Тома БИКОВ
Когато преди около 300 години се проявяват първите идеи за демократично управление, същината на големия въпрос е свързана не толкова със спазването на цялата палитра от човешки права, а най-вече с правото да бъдеш богат. Индустриалната революция вече е в ход, а упадъкът на абсолютната монархия, в чиято основа са аристокрацията и феодализмът, е прекалено видим. В този момент идва и въпросът за властта. На кого ще принадлежи тя – на обедняващата аристокрация или на забогатяващата градска средна класа. Като възможен отговор на този въпрос по-късно Карл Маркс ще добави и въобразената общност на работническата класа. И така крайъгълният камък на демократичното здание е борбата за политическата власт, която ще се упражнява от тези, които контролират капитала. Преди това властта се упражнява от тези, които имат право на нея по произход. Тази борба предизвиква трансформация, чиято цена се изразява в няколко революции, загубени милиони човешки животи и две световни войни.
През 20-те години на миналия век германският философ Освалд Шпенглер пише, че либералната демокрация е политическият израз на парите. Те са нейната кръвоносна система и тяхното движение е същността на нейната виталност. Шпенглер пише книгата си между двете световни войни и в навечерието на големия сблъсък между идеите на либерализма, национализма и социализма на бойното поле на Втората световна война. Този сблъсък ще бъде спечелен от либералната идея, която след рухването на социализма през 1989 година ще остане монополист в полето на идеологиите. Голямата битка ще бъде загубена от национализма, който се уповава на силата на кръвта, и от социализма, който пък се уповава на въобразената работническа солидарност.
След тази битка в полето на идеологиите ще останат единствено парите и тяхното движение. Така правото да бъдеш богат независимо от своя произход все повече ще се превръща в задължение. Разбира се, върху тази опростена и изчистена от всички детайли конструкция са насложени редица процедури, конституции, закони и фасади. Те трябва да създадат усещането, че либералната демокрация не е политически израз на парите, а е нещо различно – човешки права, всеобщо право на глас, равен достъп до образование и всички останали характеристики на съвременната либералнодемократична политика. Съпътстващите атрибути на либералната демокрация обаче са абстрактни и са лишени от конкретика. Затова тяхното влияние не може да се сравнява със силата и конкретиката на парите. Защото в рамките на либералната демокрация всичко се свежда до тях. Икономиката все повече подчинява всички сфери на живота, включително и политиката, и тя се превръща в средство за постигането на финансово-икономически цели. Това се усеща и от масите, които доскоро са вярвали, че най-важният атрибут на либералната демокрация са изборите и гласуването. Само че зад изборите стоят отново парите и тяхното движение. В САЩ например отдавна прогнозите за това кой ще спечели президентските избори, се основават върху сумата, която различните кандидати са получили от бизнеса под формата на дарения за кампанията си. Изборите струват пари, а победата има финансова цена, която е скрита зад медийната кампания, програмите и предизборните обещания.
В началото на този век бившият премиер Иван Костов обяви, че българската демокрация е фасадна. Това се случи след проведената приватизация и трансформирането на плановата социалистическа икономика в пазарна. Костов изрече тази фраза след края на собственото си управление, чиято цел беше именно да утвърди демократичните принципи и пазарните отношения. Оказа се обаче, че неговата представа за либералната демокрация е далеч от действителността на нейното реално съществуване. Костов, разбира се, не обвини либералната демокрация за излъганите си очаквания, а прехвърли вината към обществото и политическите си опоненти. Някъде по това време лидерът на ДПС Ахмед Доган изрече фразата си за обръчите от фирми, с която обясняваше как функционират партийните системи по света, а вече и в България. Точната фраза на Доган беше: „В цял свят, като започнете от Америка до Япония, всяка партия си има, така да се каже, обръч от фирми“. Въпреки че фразата на Доган беше опакована от неговите противници като грях само на ДПС, тя трябваше да обясни и обобщи световните пазарни тенденции на демократичните отношения. В този контекст доминацията на пазара беше усетена далеч по-добре от Доган, отколкото от Костов, и може би това е причината за политическото дълголетие на първия и хроничния политически неуспех на втория. Едно от консенсусните правила в политическата теория гласи, че пазарна икономика може да функционира и без наличието на либерална демокрация, но либералната демокрация е невъзможна без функционираща пазарна икономика. Това е многозначителен факт, който показва ясно, че същината на либерализма се намира преди всичко в пазара и паричните отношения, а не в патоса на политическата реторика и създадените от нея очаквания за имагинерна справедливост.
Пиша всичко това не за да защитя или подкопая либералната демокрация, а за да се опитам да я обясня като факт на действителността. В българското общество политическите идеи винаги идват отвън навътре и като резултат, а не като процес. Ние виждаме само повърхността на обществени конструкции, които са изграждани с векове. Често сме склонни на базата на тази чужда повърхност да анализираме собствените си недостатъци и предимства и непрестанно да сравняваме действителността с идеалните си представи. Затова и често можем да чуем български анализатори и политици, които твърдят, че това, което се случва, не е „истинска демокрация“. Подобно на „истинския комунизъм“, „истинската демокрация“ обикновено е някъде другаде, но не тук и сега. „Истинският комунизъм“ беше в далечното бъдеще, а „истинската демокрация“ обикновено е в Нидерландия, Швейцария или в някоя друга западна държава, която сме решили да окичим със собствените си илюзии.
Реалността е, че истинската либерална демокрация и истинският социализъм са това, което се случва в действителността. Те са това, което са, а не това, което сме очаквали или искали да бъдат. Тяхната форма е само резултат от процеси и наслагвания. Тя се появява и деформира по естествен път от натиска на своето съдържание. Проблемът в българското усещане е, че то е убедено, че първо се появява формата, а след това съдържанието. Затова и битува убеждението, че проблемите в съдебната система например могат да бъдат решени преди всичко по законодателен път. Елементарната идея, че може да бъде наложена нова законодателна форма, с което според реформаторите автоматично ще бъде променено и съдържанието, е не само наивна, но и измамна. Това няма как да се случи и всеки, който пропагандира подобни илюзии, нанася още по-големи щети върху доверието в либералната демокрация. Може би един от начините за укрепване на политическата система е да спрем да се самозалъгваме както за формата, така и за съдържанието на либерализма и да започнем да живеем според реалностите на живота, а не според представите за него.