Виктор Меламед е от цветните личности, които се чувстват в свои води сред различни съсловия – търсен и ценен е в едрия бизнес, дипломацията, медиите и културата.
Тази му дарба за превъплъщение и за консенсус му осигурява живот без нито един скучен ден. На дипломата му от Софийския университет „Свети Климент Охридски“ пише филолог, но кариерата му се случва в елитни предприемачески компании, генерален почетен консул е на кралство Тайланд в България, автор на три книги с проза. Засега. Съосновател и съдружник на „Фама консултинг“, където ръководи комуникационни стратегии. Да налага добрия и усмихнат тон е в кръвта на Меламед – и пловдивската, и арменската, и еврейската. Неслучайно Виктор винаги се е възхищавал на родителите си, които през 50-те се залюбват, въпреки скептицизма на контрастните им родови общности и традиции. Според него в днешния свят на антагонизъм дори чувствата падат жертва на етническите предразсъдъци. Тълкува гнева като еманация на човешкото несъвършенство и като напълно излишен, тъй хората никак не се различават. Затова е душата на всяка компания, независимо от жанра й. Поради тази причина има и няколко любими ресторанта в София. Но трябваха десет минути, докато се остави да бъде убеден, че се налага да избере един от тях – и че в останалите нямат да се обидят. Действието се развива сред естествено зелените интериори на „Сенс“, където Меламед често се радва на деликатесни блюда от международната кухня, като особено атрактивни за него са тези от Тайланд. Фен е на люта супа със скариди – том ям кунк, на пад тай – оризови спагети, скариди, фъстъци, бъркани яйца и бобови кълнове, запържени в тиган уок.
Тъкмо умението да общува с различни социални касти и националности както и огромното любопитство към света, предизвикват преди години Виктор да се яви на конкурс за почетен консул на Тайланд. По това време той е в „Балкан“, където прилежно е изкачил стъпалата – от редактор във ведомствения вестник „Полет“ и бордовия журнал до вицепрезидент „Външни връзки и реклама“ и говорител на авиокомпанията. „Тогава изпълнявахме полети до Банкок. Кралството нямаше дипломатическо представителство у нас, но вече имахме сериозни двустранни икономически отношения. Преборих доста кандидати за мястото“, връща лентата Меламед. Един от последните предсмъртни укази на стария крал на Тайланд е за българина – да му бъде връчен The Most Nobel Order of the Crown of Thailand, което означава, че Меламед става офицер на Най-благородния орден на короната – отличие за членове на кралското семейство, за държавни служители и военни, но и за чужди граждани, доказали се в полза на Тайланд.
Меламед не крие, че е много поласкан от признанието. За него уважението е сред водещите добродетели, а светая светих е мъдростта, с която е богата всяка религия – християнството, исляма, будизма, даоизма и останалите 9900, които се практикуват в света според статистиката на Ерик Уайнър, автор на „Човек търси Бог“. Виктор с удоволствие разказва за срещите си с хората на Азия. „През 1995 година „Балкан“ спечели търг на ООН – да превози Сините каски на Фиджи от границата между Ливан и Израел до родината им. Маршрутът беше София-Бейрут-Банкок-Сува, столицата на Фиджи. Решихме, че ще бъде много любопитно да направим репортаж. Чартърите бяха с Боинг 767 – най-големият и единственият самолет на „Балкан“, който можеше да изпълни подобен 14-часов полет. Пристигнахме в Бейрут, качихме фиджийските Сини каски, чиято униформа беше с пола в цвят каки. Симпатични и дружелюбни момчета, много дисциплинирани. Подчиняваха се безпрекословно на указанията от стюардесите, тъй като имахме перипетии в Банкок – кръжахме сума ти време над летището заради дъжд и буря. После не знам колко часа летяхме само над океана. А когато командирът обяви, че след 30 минути ще кацнем в Сула, тези 160 момчета скочиха, застанаха мирно и запяха химна на Фиджи. Въздействащо и потресаващо. Пълен шок за нас, останалите – нямаше как да го очакваме. Стюардесите им правеха знак да седнат, за да не нарушат баланса на самолета, но момчетата този път не ги послушаха. А когато след финала седнаха, подхванаха техни национални песни – като истински многогласов професионален хор. Когато кацнахме, техният главнокомандващ се качи в самолета и в негова чест Сините каски изпълниха и армейския им химн. Ролята на фиджийските певци в мироопазващите мисии тогава беше много сериозна – бяха от най-добрите под егидата на ООН. Точни и смели в сложни акции с риск за живота.“
Меламед споделя, че не само институционално, но и емоционално е свързан с Азия.
