нито за миг, стремейки се към мащабността на британските батални поредици, които особено му допадат, докато се учи в Англия как се прави модерна телевизия. Той иска максимален реализъм от сценаристите Георги Бранев, Веселин Бранев и Борислав Шаралиев, като последните двама са и режисьори на сагата. Към тях по-късно се присъединява и Мария Русева, оператори са Атанас Тасев и Стоян Злъчкин, музиката е на Красимир Кюркчийски. Екипът е настроен оптимистично и революционно, защото всички са убедени, че всеки четящ българин добре познава „Записките“. Ако Захарий Стоянов събира „сведения от втора ръка“ за Хаджи Димитър, Христо Ботев и Васил Левски, то в легендарните му хроники за най-големия бунт срещу поробителите всичко е едно към едно, защото самият той участва в подготовката и събитията. Много от историите, разбира се, са допълнени от разкази на очевидци, а бившият овчар цитира и документи. Десетина години след Освобождението робските нагласи продължават да тровят народопсихологията. Захарий Стоянов, който е сред малцината оцелели апостоли, решава да опише героизма и трагедията на приятелите си.
В ролите на Георги Бенковски, Георги Икономов, Захарий Стоянов, Панайот Волов, Павел Бобеков, Стефан Стамболов и Ангел Кънчев са Радко Дишлиев, Илия Караиванов, Стоян Стоев, Антоний Генов, Илия Добрев, Георги Мамалев и Венцислав Божинов. Стефан Стефанов е Тодор Каблешков, Иван Йорданов е Атанас Обретенов, Александър Александров е Никола Обретенов.
Те са централните герои и в игралния филм „Апостолите“, който се работи паралелно с 13-те епизода. БНТ спокойно може да се окичи с титлата „визионер“, тъй като напоследък, 50 години по-късно, това е категорична тенденция в международното седмо изкуство – за да се спаси киното от инвазията на платформите, се създават пълнометражни ленти по нашумели и печеливши сериали.
Изключително печален е фактът, че почти всички водещи актьори в „Записките“ умират рано, покосени от драми и депресии, съсипани от интриги, отчуждение и алкохол. Сентенцията в гилдията, че артистите по правило пият – едни от липса на възторг в очите на публиката, други от мъка, трети от еуфория, а всички останали от сутринта, въобще не звучи забавно.
Радко Дишлиев си отива безработен и забравен
Екранният Бенковски се моли да стъпи пак на сцена, така и не получава шанс
Той e самонадеян, строен и красив, когато режисьорът Борислав Шаралиев го избира да изпълни ролята на Георги Бенковски от „Записки по българските въстания“. Славата го спохожда за едно денонощие, дълги години е сред звездите на сцената и екрана, преди съдбата му драматично да се преобърне.
Забележителният актьор е роден през 1951 г. в Пловдив и е внук на копривщенския комунист Борис Дишлиев. Завършва ВИТИЗ в класа на проф. Елка Михайлова и играе в няколко извънстолични театри преди да стане звезда в Театър „Българска армия“ в най-силните години на трупата. Освен в „Записките“ се снима и в други филми, сред които „Апостолите“, „Кръвта остава“, „В името на народа“, „Ако те има“ и други.
Коронната му роля обаче си остава Георги Бенковски, а е избран да я изиграе, когато е още студент в 4-ти курс. Превъплъщението му е толкова убедително, че получава куп награди, сред които приза на международната критика ФИПРЕСИ на фестивала във Варна през 1976 г., както и годишната награда на Съюза на филмовите дейци. „Отчитам факта, че голямата роля в моя живот на актьор и на човек дойде твърде рано. Но съм благодарен на съдбата, че ми даде възможност да се докосна до времето, в което са изгорели едни от най-великите чеда на България“, признава в интервю Дишлиев.
В гилдията е известен като човек с труден характер и остър език, който често влиза в конфликт с колегите си. Някои го определят дори като скандален, но никой не отрича, че никога не е безразличен. През 1987 г. по свое желание напуска Театъра на Българската армия и с типичното си черно чувство за хумор определя ситуацията като „екстрадиция от военния театър поради немирно поведение“.
