Милена ФУЧЕДЖИЕВА
В последните седмици се случиха две брутални убийства с голям обществен отзвук. Залети сме от изобилие от статии в медиите и интервюта по всички телевизии. Журналисти, психолози, криминални психолози и обикновени форумни мъдреци нищят случая с убитата учителка в Бургас, както и убийството на Пейо Пеев. Синът на обичаната и уважавана от учениците си Рада Гешева е доказано психично болен. Имал е предишни арести, лежал е в психиатрия и е бил на коктейл от лекарства и наркотици. 24 годишният Георги Генджов е живеел сам. Трудно е да си представим какви проблеми е имала Рада Гешева със сина си. Евтината дрога, която циркулира на най-ниско ниво за тези, които не могат да си позволят скъпи наркотици, е опасен коктейл от химикали, които могат да отключат психически отклонения.
Преди много години българската общност в Сан Диего беше потресена от бруталното убийство на един баща от сина си. Момчето беше отлично гледано от двамата си интелигентни родители, но дрогата беше отключила в него някаква психопатия. Една нощ той взима една гира и премазва главата на баща си в леглото. Няма съмнение, че и Рада Гешева в крайна сметка е жертва на дрогата. Синът й вероятно ще бъде осъден като невменяем. Бъдещето му в българското общество, след като излезе някой ден от психиатрията или затвора, ще е особено сложно, защото той е отнел сам от себе си единствения човек, който го е обичал безусловно – майка му. От тук нататък вероятността Георги Генджов да бъде проблем за обществото е голяма.
Убийството на Пейо Пеев е съвършено различно. Там няма наркотици, нито доказани психични отклонения. Криминалните психолози предполагат, че психологически дъщерята е жертва на майка си. Двете жени явно не са искали мъже да присъстват в живота им, в което няма нищо осъдимо до момента, в който тази особеност не означава физическото елиминиране на мъжете. Тепърва ще научаваме детайли от биографиите на Красимира Трифонова и Габриела Славова.
Слушайки поредното интервю и четейки поредната статия за тези трима души, извършили ужасяващи престъпления, е странно, че никой, абсолютно нито един журналист или водещ, не задава въпроса къде са бащите на престъпниците? Какъв е съпругът на Красимира Трифонова? Къде е той? Кой и какъв е бащата на Георги Генджов и къде е той, когато детето му е в такава отчаяна ситуация? Смайващо е, че до този момент никой в цяла България не задава въпроса кои са бившите съпрузи на тези жени и кои са бащите на децата им. Разследващата психологическа мисъл приключва с това, че Габриела е жертва на майка си. В никакъв случай не е задължително майка й, както и Рада Гешева да са били женени за ужасни мъже, но в този момент има един син и една дъщеря, които явно не са имали мъжко присъствие около тях. Това би било оправдание за Габриела само донякъде, защото все пак тя е на 33 години, не на 12. Но колко назад във времето трябва да търсим семейните причини за изкривяването на дадена личност, което довежда до жестоко престъпление? Интересна е съдбата на майката на Габриела, дипломатката от Министерството на външните работи, която явно доста добре е успявала да се справя с живота кариерно и битово – общински апартамент, дъщерята пък с политически амбиции. Вероятно в съдбата на тази жена, превърнала се в психопат, който като във филм за мафията сяда на задната седалка на колата и мята на врата на седящия отпред гарота, за да го удуши, има сложни фамилни обстоятелства. Това ни най-малко не я оправдава, но е интересно за изследване.
Повечето убийци психопати произхождат от разбити семейства в които или е имало сексуално насилие, или е липсвал бащата, или и двете. Разбира се, това не е задължително. Серийният убиец Джефри Дамър е от нормално семейство, макар и разведено. Но доколко можем да знаем колко нормално е едно „нормално“ семейство? Братята Менендес, за които скоро ще излезе филм, и чийто процес гледахме на живо през 90-те години в Лос Анджелис, са деца на богато семейство от Бевърли Хилс, което не им попречи брутално да убият родителите си. Без да са на наркотици. Семейната история има голямо значение, но тя не е всичко. Човек се ражда с някакви личностни характеристики, които наследява или са си лично негови и биват доразвити или не от семейната среда. Каквито и да са причините за тези убийства в България, две неща са сигурни – насилствено и преждевременно е отнет животът на невинни хора, като и в двата случая изглежда, че Габриела и Георги са се появили от непорочно зачатие. Бащи не се споменават. Този пропуск на журналисти и психолози говори много зле за нивото на интелигентност на обществото в България.
Обичаната учителка е отглеждала сама сина си. Никой не се сеща да потърси бащата за интервю и да го попита той какво знае за сина си. Помагал ли е в отглеждането на едно момче с проблеми?
Една дипломатка – без да обсъждаме какви хора работят в българските институции – явно е избрала напълно съзнателно да изолира дъщеря си от баща й и никой не се сеща да потърси и този баща за интервю. И в крайна сметка по този начин мъжете са напълно лишени от носене на отговорност за живота и деянията на децата си. Майките са във фокуса независимо от обстоятелствата на тяхната самотност или наложена от самите тях изолация на бащите на децата им. Също така добре е да се осветли как точно се получават общински жилища, какви личностни качества трябва да имаш, за да станеш общински съветник и да получаваш облаги от общината. Знаем, че подобно проучване няма да стигне доникъде, защото няма нищо по-силно от връзките и корупцията в държава, в която на най-високо ниво се правят съмнителни сделки с имоти. И някой ще съди този, който е изнесъл информацията, отлично знаейки, че най-вероятно ще загуби делото, но пък ще е направил необходимото, за да заблуди обществото още веднъж. И истинските харвардски курсове се случват в Харвард, не в България. До този момент българските им производни не са доказали с абсолютно нищо, че не петнят името Харвард. Да не говорим, че и Габриела Славова ги е посещавала. Такива грешки не се случват в истинския Харвард. Или поне не се случваха. След нелепите реакции на ръководството на университета на нападението на „Хамас“ над Израел и Харвард вече не е същият.
Не по-малко нелепа е липсата на каквото и да било споменаване от български политик – с изключение на Мария Габриел – на Деня за възпоменание на жертвите на Холокоста. Мълчание от президента Румен Радев, от министър-председателя Николай Денков, от Кирил Петков, от Бойко Борисов, от Васил Терзиев. Делян Пеевски как не се е сетил! Той пък няма Фейсбук. Отличникът на сглобката е пропуснал златен шанс отново да бъде за пример.
Колко лесно е да напишеш на страницата си във Фейсбук, че си „политик“, и колко това нищо не означава, когато направиш подобен пропуск. И то точно в момент, в който антисемитизмът буквално залива света. Можем да съзрем антисемитизъм в поведението на тези политици, но не е това причината за пропуска им. Причините са дълбоки липси на култура и възпитание, съчетани с пропаст в разбирането какво означава да си политик и дипломат. За съжаление, в България това поведение не само на институциите е правило, а не изключение. Надеждите за нещо по-различно във властта са напразни. Това обаче не е новина. И някак логично се оказва, че българските убийци нямат бащи.