Юлияна Дончева празнува 60-ия си рожден ден на 25 юни. Бившата тв водеща и ексдепутат, а сега автор на книги, е решила да отбележи личния си празник с най-близките си хора. Обръщайки се назад, няма как да не е доволна от постигнатото. А каква е личната й равносметка, става ясно от интервюто.
– Юлияна, юбилеите са време за равносметка. Много или малко са 60 години?
– Възрастта е субективно понятие и се мери с различен аршин по света и у нас. Тук често лепват етикета „възрастен“ на 60-годишните, докато на Запад казват, че това са новите 40. Истината обаче зависи изцяло от личното усещане, духа и кондицията.
За мен 60 години са точно толкова, колкото ми бяха необходими, за да натрупам достатъчно опит и надявам се, мъдрост, без да губя нито за миг желанието си за нови предизвикателства. Това е възраст, идеална за нова перспектива – можеш да погледнеш назад към извървения път, но не с носталгия или съжаление. Напротив, правиш го, за да фокусираш по-ясно целите пред себе си и да видиш накъде искаш да продължиш оттук насетне. За мен това е време за действие, а не за прекратяване на активността.
– Как сте решили да празнувате?
– Доста се колебах как да посрещна този юбилей – дали само в тесен семеен кръг, или с повече хора. За 50-ия си рожден ден бях „млада майка“, защото само няколко месеца преди това се беше родил вторият ми син. Тогава празникът ми беше само с най-близките. Затова сега реших да го отбележа с всички онези хора, които през годините са имали специално място в живота ми. А и поводът е двоен, което го прави още по-вълнуващ – освен рождения ми ден на 25 юни отбелязваме и 15 години брак със Станислав. Това е още една причина за един по-специален празник.
– Ако имахте възможност да избирате, пак ли щяхте да изберете извървяния досега път?
– Едва ли… Честно казано, не вярвам да има човек, който да е правил само „подходящи“ избори през целия си живот. Аз съм допускала много грешки, такива, за които днес наистина съжалявам. Някои са били от липса на опит, други – под въздействие на силни емоции, трети – заради лоша преценка. Но в конкретен момент всяко едно решение ми се е струвало логично и правилно. Днес, с мъдростта на годините, бих променила много неща. Но е важно да осъзнаем и да се смирим с факта, че миналото не може да се промени. Съжалението е естествена страна от човешката природа и то не бива да препъва желанието ни да продължаваме напред въпреки всичко.
– Съдбата ви е изправяла пред много изпитания. Изживявате тежко загубата на родителите ви. Как успяхте да се изправите след това?
– Никой не е готов да загуби най-близките си хора. В такива моменти изпитваш неописуема безнадеждност и отчаяние, но трябва да продължиш. Имам голям брат и той пое отговорната роля да е винаги близо до мен, когато имам нужда от подкрепа.
– Не по-малко изпитание беше и втората ви бременност. Правихте няколко опита инвитро и чудото се случи – сега имате втори син Станислав Недков-джуниър. Любовта към вашия настоящ съпруг Станислав Недков ли беше най-голямата ви мотивация?
– Така е… Втората ми бременност наистина беше резултат от дълъг и емоционален път. След поредния неуспешен инвитро опит преживях сериозен срив и бях решила да се откажа. Може би нямаше да продължа, ако моята приятелка Дани Колева не ме беше убедила да направя още един, последен опит, но при друг лекар. Тя ме свърза с доктор Македонова, за която имаше прекрасни отзиви, и аз реших да опитам за последен път. Направих го най-вече заради Станислав. Усещах колко много искаше да имаме дете и това негово желание беше огромна мотивация за мен. Чудото наистина се случи…
– Какво казвате днес на жените, които се отказват след два или три неуспешни опита инвитро?
– Много жени се обръщат към мен за съвети след неуспешни инвитро опити и аз винаги им давам един и същ съвет: не се отказвайте, докато не сте опитали всички възможности! Понякога ключът към успеха е смяната на лекаря или клиниката. Доверието между пациент и лекар е от съществено значение и когато то липсва, това може да повлияе на целия процес. Намерете специалист, на когото вярвате, който ви вдъхва спокойствие и надежда. Понякога малка промяна в подхода може да доведе до големи резултати.
– Звездата ви изгрява като водеща на светско предаване в БНТ. След това сте водили и много други предавания. Липсва ли ви днес телевизията?
– Моята телевизионна кариера започна в италианската телевизия RAI 2, продължи в БНТ за около 10 години. След това имах щастието да водя предавания и в други телевизии и всяко едно от тях ми даде ценен опит, срещна ме с интересни хора.
