Тома БИКОВ
Говоренето за намаляване на административната тежест и бюрокрацията е запазена марка на всички предизборни кампании. То е част от програмите и посланията на повечето партии, чиято сетивност усеща, че в обществото има желание за подобен тип действия.
През последните 5 години в България бяха проведени седем парламентарни избора, като през пролетта вероятно ще бъдат проведени осми. И въпреки посланията за по-лека административна тежест и по-малко бюрокрация от страна на всички партии административната тежест се увеличава, а бюрокрацията се превръща в основен елемент на държавното управление. Илюстрация на това е приетият през 2024 година Национален план за намаляване на административната тежест, който съдържаше 235 мерки. Сред тях бяха такива като отпадане на документи, служебно събиране на информация и намаляване на срокове на различни процедури. Въпреки това към момента се отчита ръст на числеността на администрацията в абсолютни стойности. Това е парадоксална тенденция, защото дигитализацията и отпадането на различни административни режими, съчетани с намаляването на населението на страната, би трябвало да водят и до по-малка администрация. Случва се обаче точно обратното.
Този пример със сигурност не е изчерпателен, но е показателен за тенденциите, които протичат на официално и на неофициално ниво. Официално се предприемат мерки, но в действителност администрацията расте. Това двойно дъно на официално и неофициално състояние на нещата по правило е интегрална част от българския живот и ако един анализатор иска да изведе общ извод по определена тема, винаги трябва да го има предвид.
Не напълно видим, но безспорен факт е, че през последните 5 години рязко беше увеличена властовата тежест на администрацията. Това се дължи на поредицата от кратки управления на служебни и редовни кабинети. Те бяха с безпартиен, експертен или партиен профил, но така и не успяха да се еманципират от силната административна хватка, в която започваха и завършваха кратките си мандати. През това време правилата и изискванията се увеличаваха, което налагаше и набъбване на общия кадрови състав. В същото време министерства и агенции с по-малък властови ресурс се оказаха с хроничен недостиг на кадри и пари.
Ако допреди 5 години имаше напрегнато взаимодействие и противоборство между администрацията и политическите кабинети, то днес все повече се очертават контурите на пълната доминация на администрацията. Докато политиците се явяват на избори, страната се управлява служебно от държавни служители – главни секретари на министерства и агенции, директори на дирекции и отдели, чиято дейност все по-малко зависи от политическото ръководство на министерството. Този тип дейци не подлежат на обществен, а само на административен контрол, който стои далеч от публичността. Редовните и служебните министри в повечето случаи са хора, на които е необходимо определено време, за да се ориентират в ситуацията и да поемат под свой контрол управлението на процесите. При част от тях това така и не се случва и те се превръщат в изпълнители на решенията на администрацията.
Става въпрос за властова борба, в която политическият фактор стои във все по-незавидна позиция спрямо административния. На теория администрацията би трябвало да бъде само изпълнител на задачи, които да се поставят от политическото ръководство. Последното притежава освен легитимност, получена на избори, и усет за обществените настроения, които трябва да бъдат балансирани. Политическият поглед отчита и интересите на администрацията и държавата като цяло, но заедно с тях отчита и интересите на гражданите, бизнеса и различните субекти по вертикалата и хоризонталата на обществената конструкция. Администрацията е далеч от този подход най-малкото защото не зависи от изборните резултати. Тя има своите възгледи, които незадължително са мотивирани от лоши намерения, но съзнателно или не полагат командно-административния подход като приоритетен при управлението на различните процеси. Така държавната тъкан неусетно прораства от все повече правила и режими, които пораждат необходимост от все повече проверки, а те от своя страна от все по-голям кадрови състав.
Администрацията все повече заприличва на съсловие със свои собствени интереси, желания и преди всичко воля за власт. Тя все по-малко е инструмент за изпълняване на легитимни обществени задачи и все повече е самостоятелна структура, която се води от собствените си правила и интереси. Това не е обвинение към самата администрация, която като властови субект заема властовия вакуум, оставен от политическия фактор. Това е констатация за все по-дебалансираната структура на държавното управление, която съставляваше немалка част от първоначалната мотивация за многохилядните протести от края на миналата година. Да не забравяме, че първичният взрив на тези протести беше насочен срещу бюджета с обвинения за разхищения и прекомерно увеличение на заплатите в публичния сектор. Не казвам, че тези обвинения бяха достатъчно прецизни и напълно верни, но със сигурност те бяха симптом за обществено напрежение не само срещу политическата, но и срещу административната власт, която все повече надхвърля собствената си компетентност и излиза извън логиката на собствената си тежест.
Този дисбаланс няма как да бъде преодолян за кратко време от служебно или редовно правителство с ограничен мандат. Всеки предсрочен избор ще увеличава неизменно силата на бюрокрацията и ще отслабва силата на политиката. От тази гледна точка няма никакво значение какви заклинания ще произнасят партиите по отношението на административната тежест, ако те нямат готовност за излъчване на редовно правителство с дълъг мандат и ясна политическа воля. Ограничаването на бюрокрацията е властови проблем, който би могъл да бъде решен само от политическия властови инстинкт, чиято легитимност зависи от избора на гражданите.
Ниската политическа легитимност и ограничаването на политическия фактор не означава липса на власт, а преместването й в анонимни и задкулисни центрове, каквито са администрацията и лобистките кръгове. Затова наказването на политиците по време на избори е награда за всеки, който желае да управлява без избори.
А този, който управлява без избори, стои извън контрола на гражданите, които винаги плащат сметката за всяко властово решение.