„Артистите нищо не оставят след смъртта си. Поетите оставят своите поеми, песни, писателите – новели, пиеси, художниците – картини, а ние, драматичните артисти – нищо“, казва навремето един от най-големите ни актьори от началото на миналия век Васил Кирков. Думите му са много верни, защото „магьосникът на сцената“, обожаван от публиката, е почти напълно забравен днес. Васил Кирков се превръща в легенда още приживе и е определян като „епоха в българския театър“, „феноменален“, „вълшебният принц“, „пръв между първите“, „световен“.
Театралният критик Георги Стефанов дори го сравнява с Ботев: „Това, което е Ботев за поезията ни, това е Кирков за театъра ни“. Днес обаче името му не говори нищо. След него са останали само няколко фотографии и статии за него в стари вестници. Образът му не е запечатан на кинолента, няма записи и на гласа му, за който казват, че няма равен на друг по музикалност и чувственост. Както прочутите певци, Кирков има гласов регистър от две октави – през ниския баритон до високия тенор и умело го използва.
Прочетете още на сайта за изкуство bgart.bg