24.8 C
София
четвъртък, 25 юли 2024 г.

Времената се въртят и ние с тях се въртим като фурнаджийски лопати – от Калин Терзийски


Калин ТЕРЗИЙСКИ

Когато има някакви по-„сериозни събития“ ние захващаме ли се с размишления? Или тогава сме овладени единствено от възбуда и от увличащата сила на „новото“ и от мътния порой на „официалните новини“? Когато стане земетресение, започне война или пандемия – ние склонни ли сме да мислим за Смисъла на нещата и за това Какво означават те? Или само стоим с отворени усти и с парализирана способност за мислене – и чакаме това, което има да ни се стоварва на главите, да се стовари?
А принципно е хубаво да се мисли. Но – както би казал Пирон от Елида – и в това не съм сигурен.

Примерно, на 26 юни не се е случило нищо съществено, но всъщност това далеч не е така. На тази дата (стар стил) през 1876 година е сключено Райхщатското споразумение между Руската империя и Австро-Унгария, а на него е решена бъдещата съдба на Балканите, разпределени са зоните на влияние и фактически е споразумение за това как ще изглежда Балканският полуостров след неизбежната Руско-турска война.

От Райхщатското споразумение, макар че то не издава никакъв официален и подписан от двете страни документ (съставят се два отделни протокола на споразумението – и от руска, и от австрийска страна, което ще рече, че двете страни никак не са си вярвали), се предопределя създаването на независима България, но също така – анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария, което много години по-късно ще доведе до Първата световна война.

Всичко зависи от Всичко, Всичко е свързано с Всичко.

Иначе – да, големи събития в света няма. И това се дължи на донякъде смехотворния факт, че е лято и че по време на горещините тези, които „правят големите събития“ са на море и пият коктейли, вместо да си „правят големите събития“. Отпускарски сезон! Гърмят и трещят войни, политически сблъсъци, вихрят се бяс и нетърпимост, вият и стенат политиците, громолят мътни парламентарни битки… и това – докато не почне „отпускарският сезон“! Тогава като по даден знак всички – като че ли водени от журналистите – грабват чаши с ледени дайкирита или просто мастики с менти – и го удрят на „айляк“.

Дойде ли лято и събитията изчезват в дън земя, новините по сайтовете, написани от младички стажантки, които все още нямат право на отпуск, са нещо като „Голям празник е днес: Черешова задушница (или вишнева обесница или кайсиева удавница); или пък: Глория показа голотии на плажа с внучето си. Събитията изчезват и човек може да се отдаде на размишления.

Преди няколко дни беше датата, на която е започнала Великата отечествена война. 22 юни 1941 година. На тази дата, докато си седях пред компютъра, се обади старият ми баща и с някаква доста сложна смес от избледняла носталгия и горчива ирония ми изтананика песента „… Ровно в четыре часа Киев бомбили / Нам объявили / Что началась война…“.

Ето ти тема за размисъл. За няколко поколения в България тази комбинация от думи: Велика-отечествена-война – говореше ужасно много, създаваше безброй асоциации – и положителни, и отрицателни; и беше наситена с цял комплекс от чувства.
Замислям се: безразличието чувство ли е? Защото понякога безразличието се изостря до такава степен, че придобива характера на афект; но може би тогава то се казва „досада“. Сега към „такива събития“ като началото на Великата отечествена война, събития, казано на новия жаргон, „свързани с гадните пияни руZнаци“ се изпитва остро, ожесточено безразличие.

Как се мени колективното съзнание на един народ?!

Чрез пропаганда, как иначе. Преди четиридесет години официалната пропаганда убеждаваше (при това – доста убедително), че ние сме обвързани с великата съветска страна с нещо повече от вечно приятелство: ние сме една родна кръв, ние сме сестри и братя с народите на Съветския съюз и държавите на Варшавския договор.
В наши дни пропагандата не е стигнала дотам да ни натрапва, че американският народ ни е братски, но то някак си се подразбира. Най-малкото по наследство имаме предразположение да си имаме „братски народ“. Или по-точно: Голям Брат. В смисъла на Джордж Оруел.

Представете си: братски Узбекистан!

Чудя се – след като в България работи Екип за стратегически комуникации с Изтока – една много разумна и изрядно проатлантическа формация, в която водещи фигури са завършили в Москва журналисти, които са били преди години и членове на друг Екип – а именно екипа на Държавна сигурност… та след като има такъв Екип, който има за официална задача да се бори с дезинформацията, идваща от Русия – а преведено на народен език – да цензурира, да игнорира и да заглушава информацията, идваща от „гадните пияни руZнаци“, дали този Екип не е редно да премахне и спомените за Великата отечествена война?

И също така да предотврати достъпа на гражданите до дезинформацията, съдържаща се във филми като „Те се сражаваха за родината“ или „17 мига от пролетта“.
Апропо, в тези два филма играят едни от малкото руски артисти, печелили „Оскар“. Бондарчук и Тихонов са актьори от получилия „Оскар“ за чуждестранен филм „Война и мир“, а Бондарчук му е и режисьор.

Времената се менят, въртят се… и ние заедно с времената се въртим като фурнаджийски лопати. Безразличието чувство ли е? Защото и този идиом „фурнаджийска лопата“ вече предизвиква само остро безразличие. Никой не би се обидил от такъв израз. Нормално е да си „фурнаджийска лопата“. Нормално е да си учил в Москва и да си бил ченге (като споменатия журналист и цензор на дезинформацията от Изтока) и след това да станеш рицар на проамериканския орден на тамплиерите, образно казано. Рицарите проамериканиери. Лопати, но фурнаджийски.

Пияните руZнаци и на мен не са ми симпатични. Въобще всяка плебейска сган – било то руските мужици, или английските футболни запалянковци – ми е органично противна. Нима всеки т.нар. „обикновен народ“ не е противен? Тук има обаче един малък парадокс – в България именно обикновеният народ е много по-малко „фурнаджийска лопата“ – в България „фурнаджийски лопати“ са продажната, компрадорска олигархия и интелигенцията.

За край ще използвам разсъждение на Джон Стюарт Мил. Дори разпространението на неверни новини е полезно, защото хората вярват по-силно на верните само ако са имали свободен достъп и до неверните и сами, в спор и размисъл, са се убедили в неверността на едните и верността на другите.

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

Последни новини