Славата му на непокорен човек затваря за него вратите и на другите столични театри и Радко Дишлиев става щатен актьор към Студията за игрални филми „Бояна“.
Намира пристан в Националното радио, където се изявява още като студент във 2-ри курс. Включва се във Фестивала на хумористичната и сатирична песен, който традиционно се провежда на 1 април от редакция „Хумор, сатира и забава“ на БНР.
След напускането на Военния театър изпада в изолация, броят на приятелите му намалява. Тогава търси утеха освен в алкохола и в стиховете. „Тъпата поезия винаги ме е отвращавала. Тя няма плът. Нямам претенцията да бъда поет от онези, които се водят за такива, но имам претенцията да бъда поет в живота. Поезията или е в теб, или я няма. Другото е измама“, казва тогава Дишлиев.
Цял живот отказва да живее по общоприетите правила. Отрича брака, защото пречи на свободата му, не обича рождените си дни, които смята за излишна суета. По ирония на съдбата напуска този свят три дни преди рождения си ден. Получава масивен инфаркт и умира на 12 юни 2009 г., ненавършил 58 години.
Малко преди фаталния ден се съгласява да отиде в клиника за прочистване на организма от токсини, тъй като през последните месеци има проблеми с храненето и съня и кара само на плодове, водка и сънотворни. Така и не стига до лечение.
Неговата дългогодишна партньорка Вера Пангарова, с която живеят без брак 30 години, разказва, че през последните години той не искал да е жив, а повече от десетилетие всеки ден са го убивали като личност и творец. Тя разказва, че когато останал безработен, се молил на театрални директори да стъпи пак на сцена. Смъртта обаче го застига, преди да получи нов шанс.
Отива си забравен и с чувството, че е ненужен.
Антоний Генов – красив и раним като своя Панайот Волов
Изключителният актьор, който изиграва дори Тодор Живков, си отива само на 56 години
Когато започват снимките на „Записки по българските въстания“, Антоний Генов е едва на 26 години – талантлив, красив и харизматичен. Неговата изтънченост и финес са без аналог в българския театър през следващите години. По това време, вече с дипломата от класа на професор Надежда Сейкова, той е назначен в театър „Сълза и смях“. Никой не се съмнява, че е роден за артист, не само защото баща му е изтъкнат музикант и солист в Софийската опера. Антоний рисува прекрасно и като юноша вярва, че неговото бъдеще ще започне от Художествената академия, но не е приет и тогава кандидатства във ВИТИЗ.
В „Сълза и смях“, чиято трупа задкулисно е дирижирана от хора, които нямат нищо общо с изкуството освен флиртовете с красиви актриси, много хора не могат да преглътнат бързата слава, която спохожда Антоний Генов покрай „Записките“. Неподходящо деликатен за подобна атмосфера, той напуска „Сълза и смях“ в полза на Народния театър. И на двете сцени вае герои от българската, руската и световната класика – в „Сън в лятна нощ“ от Шекспир, „Чайка“ на Чехов, „Дон Жуан“ на Молиер, „Солунските съзаклятници“ на Георги Данаилов…
Пред камерите е д-р Банков в „Адаптация“, Велизарий в „Хан Аспарух“, Владимир Расате в „Борис I“. Колкото и да е парадоксално, той слага дори каскета на Тодор Живков в партизанския епос на Киран Коларов „Те надделяха“. Толкова е добър в киното, че даже персонажи, които никак не прилягат на неговия аристократизъм – като нелегалния Стефан във „В името на народа“, изглеждат съвсем адекватно в интерпретацията му. Затова пък е съвършеният Инсаров в копродукцията „В навечерието“ по Тургенев – българинът интелектуалец, който не може да открие мястото си между родината и Русия, въпреки че е мотивиран от идеала си за революция.
