Пиша от 17-годишен. Тогава експериментирах с езика. Учех в Националната математическа гимназия, а там на хуманитарните науки не се гледаше много сериозно. Когато знаеш имената на ензими като дихидропиримидин дехидрогеназата, ставаш надменен. Както казва Гьоте, „някои се възгордяват от своите знания и презират чуждите знания“, или перифразирано от мен – физикът винаги се присмива на химика.
Затова винаги съм казвал, че на неподходящи хора не бива да се дава образование или поне не бива да им се дават дипломи, защото стават неуправляемо нагли – те по-скоро трябва да бъдат възпитавани в скромност и кротост. Защото простакът с диплома е къде-къде по-опасен и див звяр от простака, който си е чист, нормален, обездипломен простак.
Може пък образованието да направи от простака един фин и изискан, почтен и мил човек, когото да искаш да запрегръщаш още на осмата минута, ще кажете вие! Не бих се съгласил: точно в България ли дипломите и образованието правят от простаците елфи? Мммм… не бих казал!
Нагледали сме се на „образовани“ и „експерти“. Както казва Вапцаров (оооо, махнете го тоя комунистически терорист, нали така? – следва вой) „Ресто, не струва!“.
Та така.
Пишех, пишех, пишех. Междувременно станах лекар, психиатър, после се отказах от медицината, години наред бях сценарист на хумористични предавания и писач на фейлетони и смешни истории по вестници и списания, докато в 2000 година не реших да напиша „сериозен разказ“. Той се казваше „Има ли кой да ви обича“. И после всичко потече. Сега съм на 53 и имам може би 30 книги. Когато вече не можеш да изброиш книгите си, значи наистина си писал много.
Пиша този текст за всички, които искат да пишат.
Казва се – и то не напоследък, а откак се помня – вече няма кой да чете – всички пишат, никой не чете.
Това далеч не е вярно. От перспективата на моя нисък, но стръмен хълм, на моето Възвишение, на моите петдесет и три години, мога да кажа, че в младостта ми се четеше някак твърде ограничено. Чудесният поет Иван Христов в едно свое стихотворение казва: Книгите, които се купуваха на метър, сега се продават на килограм. Знаете – по разни ръждясали ламаринени огради налепени покъсани листчета, на които пише „Купувам книги“. Толстой – за петдесет стотинки, Дикенс – за шейсет. Книгите в моето детство бяха еснафско-снобска украса – и наистина се купуваха на метър – за да паснат точно в талашитените (луксозни!) секции на селяните, нахлули в градовете, за да осъществят социалистическата промишлена революция, винаги вървяща ръка за ръка с урбанизацията. Никой не четеше тия Световни класики, те просто биваха забърсвани от прах и пак го събираха и пак биваха забърсвани – но стояха добре на стената. Имаше и такива странни хора, най-вече жени – които четяха романите на класиците. И след като ги прочетяха, не помнеха ни дума.
Те просто искаха – като старателни домакини – да са си свършили работата съвсем изрядно и както книгите са забърсани от прах, така да бъдат и прочетени. Старателно и без капка разбиране.
Все пак: за да четеш Голяма книга – трябва да имаш умствения инструментариум, за да схванеш какво казва авторът й.
Но за това, че сега, благодарение на социалните мрежи, почти всички се пробват в пописването, да – за това съм съгласен. Но не го намирам в никакъв случай за нещо лошо. Който пише, той по-дълбоко осъзнава процеса на собственото си мислене и развива езика си, а още повече – започва да се интересува от написаното от другите. И когато Стоян напише нещо, вече се чувства някак солидарен с Иван, който също е написал нещо, и го прочита, а понякога прочита нещо и от написалия доста най-различни неща Николай Василиевич Гогол.
Да напишеш роман в наши дни обаче е доста смущаващ акт.
Постовете във Фейсбук някак си не приличат особено много на роман – нито по дължина, нито по тежест.
Съвременният човек – или поне този съвременен човек, когото можем да срещнем всеки ден в метрото – не е склонен да задържа вниманието си дълго върху нещо. Стоя в метрото и виждам жена. Средна възраст, повяхнала хубост, спотаена душа. Тя пъргаво гали с пръст дисплея на телефона си и превърта ли, превърта. Гледа публикации на други хора във вездесъщата Мрежа. Задържа погледа си върху всяка публикация (най-вече снимки – съвсем или почти без текст – котки, баници, оформени със спорт задници, гювечи и катедрали от екскурзии) по около двайсет милисекунди. От време на време с особена ловкост премества пръста си върху „харесва ми“ и кликва, после пак превърта.
Представям си как се чете така „Анна Каренина“ – превърташ от страница на страница за по десет милисекунди и на някои страници слагаш по един лайк. Завива ми се свят при тази представа.
Да напишеш роман в наше време е смущаващо и трудно, защото имаш чувството, че ще бъде прочетен точно така, както тази жена в метрото преглежда чуждите снимки във Фейсбук. А ако ти пишеш една година, а някой прочете романа ти за един час – мотивацията ти отива на почивка в Гърция, а ти оставаш сам самин и демотивиран.
Но ще кажете – още по-добре. Романът ти може да бъде и бързо прочетен, но да остави отпечатък за цял живот… И също – още по-добре, защото ти толкова четивно пишеш, че може да се чете свръхскоростно; увлича. Грабва те. Не можеш да отделиш очи от страниците…
Всички тези ужасно банални и глупави думи: „грабва“, „четивно“, „увлича“ ме ужасяват!
Мога – отново позовавайки се на чудовищния си опит – да кажа, че никоя Велика книга не е нито четивна, нито грабва, нито те увлича. Чуйте Аристотел: Добродетел е това, което се постига трудно.
Вникването в голямата литература е добродетел. И се постига трудно.
Освен това напишеш ли наистина сериозен роман, едва ли ще имаш много читатели. Ще трябва да се радваш на вялите похвали на наистина умните хора – а наистина умните хора не са възторжени и беснеещи като простаците.
А и няма да вземеш никакви пари.
Тогава…
Тогава не е ли по добре, както казва Даниил Хармс, този великан на абсурда, този изтънчен ексцентрик, умрял от глад в психиатрия, имитирайки лудост, по време на обсадата на Ленинград: Я по-добре да не се занимаваме с това! („Синя тетрадка №10“).
Но.
Аз съм оптимист. Въпреки времената и тяхната объркваща и дехуманизирана абсурдност романи ще се пишат. Защото това е един от най-човешките и човечните актове. Да опишеш живота такъв, какъвто е, преработен от собствената ти душа… или какъвто не е, но искаш да бъде… или какъвто все още не е, но ти в никакъв случай не искаш да стане такъв!
И така.
Аз преди осем месеца запретнах ръкави. И сега по книжарниците вече от цяла седмица (о, колко постове във фейса прелетяха оттогава!) е новият ми роман. Той се казва „Слава“. И аз… съм щастлив. Тихо и кротко.
