Вежди Рашидов е сред най-известните скулптори, бил е министър на културата и председател на Народното събрание.
Член-кореспондент е на Българската академия на науките. В последното правителство на Росен Желязков бе поканен от премиера за негов съветник по въпросите на културата.
– Господин Рашидов, правим това интервю в първите дни на Нова година. Вече се разплащаме с евро, това повече европейци ли ни прави?
– Ако парите имаха власт над глупостта на човека, то тогава щях да бъда склонен да вярвам, че парите ни правят повече европейци. Да бъдеш европеец е лична вътрешна нагласа и отношение персонално към онова, което ни заобикаля. Така че смятам, че еврото завинаги ще си бъде една парична единица, която ще има своята обменна роля при търговия, при купуване и продаване, за да не сме в аграрно-стокови взаимоотношения, което би ни върнало много преди новата ера. Човек се ражда какъвто е в живота си и умира по същия начин. Така че парите нямат никакво значение дали са в ръцете на европейски мислещ човек, или в ръцете на неориентиран малоумник.
– Старата година си отиде с оставка на правителството, протести и напрежение. Къде сбъркаха управляващите? Ще посочите ли грешките на ГЕРБ, чийто депутат бяхте?
– Оставката на правителството невинаги може да бъде свързвана само с грешки на правителството. В случая бих отчел грешките на опозиционната „Продължаваме промяната“. Защото, за да вдигнеш на крака млади хора и да консумираш тази млада енергия, първо трябва да ги подготвиш, за да могат тези хора при своите искания да имат и алтернатива, когато една власт си отиде. Второ – не може, вдигайки ги на крака, тези млади хора да не знаят дори за какво са на този площад, като едва в средата на протеста им бяха хвърлени опорки, което е непочтено и е антиполитика. На тези млади хора сега им предстои да разберат колко ще струва това на техните родители през тази зима, когато ще видим цените от сметките за газ, електричество, парно до хранителните продукти, а да не говорим за тяхното здраве и образование. Цялата тази вина ще падне на гърба на тези, които в най-неудобния момент дестабилизираха държавата и държавността. И нека не се съмняваме, че фактурата на тази инфлация ще я плати отново обществото. На такива хора халал да им е победата.
А колкото до ГЕРБ – аз не съм човекът, който ще съди ГЕРБ. ГЕРБ сигурно е имала своите грешки, може и в бъдеще да ги има – това е животът, но не е грешка да се вслушаш в гласа на хората, да чуеш това, което те искат, и да се съобразиш с желанието им, подавайки оставка. И тогава тези подстрекатели нека да поемат отговорността след оставката, която ГЕРБ изпълни по тяхно желание. А всичко, което е свързано с оставката, не e безотговорност, а напротив – свързано e с повече мъдрост и опит.
– Вие сте били председател на Народното събрание, защо днес е толкова труден дебатът в парламента? Защо никой никого не чува?
– Във времето, когато аз бях председател, не съм позволил на никого и по никакъв начин подобно поведение. В парламента витаеше привидно спокойствие, приехме 53 закона и поправки към тях, приехме също така 90 решения, както и Декларация за присъединяване на България към Шенген – сиреч имахме работещ парламент. Аз определено смятам, че ръководенето на парламента е изцяло изтървано, загубен е всякакъв страх, респект и уважение към парламентарната трибуна. Вижте, има един елементарен човешки пример – за да бъде в една къща неуютно, непоносимо, неприятно и отвратително, и неугледно, за това е виновен единствено стопанинът. Българите в последните десетилетия се превърнахме в народ силно мразещ, без значение кой кого, забавляващи се по избори, след което наивно се чудим „откъде тези дойдоха“, без да се замисляме чия е основната вина, с пълна безотговорност към бъдещето ни, което оформя днешния ден като непривлекателен, напрегнат, бавно потъващ в хаос.
– Българите все чакаме месия и сега погледите са насочени към Румен Радев. Как виждате неговата роля в политическия живот на страната ни оттук нататък? Какво бихте го посъветвали?
– Аз винаги съм имал и ще имам безкраен респект към институциите на тази държава. Законите и институциите са за това – да опазват демократичната ни форма. Като президент той е длъжен да бъде съхранител на държавността и да битува като обединител на българската нация. Като политик за него мога да изграждам мнение само когато е на терен, но на този етап много бих искал да видя у всеки, който влиза в политиката, алтернатива на това, което е, и ясни програми за извеждане на България от тежката криза. А колкото до съвет – както на премиера Желязков, така и на българския президент непоискани съвети не бих могъл да давам.
– Ваши са думите, че България е държава без памет и че през последните 36 години живеем в псевдодемокрация? Защо стана така?