Самият Антоний Генов постепенно и тихо се оттегля от катаклизмите по „Раковски“. Още веднъж напуска и се връща в „Сълза и смях“ и в Народния театър. Той е прекалено духовен и трудно понася повечето от колегите си, които са откровени материалисти, готови на всякакви морални и професионални компромиси. Неговата чувствителност и перфекционизмът му в изграждането на образите изглеждат „в повече“. Така попада в капана на водката, без да се вълнува от жалките опити на демокрацията да смени социализма. Загърбил хонорари и презрял халтури, приема няколко последни предложения, преди окончателно да се затвори в дома си – в българо-американския екшън „Хищна птица“, в детския филм „Нова приказка за стари вълшебства“, в образователния „Една нощ“. После предпочита да рисува портрети, налагайки дистанция между себе си и света. Не може да преглътне криворазбраната „промяна“ и изпада в тежка депресия от подмяната, от бавното, неусетно, но сигурно унищожаване на ценностите, в които е възпитан и образован, от сякаш неизбежния крах в културата.
Умира преди 20 години – само на 56. Съпругата му, прекрасната актриса Нели Монеджикова, майка на единствения му син Ангел, кръстен на дядо си, никога не се омъжва втори път. Ангел Генов, талантлив и светъл актьор и човек, не доживява дори възрастта на баща си.
Стоян Стоев дебютира в киното като Захарий Стоянов
Режисьорът Борислав Шаралиев му дава ролята заради невероятната прилика с автора на „Записките“
Стоян Стоев Вълков е на почти 35 години, когато съдбата му се усмихва и той прави своя дебют в българското кино. До този момент актьорът вече има превъплъщения на театралната сцена, но не е участвал в нито един филм. Негов откривател за киното е режисьорът Борислав Шаралиев. Именно той забелязва невероятната му прилика със Захарий Стоянов и го кани да изиграе ролята на автора на „Записки по българските въстания“ в едноименния сериал, сниман за Българската национална телевизия по повод 100-годишнината от избухването на Априлското въстание.
„За мен образът на Захарий Стоянов е дебют в киното и да кажа, че съм щастлив ще е бъде малко – признава в телевизионно интервю Стоян Стоев. – Да получиш такава роля се случва веднъж в живота.“
И актьорът се оказва прав. Образът на Захарий Стоянов е наистина знаков за неговата кариера.
Макар фамилията му да е Вълков, а бащиното име – Стоев, актьорът остава в историята на театъра и киното като Стоян Стоев. Роден е на 25 ноември 1941 година в Харманли – град, известен с театралната си школа, от която са тръгнали Йорданка Кузманова, Живко Гарванов, режисьорът Иван Добчев. Стоян Стоев завършва актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1965 г. и веднага започва работа в Бургаския театър, където изкарва четири сезона. След това е поканен в Театъра на Българската армия в София. През 1976 година получава наградата „Златна роза“ за ролята на Захарий Стоянов, през 1980 е удостоен с орден „Кирил и Методий“. През 1985 г. става и заслужил артист.
След успеха на сериала „Записки по българските въстания“ вратите на киното се отварят за него и той се снима в куп филми – „Хотел „Централ“, „Бон шанс, инспекторе“, „Борис Първи“, „Скъпа моя, скъпи мой“. За участието в „Те надделяха“ получава втора „Златна роза“, а последната му роля е в продукцията на режисьора Иван Ничев „След края на света“ през 1998 година.
Отива си от този свят едва на 58, на 24 януари 2000 г. Уви, в последните години от живота си той намира утеха в алкохола. Колегите му забелязват, че още в 11 часа сутринта, идвайки в театъра, вече е почерпен. Той пък им казва: „Сутрин се гледам в огледалото и една хубава дума не мога да кажа…“.
След смъртта му вестник „Култура“ публикува некролог, в който пише: „Стоян Стоев напусна сцената. Направи го някак тихо и деликатно, сякаш притеснен, че ни разтревожва. Беше много добър актьор и много добър човек. Разговорът му със зрителя беше доверителен, драматично искрен, с любов и разбиране към човека. Много са неговите роли, които се помнят. И на него се дължи творческата слава на Театъра на Българската армия, на чиято сцена игра трийсет години. Мир на праха ти, артисте…“.
Така си отива актьорът, който остава в историята на българското кино като неповторимия Захарий Стоянов.
