Иво ДИМИТРОВ
Качвам се в автомобила си и потеглям, а момчето, което охранява паркинга, вдига бариерата, за да мина. Опитвам се да изляза на централна и тясна столична уличка, но пътят ми е препречен. Срещу мен със светнати фарове ръмжи огромен джип от онези, които на старо струват поне 150 хиляди. С украинска регистрация, разбира се. Някакъв тип гледа презрително през стъклото, а до него се протяга отегчително нещо русо. Металното животно или по-скоро собственикът му се опитва да влезе, докато аз излизам. Иска да влезе въпреки червения светофар, сигнализиращ, че в паркинга няма свободни места. Дори моето напускане не освобождава място, защото един автомобил чакаше паркиран буквално в зоната за придвижване.
Явно беше оставил ключа си на охраната. Жестикулирам и соча към червената светлина, но онова нещо зад стъклото нагло дъвче дъвка и ми дава знак да се връщам назад. Твърдо решен да не отстъпвам, пускам дългите и също се протягам отегчително, давайки знак, че тая няма да я бъде. Братът бежанец от Украйна ми се зъби, а русото нещо до него също ме сочи със строг поглед и нещо ръкомаха. Зад джипа му се нареждат един зад друг автомобили. Тясната уличка за секунди е задръстена. Напрежението реже въздуха. Един здрав българин от онези, които не пропускат фитнес сутрин или вечер, се провиква: „Тук не е Киев“, което досущ ми напомня за онази градска кака, която в Националната галерия кръжеше около руския посланик Елеонора Митрофанова и кресливо подвикваше: „Тук не е Москва!“. В крайна сметка страдащият в огромния си джип украински бежанец склони да завърти волана и да освободи улицата.
И докато се разберем София дали е Киев, дали е Москва или е някой друг град, малоумните ни управници и още по-малоумните ни медии слуги не спират да ни облъчват да продължаваме с безвъзмездните помощи за нещастните украински бежанци. По природа българинът е състрадателен и проявява емпатия в подобни ситуации. Но приличат ли ви на нещастни бежанци главочите, които гледат лошо през отвореното стъкло на огромен джип, или силиконовите им придружителки, които често пътуват в отделни, собствени и не по-малко лъскави джипове. Питам, защото съм сигурен, че на много от вас ви се е случвало да срещат украински „бежанци“ по улиците на столицата, на морските ни градове и на по-големите населени места у нас, които се държат като генерал-губернатори. Повечето от тези „бежанци“ въобще нямат вид на недохранени, на недоспали, или на недо… Тук ще замълча за минута в памет на онези, които наистина гинат на фронта.
Убеден съм, че онези, които са на първа фронтова линия, не искат повече от това. Двойно повече не искат тези „бежанци“, за които стана дума по-горе. Последните и затова са тук в България. Публична тайна е, че всяка украинска мутра с пари е откупила спокойствието си и не мисли за войната, а за това как да се устрои в чужбина, докато будалите събират помощи. Въпросът е кой има нужда от въпросните помощи – онзи от първа фронтова линия, който не иска повече от досегашното, или тези, които въртят воланите на лъскавите джипове и пълнят нощните заведения…
И понеже в тази рубрика винаги слагаме по шест фотографии, ето и моите фаворити, които задължително трябва да опитат удоволствието да воюват, докато ние им помагаме с боеприпаси и муниции. Сигурен съм, че трябва да започна с онова малко зелено човече Волдимир Зеленски. Нека до него да сложим нашето малко зелено човече генерал Атанас Атанасов. Давам си сметка, че не можем без винаги нелепо усмихнатия Кирил Петков и далеч по-мрачния Тодор Тагарев. Другите две фотографии са за Елена Поптодорова и Евгений Дайнов, но не защото едната тръгна с петолъчката в политиката, а другият бе заквасен в Москва, а защото някак си са особено кресливи.
