-3.2 C
София
събота, 8 февруари 2025 г.

За цената на живота между Системата и Човешкото


Това, което наричаме Системата, е всъщност комплекс от връзки и взаимоотношения между елементите на една група; елементите в групата, наречена Човешко общество, са предимно хората, и до някаква степен – машините, които служат на хората. Както ни е ясно – машините са все по-важен елемент и техният дял в работата на Системата се забелязва все по-отчетливо.

Калин ТЕРЗИЙСКИ

Отношенията в системата са от всякакво естество. Като под „всякакво естество“, естествено, трябва да сме наясно, се крие човешката склонност за раздробяване, анализ, класифициране и партикуларно възприемане на феномените. Иначе отношенията са си отношения, но ние можем да ги класифицираме, тоест наделим, на различни групи: икономически, политически, трудови, семейни, емоционални и така нататък.

Те обаче винаги вървят заедно и това им разделяне е условно и силно „човешко“, тоест то е само за удобство на човешкия ум, свикнал да работи с наделени и класифицирани обекти.

Примерно уж чисто икономическите отношения между работодатели и работници всъщност до голяма степен са и емоционални. Те са основани на труда и парите, но опират и до честта, чувствата, морала, приятелството или омразата.
Но нека сега тръгнем в друга посока.

Системата – като някакъв кивот, като някакво свещено, зловещо и неведомо вместилище на неясни, но спуснати Свише правила и норми, заповеди и разпоредби – служи и като скривалище. И като индулгенция, и като кръст, трепетликов кол или чесън – срещу вампири.

Тоест, просто и без метафори казано, Системата, мили приятели, служи за оправдание на негодниците. Когато я вдигнат срещу някого, все едно вдигат кръст срещу вампир, все едно се скриват в бетонно противоатомно скривалище: те казват: Системата иска това, Системата иска онова, такава е Системата – и всяка тяхна лична низост и безобразие вече са оправдани – те са се скрили в Системата, отбременени са от носене на отговорност – и за всичко е виновна Системата. Ако има недоволни или наранени, няма виновни. Виновна е безличната, вездесъща и лишена от морал и от емоции Система! Ходи, че й се сърди!

Както казах, отношенията в Системата не са само на ниво преки задължения (функции) на елементите й. Едното зъбно колело, да речем, да придава въртящ момент на другото зъбно колело и с това да се изчерпват всичките им отношения. В Системата, наречена Човешко общество, едното зъбно колело захапва зъбците на другото с цел да му придаде въртеливо движение, но при съприкосновението, да речем, първото колело захапва зъбците на второто малко по-рязко, второто колело го боли, един от зъбците му се счупва, то плаче, мисли си за бъдещето си на счупено зъбно колело, отчайва се…

Тоест не е толкова просто, колкото ни се ще. Ако бяхме машини, виж, да, щеше да е много по-лесно и просто, нали така?!

А сега да влезем в една деликатна Система и да премина към разказване на съвсем обикновена житейска история, за да илюстрирам метафоричните си разсъждения от по-горните редове.

Системата на здравеопазването.

Ще я нарека по един необичаен, но многозначителен начин, който ще ни отвори вратички за много странични (но всъщност – основни) разсъждения. Чуйте: Системата на Човешкото Здравеопазване!

Никой не я нарича така, нали? Никой не казва, не уточнява, че тази Система е именно система на Човешкото здравеопазване. Може би, казват си хората, това се подразбира?

Подразбира ли се това?

И не е ли пропускането на думата „човешко“ и пренебрегването на това, което тя носи, което тя означава… Не е ли това пропускане едно, сякаш нарочно, сякаш умишлено действие, именно за да се неглижира, да се затули и накрая – да се забрави, дявол да го вземе, че става въпрос именно За Човешко Здравеопазване?!

