-1 C
София
петък, 14 февруари 2025 г.

Валери Петров – човекът от рода на хвърчащите хора


Ренесансовите личности в най-новата история на България се броят на пръсти. Преди 105 години през април се ражда един от тях – Валери Петров. Легендарният поет, прозаик, драматург и преводач е сред единиците интелектуалци, които с достойнство представят името на страната ни пред света. Думите, творбите и посланията на мъдреца, който си отива на 94 през 2014 г., отдавна са национални ценности. Той е рицарят без броня, а неговият култ към доброто е пословичен, може би защото е убеден, че детското у хомо сапиенса ще спаси цивилизацията. „Знаеш ли, понякога си мисля, че човек до десетте си години е в най-добрата си форма, абе, най човек, и после започва да се разваля“, пише той в сценария за един от най-качествените родни филми „Йо-хо-хо“. Неслучайно е абсолютно вълшебен в прекрасните си произведения за малчугани и юноши – „Копче за сън“, „Меко казано“, „В лунната стая“, „Пук!“, „Бяла приказка“. Пренесени от хартията на сцената и екрана, те продължават да въздействат на всяка следваща генерация зрители. Аристократичното му и ненатрапчиво, но завладяващо излъчване въздейства дори на хлапетата, които невинаги могат да разберат какво им казва, но са като омагьосани от него.

Приживе Валери Петров цитира Оскар Уайлд: „Лошото е, не че стареем, а че оставаме млади“. Но добавя като равностоен във философията на световния си събрат по перо: „Биологическата старост почуква на вратата, но човек се прави, че не я е чул и най-често се надява, че се отнася за друг“. Въпреки че нарича себе си „човек на надеждата“, предпочита фантазното и идеализма на „хвърчащите хора“ – една от най-емблематичните метафори в поезията му, Валери Петров здраво стъпва на земята. „Дълбок реалист съм. Винаги, когато съм се откъсвал от истината, нещата не са се получавали. Човекът е направен от много чекмедженца, но успехът изкача само от най-съкровеното“, откровен е той. И завещава на публиката изконната нежност към другия и донякъде наивната си религия, че нещата ще се оправят, колкото и да са тъжни в момента. Защото за него творчеството е общуване. Споделя, че всяко стихотворение е опит за разговор с читателя. „Сякаш слагаш ръка на рамото му и му казваш: „Аз мисля и чувствам така, а ти, съгласен ли си?“. И е щастлив, когато усети, че другият отговаря: „Да“.

Албена АТАНАСОВА

Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg

Последни новини

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img