Когато се отдръпнах от активната екранна дейност, имаше период, в който телевизията наистина ми липсваше. Тя е уникална платформа, мястото, от което можеш да достигнеш до широка аудитория и да изразиш гласно своите мисли и позиции. Чувството да си в диалог с публиката, макар и от разстояние, е неповторимо.
После обаче осъзнах, че има много други възможности да изразиш себе си и да докоснеш хората. Избрах да го правя чрез писането на книги. Вярвам, че в литературата се крие една по-дълбока и трайна сила. Има толкова много теми, които ме вълнуват – от човешките взаимоотношения и емоции до важни социални въпроси. Чрез един вълнуващ разказ можеш да постигнеш дори повече – да накараш хората да се замислят, да съпреживеят, да научат нещо ново по един по-личен и интимен начин.
Така че, макар и телевизията да има своето незаменимо място в сърцето ми, сега съм щастлива, че мога да комуникирам с публиката по нов, също толкова смислен и въздействащ начин.
– Журналистиката ви среща с много световни звезди. Но коя от тях е най-паметна за вас?
– Правила съм интервюта с много световни звезди както от шоубизнеса, така и от политическата сцена. С екипа ми успяхме да заснемем дори неуловимите по онова време Майкъл Джексън, Клинт Истууд, Шер… Но никога няма да забравя интервюто си с един от най-бележитите политици на Италия – Джулио Андреоти – седем пъти премиер на Италия, 21 пъти министър, пожизнен сенатор. Още през далечната 1999 г., веднага след като бе оправдан от съда по обвинение, че е сътрудничил с италианската мафия, той даде първото си интервю за чужда медия на мен. Джулио Андреоти засегна две много важни теми в интервюто – първата, че България няма връзка с атентата срещу папа Йоан Павел II , каквито твърдения имаше до момента, и втората, която днес е изключително актуална – той говори за грешната политика на Европа по отношение на сигурността. Още тогава, преди 25 години, Андреоти беше убеден в нуждата от общ европейски отбранителен проект. За съжаление, това интервю не видя ефир, колеги „случайно изгубиха“ касетата със записа.
– Влязохте в политиката като депутат от листата на НДСВ. Тръгнахте ли си разочарована от парламента?
– Влизането ми в политиката като депутат от листата на НДСВ беше един нов етап в живота ми. В началото ентусиазмът бе огромен заради модерните идеи и желанието за промяна. Последва разочарование, но не толкова от самия парламент като институция, колкото от начина, по който функционира избирателната ни система и как това се отразява на работата на народните представители. Още тогава хората даваха гласа си предимно за партии, а не толкова за конкретни личности и техните качества или активност.
Това, за съжаление, обезсмисляше труда и желанието да бъдеш полезен, да решаваш регионални проблеми и да работиш в интерес на хората, които са те избрали. Чувството, че усилията ти не се оценяват по достойнство, е демотивиращо. Въпреки това опитът в политиката беше изключително ценен и ми даде много важни уроци за процесите в държавата и предизвикателствата, пред които стои обществото ни.
– Когато напуснахте НДСВ, отидохте в политическа формация „Новото време“. В какви отношения сте днес със Симеон Втори?
– Моето напускане на НДСВ и присъединяването към „Новото време“ беше решение, взето в един доста динамичен политически период. С днешна дата, връщайки се назад, мога да кажа, че съжалявам за този избор. С времето и натрупания опит осъзнах, че това е било грешка, за която дължа извинение. Вероятно причините са били комбинация от липса на достатъчно политически опит, известна наивност и най-вече – неправилна преценка на ситуацията и последствията.
Що се отнася до Симеон Втори, той е преди всичко аристократ по дух и възпитание. За него са чужди онези елементарни човешки слабости и дребни интриги, които често са характерни за хора, издигнали се случайно в политиката. Винаги съм изпитвала дълбоко уважение към неговата личност, към неговата класа и към умението му да запазва достойнство във всяка ситуация.
– Вече стана дума, че сега вашият творчески път е свързан с писането. Започнахте с книга за здравословно хранене, но последните три книги са романи – „Пътят“, „Крипто Куин“ и „Лавината“. Какво ви дава писането?
– В моя професионален път съм правила всякакви експерименти – наистина преминах от здравословното хранене към света на художествената литература, което е едно вълнуващо пътешествие. Започнах с практическа книга, но последните ми три заглавия – „Пътят“, „Крипто Куин“ и „Лавината“ – са романи и те ми дават изключително много.
