Иво ДИМИТРОВ
Във вторник се сбогувахме със знаменития художник от световен мащаб Иван Вукадинов. Това остана скрито за големите медии, ако сегашните национални шоу говорилници, наречени телевизии, въобще могат да бъдат причислени към медиите. Раздялата с този велик човек остана встрани от дневния ред и на политиците, и на тези, които наричаме управляващи. Всички те са ангажирани по един или друг начин с поредните мазни борби, които тук незнайно защо носят името избори. Нито шефове на медии, нито политици си дадоха сметка, че България се разделя с един от своите знакови хора, с които името на страната ни ще се свързва, докато я има на световната карта.
„Аз не меря какво взимам и какво давам. Искам да съм чист. Емоцията е по-важна“, ми е казвал Иван. Той така или иначе не можа да стане пророк в своята родина и да получи това, което му се полагаше за огромния талант и титаничните му усилия да стигне до върха в живописта. Сякаш и той самият предпочиташе да остава някак си встрани от светската суматоха и шум. Работеше по монашески уединен, живеейки аскетично и прекалено порядъчно за тукашните нрави. За него актът на рисуване беше свещенодействие, а резултатите бяха поразителни. Именно огромният живописен талант му създаваше проблеми приживе, когато Светлин Русев и компания се опитваха да го заличат като творец. Изолираха го, за да не им пречи. Така някои от тях си излагаха глупостите, без друг да ги засенчва. Радваха се на изкуственото слънце и изкуствената слава.
Дали Иван ще срещне Светлин там горе, едва ли. Просто защото няма какво да си кажат. Вукадинов не обичаше да говори празни приказки. Казваше, че неговите послания са върху платното. Стигна до извода, че трябва да се самоизолира, за да избегне допълнителни опити да бъде унизен. И въпреки отшелническия му начин на живот изкуството му пак стигаше до хората, които го търсеха. Някак си апокрифно. Като есетата на Георги Марков, като беседите на Петър Увалиев, като авангардните инсталации на друг наш велик артист в лицето на Христо Явашев-Кристо.
Иван Вукадинов отнася там някъде горе огромния си тайнствен компютър, който беше пълен с истории, със знания за живота и изкуството, придобити от лични наблюдения и обогатени от собствения му изключителен принос в световната живопис. Да, в края на дните си той стигна до световната слава. Закъсняло признание… Иван обаче не е само художникът от първите страници в каталога на Ватиканските музеи, не е просто първият българин в Американската енциклопедия за модерно изкуство, не е единствено мъдрецът, който е орисан да гони края на безкрая. Той беше най-голямата библиотека със знания, която поема в една неизвестна посока и повечето от огромните й масиви остават загубени за нас. Все пак остави на човечеството великолепните си творби, които нямат аналог и човешко измерение.
И накрая. Бях до леглото му в най-тежкия момент от земните му дни, когато разбра за фаталната си болест. След няколко дни ми подари една знакова и мащабна картина. Беше я нарисувал, след като от този свят си тръгва баща му, чиято кончина преживява много тежко. Картината представлява един празен стол с висящ чадър на него и две калии, нарисувани на тъмно, много тъмнозелен фон. Когато взех творбата в ръцете си, си дадох сметка, че Вукадинов вече се прощава с живота и сълзите сами тръгнаха…
Дано вече е при ангелите, където с любимите си ренесансови художници Паоло Учело и Андреа Мантеня си разменят мисли за перспективата при изграждането на една живописна творба. Защото повече от шест века след тях Иван Вукадинов написа с картините си цял учебник и стигна до неподозирани открития. Сбогом, Учителю! Сбогом, Приятелю!