Няколко месеца след опустошителното цунами, предизвикано от земетресението на остров Суматра – 9 бала по Рихтер, заминава за Тайланд. Той вече е почетен консул и се чувства длъжен лично да се погрижи за транспортирането на помощта от България – една от големите строителни фирми изпраща материали, готова безвъзмездно да строи къщи. Пристига в хотела на остров Пукет и там веднага му прави впечатление момче, което е прекалено младо, за да бъде служител, но е в униформа и чевръсто предлага услугите си – да разведе гостите, да им покаже най-интересното.
„Английският му беше много приличен, постоянно беше на линия – от сутринта до вечерта, другите имаха почивни дни, той не. Започнах да разпитвам управителя. Оказа се, че момчето беше загубило цялото си семейство в цунамито – 8 или 9 човека. И е абсолютно само. И понеже е само на 14, няма как да бъде назначено на заплата, но живее в хотела. Тогава училищата в Пукет все още не работеха след трагедията и малкият не спираше да помага. С колегите, с които бяхме в Тайланд, много се трогнахме. Запитах управителя дали е възможно да осиновим детето с идеята да го отведем в България, за да му осигурим нормален живот. Той ми напомни, че няма кой да вземе решение. Още настръхвам, когато го разказвам. Не можеш да си представиш колко благородно лице имаше това момче. Извикахме го, казахме му какво предлагаме и чухме възпитания и любезен отказ: „Много благодаря на господата, но съм роден в Тайланд и не мога да се откъсна от корените си – макар че нямат гроб, близките ми са тук“.
Меламед и другите българи събират сериозна сума и я оставят при управата на хотела – да бъде използвана за издръжката на сирачето. Четири години по-късно Виктор отсяда на същото място. Първият човек, когото вижда, е вече порасналият младеж – в елегантна униформа на парадния вход. „Веднага потърсих управителя, за да питам как е нашият питомец. „Учи и работи, вече получава заплата, събира пари за жилище и се развива в бизнеса“, обясни ми той. През 2019 г. бях за последно в Пукет и младият господин беше вече в мениджмънта на хотела. Сам в света, но с уникална сила – с цел, която преследва стъпка по стъпка“.
Виктор признава, че отдавна е наясно с разликите в екзистенциалния модел на европейците и азиатците. „В онзи континент, особено в Тайланд, са от най-чистите будисти.
Изповядват съвсем различно отношение към нещата от живота.
Колкото повече ние се стремим да имаме, толкова повече те се стараят да се освободят от материалното. Защото според Буда колкото по-малко притежаваш, толкова по-щастлив и по-мъдър ще си в следващото си прераждане. Това ще спре колелото от постоянни прераждания – ще се превърнеш в чист дух, какъвто е бил Буда. За да бъдеш абсолютно независим и да се откъснеш от невидимите въжета, които те дърпат към земния свят с неговите вещи и плътски настроения. Само тогава ще се възвисиш до степен, в която всичко това не ти е необходимо и ще си щастлив без него. Тази философия определя духа в азиатските държави, а благодарение и на него просперират неимоверно и се движат само напред“.
Покрай общуването си с хората от Азия – като вече порасналото момче от Пукет, с което си пишат писма, Виктор променя ракурса и на своята гледна точка. „Когато разбереш начина им на мислене, неминуемо се променяш – насочваш се към светлата страна на живота“. Неслучайно е известен като човек над дребнотемието, винаги готов за самоирония. Столичният хайлайф още помни уникалната случка, дирижирана от Виктор. Той забавно я изиграва едно към едно.
„През 2006 година Ева Херцигова дойде за първи път в София – за откриване на бутик от голяма бижутерска верига. Бях пи ар и трябваше да подготвя партито, целия сценарий за червения килим и всичко останало. Първо, естествено, представих гостенката, не че някой се съмняваше коя е. Застанахме един до друг зад микрофоните. Ева Херцигова – с две глави над мен. За да изляза от ситуацията, я погледнах отдолу нагоре и казах: „Ева, обикновено и аз съм 180 сантиметра, но не знам какво ми става днес“. Всички, естествено, избухнаха в смях, а след като веселбата се успокои, Ева ме прегърна мило и отговори: „Виктор, не се притеснявай – и два метра да беше, до мен пак щеше да изглеждаш нисък.