Липса на роли съсипва Илия Караиванов и Венцислав Божинов
И те посягат към чашката, за да удавят неволите във водката
Илия Караиванов – още един от красивите, способни и сякаш обречени мъже в Театър „Сълза и смях“ също дави мъката си в чашката. И той като Антоний Генов дебютира в киното, влизайки в „Записките“. Ролята на Георги Икономов му проправя пътя към образа на Левски в едноименната пиеса на Васил Мирчовски, режисирана от сестрата на Андрей Луканов – Гертруда Луканова. Някои критици твърдят, че той е най-сполучливият Дякон в различните продукции за великия българин.
След спектакъла „Левски“ не се случва нищо от онова, което би било логично да се очаква – и Илия Караиванов потъва в забвение и тишина. Не може да си представи, че ще моли за участия, нито че би се включил в естрадни и читалищни представления. Аплодисментите на зрителите и влюбените жени остават в миналото. Отива си, преди да е навършил 60 години.
Венцислав Божинов, който изиграва Ангел Кънчев в „Записките“ и Андро в „Лавина“, е толкова неотразим, че прякорът му в съсловието е Хубавия. Актьорът, който логично се наслаждава на огромно внимание от страна на нежния пол, се превръща в неудържим бохем. И в този момент престава да бъде така привлекателен както за дамите, така и за режисьорите. Отива си от този свят едва на 56 години.
Георги Мамалев играе Стамболов година преди да завърши ВИТИЗ
Комедийният актьор пресъздава една от най-силните политически фигури на България
Неговият Стефан Стамболов е енергичен, пламенен и решителен. Той успява да предаде онази смес от младежки идеализъм и твърд характер, която по-късно ще превърне героя му в една от най-силните политически фигури на следосвобожденска България.
В интерпретацията му личи и поетичната природа на Стамболов като човек на словото, но и на действието. Изгражда образа му не като патетичен революционер, а като човек, движен от страст, вяра и непримиримост.
Да, образът е на Стефан Стамболов, но актьорът Георги Мамалев му дава този живот, който 50 години след излъчването на сериала „Записки по българските въстания“, остава ненадминат. Тъкмо това прави ролята му запомняща се в големия актьорски състав на 13-серийната поредица, излъчена по държавната телевизия в периода 1976–1980 година.
В „Записки по българските въстания“ Георги Мамалев разкрива една по-малко позната страна от своя талант. Извън комичния блясък, с който го познава публиката, той показва драматична дълбочина, способност да пресъздава исторически личности със силен характер и съдба. Затова неговият Стефан Стамболов остава част от галерията образи, които карат зрителите да почувстват духа на епохата и драмата на българските революционери.
Тъжно е, че малцина сред младите са гледали „Записки по българските въстания“, голяма част от тях сигурно не са чели и произведението на Захарий Стоянов. Ако го бяха направили, щяха да знаят, че екранизацията пресъздава драматичните събития около Априлското въстание и съдбите на неговите участници. В този мащабен проект Георги Мамалев влиза в ролята на младия Стефан Стамболов, на журналиста, поета, революционера и бъдещ министър-председател на България.
Един от най-обичаните комедийни актьори е роден през 1952 г. в село Мамарчево, Ямболско, и завършва ВИТИЗ в класа на проф. Енчо Халачев, след което веднага постъпва в трупата на Народния театър. Когато обаче му поверяват ролята на Стефан Стамболов през 1976 година, той дори още не е завършил академията.
Дебютът му в Народния театър е в ролята на Апрянин в „Сенки“ от Михаил Салтиков-Щедрин, а впоследствие участва в куп знакови постановки, сред които „Хъшове“, „Опит за летене“, „Двубой“, „Рейс“, „Чичовци“.
Една от култовите му роли в киното е тази на Гошо във филма „Оркестър без име“. Бил е и принц Алфонсо в „13-ата годеница на принца“, капитан Мортимър в „Последни желания“. Телевизионната му слава е белязана от участието му в комедийното шоу „Клуб НЛО“, в което се изявява с колегите си Павел Поппандов, Антон Радичев, Велко Кънев и Чочо Попйорданов.
Екип ФИЛТЪР