Една от най-красивите къщи в центъра на София тъне в разруха и поради тази причина районът около нея е сред най неприветливите места на столицата. Вместо да е точно обратното. Случаят със старата къща, която е и паметник на културата, не е единственият, но може би е най-знаковият. Това е бившият Нотариат, който се намира точно зад паметника на Патриарх Евтимий. През годините около Втората световна война сградата първо е била посолство на Германия, а след това на СССР. Само този факт е достатъчно показателен, за да осъзнаем нейната важност, както в исторически, така и в градоустройствен план.
Показателното за този архитектурен шедьовър е, че е собственост на Министерството на културата. Същото, под чиято шапка се намира Националният институт за недвижимо културно наследство. Последният има ангажимент да опазва точно паметниците на културата. Давам този пример не защото сградата е сред най-знаковите на софийско и национално ниво, а защото нейното състояние показва какво е отношението на държавата и обществото, както към националната памет, така и към градската естетика. Това е толкова очевиден проблем, че сякаш неговата очевидност не ни позволява да го видим в пълнота. Значението на този проблем е точно толкова голямо, колкото значението на мръсния въздух или липсата на канализация в определени райони на страната. Това е така, защото градската естетика до голяма степен стои в основата на поведението на хората, които обитават българските градове.
Графитите, неизмазаните или рушащи се фасади, цветовият хаос по улиците, комбинирането на сецесионови сгради със стъклени модерни здания са само част от българския пейзаж, в който добре поддържаната къща губи своето естетическо значение. Дори само една неподдържана сред множество поддържани сгради, вече замърсява пространството и го кара да изглежда неприветливо. А тази неприветливост се поглъща от всички, които живеят, работят или просто преминават през района. Тя стои в основата на онова чувство за недостатъчност и напрегнатост, което често усещаме без да можем да си обясним защо.
През 1982 година американските социолози Джеймс Уилсън и Джордж Килинг формулират Теорията на счупените прозорци. Накратко тя гласи, че ако в една сграда е счупен един прозорец и никой не го ремонтира, то след определено време в тази сграда няма да остане нито един здрав прозорец. Теорията доказва, че когато обществото не обръща внимание на малките нарушения като изхвърлянето на битови отпадъци на места извън предназначените за това, драскането на графити или пиенето на алкохол по улиците и парковете, неусетно се вдига, нивото на търпимост към подобен тип действия и по-сериозните престъпления се увеличават значително. Една надраскана с графити сграда, които не се почистват веднага, води до надраскване на всички сгради в района, а оттам мястото става привлекателно за хора с криминално поведение, които иначе не биха се задържали там.
През 1994 година тогавашният кмет на Ню Йорк Рудолф Джулиани започва борбата с тежката престъпност в града, именно като прилага на практика Теорията на счупения прозорец. Неговите действия срещу престъпността не започват с арести и закани срещу престъпниците, а с безкомпромисна борба срещу дребните нарушения като драскането на графити, просията и пътуването без билет. Няколко години по-късно е отчетен силен спад на престъпността, която преди това е била истински бич за Ню Йорк. Основната причина за този спад е промяната на градската среда.
Давам този пример, защото той би могъл да ни покаже, че често подценяваме най-важното. Средата, в която живеем, е определяща за всичко останало и влияе на фактори, които на пръв поглед нямат връзка с нея. Казусът с бившия Нотариат в София, който се е превърнал в язва и свърталище на хора с криминален профил, е добър повод проблемът със състоянието на градската среда и отношението на държавата към нея да бъде поставен във фокуса на общественото внимание.
Националният институт за недвижимо културно наследство от години работи с половината от щата, който му е необходим, за да изпълнява адекватно своите задължения. Традиция е естетиката да се поставя на последно място, когато се правят ремонти и се извършват строителни дейности. Парите за озеленяване и поддържане на паркове и градинки в българските градове винаги са подценени. Към това би трябвало да прибавим и цялостното подценяване на културата, чиято функция е свързана изцяло с естетическия израз на българското общество. Неглижирането на дребните нарушения и допускането красиви сгради и райони да бъдат превръщани в гетоизирани територии се мултиплицира в цялостната външна изява на обществото. България има незаслужено ужасен имидж навън, защото външноположният поглед би могъл да ни оцени само по нашата форма и наглед. А формата и нагледа си ние традиционно подценяваме.
Поправянето на тези щети би струвало много пари. Те няма да имат бърза възвръщаемост във финансово измерение. Със сигурност обаче тяхното насочване към културата във всичките ѝ форми – от изкуството и образованието, през поддържането на културно-историческото наследство и националната памет, до износа на позитивен образ извън границите на страната ни ще има огромно положително влияние за самоусещането на българите. За преодоляването на хроничната неудовлетвореност от самите себе си, която съпътства почти всяка българска душа, се изисква истинско усилие и разбиране на огромния мащаб на този проблем. И тук ролята е изцяло на държавата, която би трябвало да отдели достатъчно средства, за да ремонтира и приведе в естетически вид своята собственост, а след това да контролира и вида на частната.
Трябва да разберем, че неглижирайки културата като такава, ние неглижираме едновременно своята идентичност и качество на живот. Няма висок икономически растеж и висок кредитен рейтинг, които да са в състояние да компенсират тъгата, която поражда лошата жизнена среда. Първата крачка към решаването на този проблем не е свързана само с пари. Тя изисква внимание и разбиране. Този въпрос би могъл да се реши само отгоре надолу и в неговия отговор най-важна е държавата и волята ѝ да налага стандарти. Трябва най-после обществото, а след това и политиците, да разберат, че културата и нейната качествена изява във всички сфери на живота не е лукс, а необходимост. И когато тази необходимост не бива удовлетворена, то тогава всичко останало губи своя смисъл и значение.