Вярно е, че в България често чуваме твърдението, че писателите са повече от читателите, което на пръв поглед не звучи особено мотивиращо. Въпреки това аз предпочитам тази форма на комуникация. Писането ми дава възможност да навляза в дълбочина в темите, които ме вълнуват, да ги изследвам, да им дам глас. Това е начин да структурирам мислите си и да ги представя по начин, който е ясен и разбираем. Дали хората имат нужда да чуят и моята гледна точка? Това вече е въпрос на личен избор, разбира се, но аз вярвам, че всяка книга намира своя читател и всяка споделена мисъл може да докосне някого. За мен е важно да пиша за нещата, в които вярвам и които смятам за значими.
– Някой предсказвал ли ви е, че един ден ще пишете?
– Още като ученичка обичах да пиша разкази и учителката по литература ме караше да ги чета пред класа. Бях забравила за това, но ми го припомниха моите съученици на годишната среща на класа.
– БНТ започва снимки на сериал по романа ви „Пътят“. Това е ваша голяма мечта. Как се стигна до реализацията и какво очаквате?
– Сериалът, който ще бъде заснет от филмовата компания „Мирамар“, е по-скоро по мотиви от романа „Пътят“, отколкото адаптация по него, но това дава повече творческа свобода на екипа. Изключително съм щастлива, че една толкова трудна за реализиране идея беше подкрепена именно от „Мирамар“ – компания, която респектира с високото качество на филмите и сериалите, които създава. Надявам се, че снимките и за този сериал ще минат успешно, въпреки че действието се развива изцяло в Стара планина, а природата, както знаем, може да поднесе всякакви изненади и предизвикателства. Вярвам, че екипът ще създаде филмов продукт, какъвто отдавна не е правен тук, но българският зрител заслужава това преживяване.
– Вече мислите ли за следващата си книга?
О, да, идеи за нови истории винаги имам – в главата ми постоянно кипи нещо ново! Но истината е, че ситуацията на книжния пазар в България е доста демотивираща. Чуваме навсякъде, че има прекалено много писатели и все по-малко читатели, което е тъжна реалност.
За съжаление, книгата е продукт, който, ако не се рекламира адекватно, много трудно стига до съответния си читател. И тук идва моят личен парадокс: името ми не помага, а по-скоро създава предубеждения. Винаги се гледа с известна доза скептицизъм на хората, които имат и други публични дейности или професии. Не знам защо, но у нас някак си се възприемат по-добре онези автори, които се занимават само с писане на книги.
Въпреки тези препятствия страстта към разказването остава. Надявам се да намеря правилния път и за следващата си история, независимо от пазарните условия.
– Записвали сте и песен. Това затворена страница ли е за вас вече?
– Това беше само едно забавление. Получих предложение от приятелката ми Весела Нейнски да припявам в нейна песен и се съгласих. Един път стига, за да усетиш емоцията.
– Очаквате ли скоро големият ви син Йоан-Дако да ви направи баба?
– Надявам се и мечтая за това, но май няма да е скоро. Той е прекалено ангажиран с проектите си и не виждам как ще се реши на такава сериозна стъпка. Но знае ли човек…
– Как така успяхте да запазите страхотни приятелски отношения след развода с бившия ви съпруг Горан?
За мен е изключително важно да поддържам изяснени и чисти отношения, особено с хората, които са били и продължават да са близки. Това, разбира се, важи още повече и за бившия ми съпруг Горан, тъй като двамата имаме наше дете. За мен е немислимо да живеем в напрежение и конфликт, които да пренасяме върху него. Ето защо винаги сме поставяли благополучието на сина ни на първо място. Заедно успяхме да постигнем баланс, основан на взаимно уважение и компромиси. Това не означава, че е било лесно или че не е изисквало усилия. Напротив, нужна е зрялост и способност да загърбиш личното его в името на спокойствието на нашите близки.
– Продължете изречението „Любовта ми със Стъки…“.
– Върви уверено към своята зрялост. Вече е на 16 години…
– Малкият ви син Станислав Недков-джуниър с какво иска да се занимава? Ще върви ли по стъпките на баща си?
– За съжаление на баща си и за моя радост, малкият Станислав засега проявява изключителен интерес към футбола, а не към бойните спортове. Какъв ще стане – не знам, но за мен е важно да прави всяко нещо със сърце и душа. Обяснила съм му, че само тогава мечтите се сбъдват.
– Каква е следващата цел, която сте си набелязали?
– Много са целите ми… За мен с пълна сила важи изразът: „Луд умора няма“. Но накъде ще ме отведе лудостта ми, предстои да видим.
– Какво искате да ви се случи, а все още не е станало факт?
– Човек не може да мечтае, ако светът около него е тревожен, объркан и неспокоен. Затова си пожелавам мирен и предвидим свят, останалото е лесно!