Милена Фучеджиева
Беше приятен летен ден, идеално топъл, изпълнен със светлина и надежда. Има летни дни, които извисяват дните ти с надеждата, че всичко ще е наред, животът е прекрасен, лошото се е скрило в тъмната си дупка и решаваш да се облечеш в бяло. Цветът на невинността, на табула раза, на която могат да се изпишат, изрисуват и измислят прекрасни неща, на онова друго нищо, което не е черното. Природата прави така, че за момент да забравиш за черното нищо, което все пак винаги дебне.
Бързаш за прожекция, закъсняваш, подтичваш до момента, в който пред теб бавно върви двойка, която също се наслаждава на безметежния летен следобед. Почти успоредно с нея препречва пътя ти млад мъж на около 30, който също върви бавно, с кенче с енергийна напитка в ръка. Може би са заедно, но по-скоро не са. Той е облечен нормално, може би леко хипстърски, не в черно. Ако останеш да вървиш дълго след тях, със сигурност ще закъснееш за прожекцията. Опитваш се да задминеш двойката от дясно, но не се получава и засилваш ход, задминавайки с бърза крачка младия мъж. И изведнъж зад гърба ти отеква силен гневен, грозен вик „Ще ти е.а майката, к…о долна!“. И се започва порой от ескалиращи от ярост псувни по твой и на майка ти адрес, както и по бялото ти облекло. Ти забързваш крачка, но по гласа, който не се отдалечава зад гърба ти, разбираш, че и той се е забързал. Вадиш металния термос пълен с вода от чантата си и завираш пръст в халката му, готова за бой. Готова си да се защитиш и правиш светкавичен план как да разбиеш главата на малоумника, който те преследва с най-грозните псувни на света без да си му направила нищо. Ден е, слава богу, но можеше да е нощ, и можеше да няма никой на улицата. Въпреки че присъствието на хора не е гаранция за спасение. Генералното понятие „хора“ все по-малко означава нещо повече от същество хомо сапиенс. Този се отказва да те преследва, ти си отдъхваш. Даваш си сметка, че си се разминала с физическо насилие. Не е за пръв път да те псуват в България, по улици и заведения, нито пък си благословена да не познаваш физическото насилие. Даваш си сметка, че този човек е изпаднал в ярост, защото си го задминала. Не с кола, а пеша. Американците имат термин за яростта по пътищата при задминаване или засичане – road rage, пътна ярост. Да бъдеш преследвана по улица заради задминаване пеша е ново дъно на българската пътна ярост. Не се замисляш, отказваш да се замисляш какъв е този лузър, който те намразва за части от секундата заради бързата ти крачка и бялото ти облекло. Млад е, но явно младостта му е горчива по някаква причина. После, когато имаш време да мислиш, а и неприятното чувство от псувните и страхът от гласа са овладяни, заключаваш, че има два варианта – бавният ход на мъжа с енергийна напитка в ръка означава, че е „снощен“, може би махмурлия, но най-вероятно абстинентен след употреба на кокаин или химическа дрога. Или психично болен. Или и двете. А може би е просто един обикновен български млад мъж, който не понася да бъде задминаван от жена, на всичкото отгоре облечена в бяло. И трите неща са възможни. Този път си се разминала без физическо посегателство, но в България винаги има следващ път. Няма политическа система, която да промени това. Затова и вече не отделяш прекалено много внимание и време да разсъждаваш какъв е този и защо го прави. Тук просто се случват такива неща посред бял ден, на улицата, причинени от бели мъже. Не черни, не араби, не имигранти, не терористи. Тези бели мъже са били бели момчета. Все повече бели момчета се обличат в черно като терористи от Идил, или като нацистки черноризци „храбри“. Момичетата все повече не им отстъпват не само в облеклото, но и в насилието. Дали това е неочаквана изкривена страна на феминизма, или пък момичетата-насилници са били самите те жертви на насилие във време, когато жената би трябвало да е равна с мъжа, но зад нея върви една сянка, която я псува ожесточено и иска да я пребие, не е ясно.
