Тома Биков
Политическата криза не е приключила и скоро няма да приключи. Тя е само симптом както на дълбочинни проблеми в българското общество, така и на същностни геополитически промени с тектоничен характер, които влияят пряко на българското движение. На този етап кризата е непреодолима както в България, така и в целия западен свят. Това е криза на сбогуването с една обществена система, която, наред с всичките си многократно посочвани недостатъци, имаше и своите предимства – най-вече в икономическо отношение. Българското общество се включи със закъснение в този геополитически и икономически ред, а наваксването беше съпътствано от лишенията и усилията на поне три български поколения.
През 1989 и 1997 година посоката все пак беше ясна и от нас се изискваше да я следваме. Усилията не бяха насочени към търсене на нови пътища, а към по-бързото напредване по вече очертания път. Неясна беше посоката през 80-те години на миналия век, в които социалистическият строй вече преживяваше разпада си и единствената алтернатива за частичното му спасяване беше да възприема през изкривената си призма пазарните принципи. Социализмът не успя и се разпадна под тежестта на собствената си детерминирана и загубила очарованието си конструкция. Революцията и площадните действия на улицата започнаха по-късно. Те нямаха никакъв принос за рухването на режима, което изненада дори основния опонент на социалистическия строй в лицето на Запада.
Наскоро в интервю за подкаста на Явор Дачков историкът проф. Искра Баева каза, че през 80-те години всички държавни отговорни фактори, начело с Тодор Живков, са били наясно с разпада, но не са били в състояние да направят нищо, за да го спрат. Мисля, че днес се намираме в сходно положение. Българската държавна система е износена и все повече изостава от действителността на времето. Нейната документалност и формалност изглеждат отменени от неформалните отношения в обществената конструкция и от фактите на настоящето. Формата все повече отстъпва пред съдържанието. Например по закон и по документи пенсионната система би трябвало да се издържа изцяло от вноските за пенсионни осигуровки, които внасят работещите и работодателите. Осигурителните вноски обаче стигат само за половината й издръжка. Другата половина идва от данъците. Това означава, че тази структуроопределяща за държавата и обществото система живее извън действителността. Този факт се вижда от всички, но никой не може да направи нищо. Тук няма да правя анализ защо и по какви причини пенсионната система е излязла от действителността, защото по темата могат да бъдат написани няколко научни труда. Давам само като пример една очевидност, която не само не е изключение, но е правило. Тази, както и почти всички останали системи бяха конструирани в настоящия си вид най-вече в периода 1997–2001 година от правителството на Иван Костов. Те бяха изчислявани и позиционирани при коренно различна структура на обществото, в съвсем различен геополитически контекст и при коренно различно технологично развитие. Въпреки това тяхната форма стои непокътната и до днес, подобно на полусъборен паметник от едно отминало време, което никога няма да се върне.
Разликата между 1997 година и днес е, че в настоящето няма чужд модел за справянето с кризата, който можем да следваме. В криза на идеите и на идеологическата рамка се намира целият Запад, към който България принадлежи. Ако преди 30 години беше достатъчно да подражаваме на западния политически, икономически и културен модел, то днес е необходимо да изобретяваме нови форми на обществени отношения на принципа на пробата и грешката.
Справяме ли се като общество с тази сложна задача? По-скоро не. Оптимизмът, че политическият елит в неговата цялост е способен да проведе разговор за нови идеи, докато се е вторачил в междуличностните си драми и конфликти, е крайно неуместен. Ковид кризата от 2020 година ускори процеси, които бяха започнали и преди нея. Тя ограничи глобализацията, увеличи рязко влиянието на интернет технологиите и предизвика вътрешнополитически сътресения, като раздели редица общества на културен принцип. Последното отмени идеологическите разделения, което е много по-значимо предизвикателство. В България например може да се види много ясно несъвместимостта и непоносимостта между центъра и периферията. Това са различни светове, които при контакта си един с друг са обречени не на взаимодействие, а на конфликт.
Тази обособеност би могла да се види дори в многолюдния протест срещу настоящото българско правителство. В него се вливат различни социални, съсловни, политически и дори геополитически разбирания, които са несъвместими едно с друго и са обречени на конфликт. Това несъвместимо множество надхвърля политическото представителство, което овехтялата и разпадаща се политическа система може да му осигури. Все още остава неясна водещата идея, която ще надделее при него. Моето предчувствие е, че повърхностното разбиране, че това е проевропейски протест, който цели да утвърди либералната демокрация, в крайна сметка ще се окаже илюзорно. Защото радикална промяна означава да бъдат променени началата на политическата, икономическата и геополитическата ориентация на българската държава. Всичко останало не е промяна, а утвърждаване на тези начала. А протест за утвърждаване на нещо, което съществува, ми се струва нелогичен. Фасадата на съвременната българската държавност е достатъчно изпочупена, за да се види, че зад нея стоят отношения, които нямат нищо общо с принципите на либералната демокрация, която е официалната идеологическа доктрина на настоящето. Затова може да се окаже, че протестът е последващ отмирането на официалната идеология, а не предхождащ. По-обезпокояващото е, че подобен пейзаж на политико-обществен либералнодемократичен разпад би могъл да бъде видян в редица държави, чийто пример следваме от години.
„Каузата ни е България да стане нормална европейска държава“ – отскоро това клише звучи особено налудно и винаги предизвиква у мен въпроса: „А коя европейска държава е нормална в момента?“.
И тук идва въпросът за неясното бъдеще. Той е психологически, защото от десетилетия сме настроени и възпитавани да очакваме от историята светло бъдеще, което тя никога не ни е обещавала и не ни е дължала. Днес не само България, но и светът се намират във фаза на трансформация, в която добрите времена са в миналото, а бъдещето е изпълнено с предизвикателства. Ако доскоро икономическият растеж и увеличаването на стандарта на живот бяха основният приоритет пред правителствата на държавите, които са част от Запада, то днес отбраната, сигурността и преначертаването на цивилизационните граници със средствата на силата заемат все повече това място. Тази промяна няма да бъде нито лесна, нито бърза, нито евтина. По всичко изглежда, че за българското общество, тя ще бъде и неочаквана. Така както беше неочакван разпадът на социализма.