Не, на тези, които трябва да вършат работата в това Здравеопазване, което само по себе си е една Система. Но дали е Човешка или не, това сякаш няма значение – Системата им върши идеална работа: Системата по условие изключва всякакви емоции, всякакво лично отношение, всякаква лична отговорност, всякакво човешко присъствие и изява – и бурмичката от системата самодоволно може да загърби всички тия излишни неща (емоциите, личните човешки отношения, чувствата, отговорностите извън пряката функция) – върши си пряката работа в системата и друго не я интересува: предала ли е въртеливо движение на следващата бурмичка? Предала е! Значи всичко е наред. Можем спокойно да продължим да движим системата. Ако някоя друга бурмичка се е счупила, това няма никакво значение – ни за Системата, ни за другите бурмички.

И ето. Отива един 85-годишен човек, преживял тежка операция преди месеци, за да му сменят катетъра в една от най-блестящите части от системата, а именно във важна столична болница. Той не може да се оправя много добре сам, защото не чува добре, а и годините, и болестта са го стопили от 85 на 60 килограма. Силен е, но има все пак нужда от помощ. Бога ми – на 85 кой няма нужда от помощ?! Особено всред чудовищните зъбни антихуманни колела на Здравеопазната система? И затова човекът е със сина си. Мхм. Да, познахте – това сме аз и моят баща.

Казват на сина, който случайно е бивш лекар, още предишния ден, когато той предвидливо се обажда да провери дали, след като им е казано да отидат за смяна на катетъра след месец, та дали все пак Могат да Отидат? Защото сме в България все пак – и може да ти кажат едно, но това, което са ти казали, няма никакво значение, защото обикновено се оказва съвсем друго. И един любезен доктор казва на сина, тоест на мен, че естествено, щом са ви казали да дойдете след месец на тази дата, елате. „Всичко ще е наред, дори доктор Петров да го няма, ама разбира се, не се притеснявайте, ще сменим катетъра – за пет минути работа е!“

И синът и бащата седят от осем и четиридесет и пет пред кабинета. Има още седем-осем човека. Човека, дяволите да го вземат, не пациенти, не бурмички, не винтчета от Системата, не „потребители на здравни услуги“, както някой уродлив и перверзен ум реши да се наричат болните хора. И чакаме, чакаме, чакаме. Доктор Петров? Доктор Петров е на операция и сега ще дойде – казва една хладна сестра. Тя не ни поглежда, тя е част от Системата. Ей сега ще дойде – казва тя след второто питане, което си позволяваме след час.

Става единадесет часът. Всички са минали. Само синът и бащата на 85 не са. Синът – лекар си мисли за Хипократовата клетва, в която се казва, че трябва да помагаш на колегата си. Синът пита пак: „Няма ли кой да смени катетъра на моя баща? Той едвам се държи седнал вече, все пак… не е на двайсет години!“.

Сестрата казва, че доктор Петров ей сега ще дойде. Става единадесет и половина – докторът, който е в кабинета и също е уролог, вече няма работа. Синът поглежда в кабинета страхливо, както се поглежда в леговището на Системата, и пита: Не може ли вие да го приемете – само една смяна на катетър? А докторът – бездушен, без капка човешко в погледа – казва: Няма ви в Системата. Той не е погледнал към колегата си и за миг – само към екрана на компютъра си. И оттам идва неговата хладна самоувереност. Той не носи отговорност. Защото Системата носи, или уж носи. Не го интересува бледият и треперещ стар човек, стигнал до края на силите си, унизен и преуморен от чакане пред кабинета му: Няма ви в Системата – казва той и синът усеща и леко доволство в гласа му.

Как да ни няма, пита синът отчаяно, та ние бяхме на рецепцията, дадох личната му карта и даже поискахме да е платено, за да минем по бързо…

Няма ви в Системата – казва докторът и отива да пие кафе. Престилката му се вее като плаща на смъртта в някоя гравюра на Дюрер. Синът и бащата си отиват. Те са винтчета от системата, които имат чувства. И те са наранени. Това е цялата история.

Последни новини

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img