– Ами да започнем от паметниците ни, защото коренът на думата паметник е от думата памет – поголовното събаряне на какви ли не паметници, нахалството да решаваш въпроси не от своята компетентност като някакъв си Манол Глишев за Ларгото пред проектите на шестима от най-добрите ни архитекти и археолози, паметника на съветската армия, докарал до истерия днешните деца и внуци, потомци на тежката комунистическа номенклатура и разни соросоидни течения, които днес се изживяват като крайни демократи и дори като крайна инстанция. Мястото на сваления паметник, „успокоил“ духовете им, днес стърчи грозно в центъра на прекрасния ни град. Аз предлагам на това място да се изгради паметник на Иво Инджев, най-големия радетел за събарянето на паметника, за да видят хората как изглежда един демократичен доносник. Срамно и обидно! Да изброявам ли още: вандалските набези върху гробищните паметници, града ни, който безразборно е нашарен със спрейове като един отвратителен комикс, порутени и занемарени сгради в стара София без какъвто и да е контрол върху тяхната реставрация, улици, осеяни с „полегнали полицаи“ и милиони вдлъбнати дупки, град с тесни улици и без инфраструктура и паркинги, като в годините се променят единствено цените на глобите. Общество, разделено на две – на умни и красиви и – предполагам – на „грозни и по-глупави“, с финансовото помпане с пари на американски фондации и Сорос. Всичко това се нарича купуване на съвести. Години ще ни трябват да се възстановим и да преодолеем омразата.
– Късогледи ли са политиците?
– Този въпрос е по-деликатен. В групата на политиците по една или друга случайност винаги са попадали изключително умни, интелигентни образовани хора, но за съжаление те почти винаги биват изтласкани на заден план заради моженето да мислят самостоятелно от добре говорещите „опоркаджии“ и кариеристи. Така че не бих могъл да сложа общ знаменател.
– Каква е равносметката ви на творец, който обаче се е занимавал с политика. Съжалявали ли сте, че се захванахте с нея? Какъв е вкусът на властта и има ли допирна точка между политиката и изкуството?
– Ще почна отзад напред. Когато бюджетът на една култура е зависим от държавния бюджет, то това е чиста политика. А дали съм съжалявал – творецът в политиката винаги е, както се казва, „и така, и така“ – отчасти да, отчасти не. Радостта е от това, което си оставил след себе си като политик, а съжалението е за загубеното време, в което изцяло можеш да се отдадеш на изкуството. Важното е, че се опитах да бъда и на двете места еднакво полезен. Моята равносметка за политиката би била много дълга за разказване в някои добри издания и да има възможност само това да е темата, защото тя е голяма. Този самоотчет аз съм го направил само заради моята съвест.
– Вие бяхте министър на културата. През последните години доста хора седяха в това кресло. Защо културата често остава на заден план освен в случаите, когато създава скандал, както се случи и при последния министър?
– Труден въпрос. Културата е на заден план, защото някой я държи на заден план. Стоенето на това кресло не се свързва единствено с „пагоните“ на стоенето, а с това, което си оставил зад себе си. Сега при 450 милиона бюджет за култура не мога да видя нищо видимо, затова не мога да забравя как при 98 милиона бюджет всяка година настоявах пред министър Симеон Дянков за още пари за театрите. Ремонтирахме десетина театъра в София, Пловдив, Русе, Варна, Бургас…. Спомените ме връщат към годините, когато направихме шест нови музея, дори Симеон Дянков ми помагаше да поливаме градината на един от тях. Изградихме и прекрасния музей „Квадрат 500“, осигурихме пари за десетки археологически обекти, направихме в България шествия център на ЮНЕСКО за нематериално културно наследство, реставрирахме църкви от храма в село Таваличево до Желязната църква „Свети Стефан“ в Истанбул… Не искам да разказвам повече, защото е много дълго, но ето това е моят отчет и пред мен самия, и пред обществото.
– Били сте и общински съветник в София. Какво ще кажете за дереджето на столицата? Харесва ли ви градът сега?
– Никога София не е била толкова неугледна и мръсна, колкото е сега.
– През какво още трябва да минем като народ, за да се отпушат нещата? Какво не ни достига, че да сме добре?
– Изтървали сме държавата и държавността. Трябва да има хора, които да върнат самочувствието на институциите и тяхната същинска роля. Време е държавата да се управлява със силна ръка и адекватно поведение, а институциите да познават собствените си закони и да ги прилагат без компромиси. Иначе ще дойде ден, когато ще говорим за диктатурата на улицата, защото днес тя управлява заради видимото безсилие и страх на политиците от избори. Хаосът, в който попадаме всеки ден, може да бъде овладян с адекватно поведение.
– Ако сега рисувате България, в какви цветове ще бъде тя?
– Управлението, политиката и земята са две различни неща. Нека не бъркаме държавата ни, родината ни, дадена от Бог – тя като земя е райска, носеща всички цветове, които човек може да възприеме. Земя, дарена от четири сезона.
– Какво очаквате от 2026, има ли надежда, или надежда всяка оставете?
– За съжаление съм сигурен, че 2026 ще ни поднесе много неприятни изненади. Надеждата не бива да умира, ние трябва да я носим в себе си. Тя е като приказката за неволята – когато при счупената каруца неволята не дойде, то тогава хората си я поправят сами. Затова нека носим надеждата, че ние, хората, ще се справим с всичко.
Петя БАХАРОВА