Напоследък думата фашизъм се употребява все по-често както в парламента, така и в публичното пространство. Депутатите от „Възраждане“ наричат колегите си от „Продължаваме промяната“ – „розови фашисти”, а правителството на Николай Денков е определяно като фашистки режим. От „Продължаваме промяната“ не остават длъжни и обвиняват „Възраждане“ във фашизъм. „Демократична България“ пък твърдят, че фашист е Владимир Путин. В същото време в скандалите, свързани с демонтирането на Паметника на съветската армия в София, от БСП твърдят, че СССР са ни освободили от фашизма, който според тях е бил официалната идеология преди 9 септември 1944 година. Говорителката на президента на Русия Мария Захариева от своя страна твърди, че в България протича процес на реставрация на фашизма. Употребявано толкова често от толкова много гледни точки и в най-различни контексти, понятието фашизъм започва да губи не само своя първоначален смисъл, но и изобщо да губи смисъла и съдържанието си.
Тома Биков
Понятието фашизъм страда от най-различни интерпретации не от днес, а от годините след края на Втората световна война. В съветската пропагандна реторика то обобщава цялата конструкция на Тристранния пакт, който е воден от нацистка Германия, като в него участват Италия и Япония. Към тях по-късно се присъединяват по различни причини и с различни мотивации Унгария, Словакия, Хърватия, Румъния и България. Пактът започва да се разпада през 1943 година, когато в Италия пада от власт Бенито Мусолини и новото управление подкрепя съюзническите сили на СССР, САЩ и Англия. В годините понятието придобива популярност като хитлеро-фашизъм, най-вече за да се пропусне фактът, че идеологията на Хитлер се нарича националсоциализъм. Последното поставя в деликатно положение доминиращата в СССР социалистическа идеология. Затова и най-близкото до Хитлеровата идеология понятие е наречено нацизъм.
В своите идеологически програми национал-социализмът и фашизмът имат определени прилики, но и съществени различия. И двете идеологии са породени от модерните в началото на миналия век тоталитарни движения, които издигат държавата в култ и подчиняват на нея икономиката, културата и изобщо целия обществен процес. Впрочем сходна тенденция на тотална държавна доминация се наблюдава и в СССР, който по време на Втората световна война е противник и на фашизма, и на нацизма. Една от съществените разлики между национал-социализма и фашизма е по отношение на антисемитизма. В първоначалната фашистка доктрина евреите не са обявени нито за враг, нито за подхора, какъвто е случаят с германския националсоциализъм, при който тази теза е водеща. Фашизмът е по-скоро икономическа теория, която изисква сериозна държавна намеса в икономиката и в преразпределението на обществените блага от държавата. Той се обявява и против индивидуалистичния капитализъм на либералните демокрации, и против колективизма на социалистическия строй. В стремежа си да овладее и консолидира италианската икономика, фашисткият режим на Мусолини повежда борба с мафията, която пък от своя страна се позиционира като една от най-яростните антифашистки организации. Именно мафията съдейства и на съюзническите сили при навлизането им в Италия. Фашизмът разчита преди всичко на браншовите и синдикалните организации и прескача посредничеството на партиите. Затова в политически план той отхвърля парламентаризма и централизира взимането на политически решения в ръцете на различните съсловия. Те, от своя страна, са подчинени на фигурата на Бенито Мусолини. Това самият Мусолини нарича корпоративна държава.
Тук е редно да уточним, че фашизъм в чист вид се наблюдава единствено в Италия. Това е италианско изобретение, което е замислено не като доктрина, която има универсални претенции за глобална доминация, а като средство за възстановяване на Римската империя. Тази идея е не по-малко грандоманска от идеята на Хитлер да завладее света, но все пак е далеч по-различна от нея. Думата фашизъм е италианска и произлиза от фашо – сноп пръчки. Това е препратка към една легенда, която ние възприемаме като българска, но която съществува в митичния фундамент на редица нации, включително и на италианската. В България легендата разказва за хан Кубрат, който събрал синовете си и им е казал да счупят един сноп пръчки една по една и те успели. Не успели да ги счупят, когато пръчките били заедно. В италианския вариант тази легенда е съчетана със снопа пръчки, в който има брадва. Знакът е древноримски и символизира властта на гражданските магистрати.
В българския контекст, по време на социалистическия режим фашизмът се употребява като монархо-фашизъм. С това българските комунисти обвързват монархията, която функционира от Освобождението до края на Втората световна война с фашистката, респективно с нацистката идеология. Това понятие съществува единствено в България и е плод на конкретната конюнктура, в която монархията трябва да бъде заклеймена и отречена като задължително лоша. Парадоксално, но най-близо до фашистката идеология се намира земеделското управление на Александър Стамболийски, което подобно на фашистката партия в Италия изповядва принципите на корпоративизма и съсловното управление. В България тези принципи водят най-вече към селото, което по това време е най-значимата икономическа и демографска единица. Стамболийски опитва да установи еднопартиен режим, но не успява, защото през 1923 година е свален с военен преврат, който комунистическата пропаганда по-късно нарича фашистки. Впрочем Александър Цанков, който е наследник на Александър Стамболийски на премиерския пост, успява да организира фашистка партия в края на 20-те и началото на 30-те години на миналия век, но тази партия се ползва с незначително влияние. Самият Цанков, в качеството си на фашист, пък се подписва в подписката за спасяването на българските евреи, която е организирана от депутати от тогавашното мнозинство през 1943 година.
Автор на „фашисткия“ преврат от 1923 година е Кимон Георгиев, който ще организира и комунистическия преврат през 1944 година. За фашистки режим в България е сочен периодът 1934–1944 година, когато след още един преврат на Кимон Георгиев са забранени партиите и обществените организации. В този период действително има авторитарен режим, доминиран от цар Борис III, но той не е нито фашистки, нито нацистки. Именно този период е и една от линиите на спора между България и Северна Македония. И днес голяма част от македонския политически елит и македонските медии наричат българските войски, които присъединяват Вардарска и Егейска Македония към България през 1941 година, „фашистки окупатори“. Това възмущава най-вече партии като БСП и „Възраждане“, които са категорично против членството на Северна Македония в ЕС, но и категорично твърдят, че в България е имало антифашистко движение. Последното означава, че е имало и фашистки режим, каквото е твърдението на антибългарските фактори в Северна Македония.
Въпреки всички тези пояснения, едва ли понятието фашизъм ще спре да се използва в своите най-различни контексти и интерпретации. Големият проблем, който проличава при сбърканата му употреба в България е, че нашето общество все още не е постигнало цялостно и общо виждане по отношение на историята. Не е ясно още колко време едни и същи хора ще продължават да твърдят, че българските войски в Македония не са фашистки, но са пратени там от управление, което е фашистко. Няма как и двете неща да се верни и най-вече, няма как те да бъдат обяснени логично на партньорите от ЕС, които вероятно вече нямат желание да слушат нито македонските, нито българските обяснения. Първата крачка към възможността да ни разбират е да започнем да употребяваме понятията в подходящото време и в подходящия контекст. За да се стигне до това обаче, е важно и да разбираме какво казваме, докато говорим.