Една от причините да напусна България след падането на комунизма беше грубостта и насилието. Върнах се обратно тук в период, в който ми се беше сторило, че нещата се оправят, вървят в правилната посока, има някакво ново спокойствие и сигурност, подобни на тези на Запад. Подобни, но никога не достигнали до еднакви. И всичко се срути през 2020 г. когато дойде Ковид. Светът не се разпадна отведнъж, а постепенно, година след година, се плъзга надолу. България също. Страхът от смъртта на нас, оцелелите и оживелите от епидемията, се превърна в нещо друго, в ожесточение към политическата класа, която ни преведе къде по-добре, къде по-зле през страховитите месеци в които вирусът вилнееше, а оттам обърнахме ожесточението си едни към други. Ваксини или не. Конспирации. Все по-ужасни и разяждащи съзнанието ни и доверието в обществото, в цялата световна политическа система, конспирации. Омразата полетя в социалните мрежи. Отвори се кутията на Пандора, духът от бутилката излезе окрилен от случващото се, Путин нападна Украйна. Путин също е човек, който се страхува. Видяхме страха му по телевизията, когато седеше на края на гигантско дълга маса, а политическия му гост от друга държава беше на другия край. Страхът е чудовище, най-страшният дракон. Той изпепелява всичко по пътя си. За да седи на такова разстояние от другия човек, който със сигурност е минал през всички възможни тестове за Ковид, Путин несъмнено много се е страхувал от вируса. Никой не знае какво е ставало в главата и душата му, какви конспирации са се раждали там, но може би ако не се беше случила епидемията, той нямаше да нападне Украйна. Нуждата на Путин да разтовари собствените си демони и страхове не е като нашата, която се разтоварва в социалните мрежи. Той вижда един полудял свят, все по-разединен и самонасъскващ се към саморазрушение, и решава да даде свобода на мечтите си. Дали от дълбоко потискани лични страхове или от прословутата кагебистка, студена като Сибир, школовка, или от комбинация от двете, Путин избра най-подходящия момент за война, макар и фатално да подцени бойния дух на украинците, смятайки, че ще проведе специална операция ако не за няколко дни, то за няколко седмици, и Украйна ще падне. Украйна не падна, светът се въоръжава за все по-голяма война, и за все по-големи повече от една, войни, воден от мъже, които като че ли са обладани от зли духове.
Ковид е като лош сън, но с ужасяващи реални последици. Тийнейджърите, които убиха злощастния Георги Кузев са били 10-11-12 годишни, когато са ги затворили вкъщи заедно с родителите им, за които тепърва ще научаваме какви са. Може да са били нормални, свестни хора, но може да са и насилници, харесващи Путин, възхитени от Хитлер, който е щял да изчисти света от евреите и т.н.. Но каквото и да научим, вече е късно. Един невинен човек беше убит по особено жесток начин от тези полу-деца, полу-възрастни, които нямат представа какво е да си човек. Те са резултатът от ескалацията на омраза, която избухна не само в България, но и в цял свят и се развилня като истерясало торнадо из социалните мрежи, в които стана възможно от най-висока трибуна да се говори за хората като за биологични отпадъци. В България обаче омразата минава всякакви граници и това е лесно установимо, ако човек знае езици или си превежда коментарите на хората от други държави. Грубостта на отношенията, непремерения език, слагането на присъди, лепенето на епитети и етикети, тук са на много по-висок градус, отколкото в цивилизования свят. България е псевдо-цивилизована държава. Тя все повече лъже, че е такава. Имаше един кратък момент в който изглеждаше като такава, но вече не е.
Русия играе голяма роля в омразата. Тя я насъсква чрез троловете си по изключително гнусен и непочтен начин, за да се стигне до снимката на групата млади български черноризци, снимали се със знаме на руска нео-нацистка организация, принуждавайки вече бития и облян в кръв Георги да направи новия нацистки знак с палеца си, изкривен като една от четирите страни на свастиката. Тази снимка е едно от най-ужасяващите неща, които е сътворявала българската омраза, защото тя е заснета мигове преди да бъде убит един човек. Нищо, че е умрял в болницата. На снимката той е вече е мъртвец. Никоя присъда няма да е достатъчно голяма за тези млади хора. Те са нашето дъно, нашият срам, нашият страх, нашият ужас, нашата безнадеждност. Нещо трябва да се случи за да се обърне тренда на омразата. Нещо трябва да се промени. Може да се започне от това, което е достъпно за всеки човек – да внимаваме как говорим за другите хора. Това е програмата минимум, която обаче изглежда твърде трудна за българите. А усилието е наложително.