Огнян МИНЧЕВ
Общественият спор за въвеждане на дисциплината „Религия и добродетели“ навлезе в задънена улица. Двете страни имат своите значими аргументи, както и твърде тесногръди несъгласия, които блокират постигането на работещ компромис.
Противниците шумно протестират, че децата на атеисти и агностици не бива да бъдат принуждавани да я изучават. Щяла да навреди на мирогледа им, да сее невежество срещу еволюционната теория и още куп други неща, които те – атеистите – смятат за „свещени крави“.
Привържениците на обучението по религия и добродетели твърдят, че задължителното обучение в православно изповедание ще формира у тях родолюбие, уважение и обич към българщината, към традициите и гордост от националната им принадлежност (накърнена от пустия му либерализъм от има-няма 30–35 години насам). За тези хора очевидно вярата има малко смисъл извън националистическата индоктринация и национална гордост. Борейки се срещу враждебния глобализъм и космополитизъм, те забравят, че християнството е религия, дадена на целия свят, призвана да свързва и обединява всички хора като братя и синове Божии.
Спецификата на българския преход изведе в привилегирована позиция култура на примитивизъм, насилие и брутален материализъм. Десетилетия наред училището у нас бе „най-бедният роднина“, оставено без авторитет в обществото и сред децата.
Спорът „за“ или „против“ обучението по религия и добродетели не бива да се води „на гола поляна“, с абстрактни аргументи и политико-идеологически „задни мисли“. МОН трябва да организира сериозни дискусии и между държавата и гражданските организации, които имат позиции и аргументи по темата. За мен потребността от такава дисциплина е несъмнена. И затова рискът да се подмени нейното легитимно съдържание с нещо друго е твърде съществен и не може да бъде пренебрегнат.