На всички им се случва“. Разведрихме обществото, разчупихме сковаността на гостите, които бяха в държава, която не познават и не знаеха как ги приемат.“
Ева Херцигова – световна манекенка и актриса, се оказва изключително експлозивна жена, която не се изненадва от интонационната среда у нас и с интерес надава ухо на мулти-култи музиката по столичните сокаци. Събитието е през май, в разгара на абитуриентските балове, много от които през 2006 година задължително са гарнирани с чалга, маанета и други подобни саундтраци. Красавицата и Виктор вървят заедно към хотела, където продължава лъскавото соаре, и тя се полюшва в циганските ритми, с които е озвучен центъра на многовековната София. „Страхотен космополит и топъл човек“, хвали я и досега Виктор. Но дори и на него – толкова светски и спец по салонните маниери, веднъж му се струва, че не е на мястото си. По работа е в Ню Йорк, когато го канят на коктейл в дома на един от много богатите американци. „Но не ми беше комфортно – постоянно се чудех дали съм облечен адекватно, дали се държа подходящо, някакъв комплекс се надигна у мен. Вече се канех да благодаря на домакините и да си тръгна, когато на един от етажите в невероятната къща на Парк авеню попаднах в огромен хол. Там атмосферата беше доста по-спокойна и се приближих до бара да си сипя уиски. В този момент до мен застана господин, който ме запита какво е питието. Казах му, че е американско, а не английско и той ме поздрави, че правя разликата. Започнахме разговор за времето и за Ню Йорк. Когато разбра, че съм от България, призна, че нищо не знае за страната ни. Разказах му каква велика държава сме били, каква славна история сме имали. И тогава той ми обясни, че пише пиеса, свързана с Втората световна война, и ще му бъде интересно да узнае какво се е случило тогава в България. Нямаше как по-бързо да стигнем до темата, която ми е много близка.
Веднага му обясних, че България спасява своите евреи.
И тук последва странна реакция: „Не е възможно, не го знам. Ама колко души?“ „Близо 50 000 – до един граждани на България“, разясних му аз.“
Човекът продължава да се съмнява и Меламед му препоръчва да влезе в първия сайт, да напише „България през Втората световна война“, за да се убеди с очите си. После говорят час за политика и за какво ли не още. На финала събеседникът подава на Меламед визитната си картичка, а на нея пише Израел Хоровиц. Един от най-прочутите драматурзи и на Източния, и на Западния бряг, автор на 70 пиеси, 50 от които се играят и досега в Америка и Европа.
„Ден-два по-късно се сетих, че в някакво чекмедже отлежава пиеса на Хоровиц. Преди време я бях предлагал на няколко театъра в София, но все не се намираше сцена за нея. Десетина години по-късно, когато директор на Народния вече беше Мариус Донкин, му казах за този текст – и че познавам автора, че мога да го доведа в София, ако спектакълът излезе.“
Така Меламед най-после посреща в България Израел Хоровиц и съпругата му Джилиън. Те аплодират хитовите постановки по две от най-известните му творби – „Моята скъпа лейди“ и „Някъде в този живот“. Хоровиц е очарован от Мария Стефанова, Емануела Шкодрева, Михаил Билалов и Стоян Алексиев, които са чудесни под прожекторите. Тук много му харесва. И най-важното – убеждава се, че всичко, което Виктор му разказва някога на уиски в Ню Йорк, е истина до последната буква. „Когато станахме близки, той вече беше болен от лошата болест и тя го отнесе. Жена му и досега ми звъни да ме пита какво ново в Народния“.
Виктор Меламед коментира, че умее да контактува с всеки, който се изправи на пътя му, но с хората на изкуството му е много по-лесно, тъй като самият той предпочита музите.
„На политиците винаги гледам като на по-прагматични личности, с които не бива да се чувствам напълно спокоен, а трябва повечко да внимавам. Но често се срещам с хора от етажите на различните власти. Не само в България.“
Когато става почетен консул на Тайланд, лети до Банкок, за да се види с краля. Малко преди деня на първото му официално посещение, монархът, уви, влиза в болница.
„Нямаше никакъв шанс за промяна на датата. Протоколът за този тип визити е много тежък. Бях твърде отчаян. Толкова силно желаех да получа благословия от най-високото, че домакините успяха да ми организират среща с най-голямата дъщеря на краля, първата принцеса на Тайланд. Изключително изживяване. Тя беше идвала в България и дори беше написала книга – при нея това е традиция: да споделя впечатления от всяка посетена държава. Била е у нас през май, когато всичко цъфти – останала очарована от Долината на розите, водили я из най-интересните културно-исторически забележителности. Разговаряхме точно половин час. Трябваше да клякам, да ставам, в началото да я гледам отдолу-нагоре, преди да се изравним. Много висок хералдически ранг“.
Едно лято големият художник Димитър Казаков-Нерон пита Виктор Меламед, който наблюдава в Созопол рисуващия Греди Асса:
„Ти какъв си?“. Смутеният отговор е: „Приятел“.
Всъщност това е най-безценната титла за Меламед – след тази на дядо, баща и съпруг, разбира се. Неслучайно посвещава „В стаята с играчките“ на любимите внуци Виктор и Александър. „Винаги съм харесвал да пиша, но никога не съм обичал да пиша дълго“, усмихва се отново Виктор, който през 1970 г. печели конкурс за текст под снимка във вестник „Септемврийче“, надвивайки няколкостотин деца. Единият му сборник с разкази се казва „Дива луна“, въпреки че той няма никакви проблеми със съня. Историите в „Сънища“ пък са изживени, преосмислени, декорирани, надградени. Виктор е категоричен – всеки сам е и герой, и описател на собственото си битие.
