- Реклама -

- Реклама -

13.8 C
София
събота, 2 декември 2023 г.

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

За да си кмет, не трябва да си гнуслив

Вървя през моята София и мисля. Роден съм в Подуяне, през 1970, на първа пролет, времето било много топло и слънчево, майка ми – в осмия месец – решила за разнообразие да изтупа един тежък червен килим, изнесла го на припек и получила първите позиви, приканващи я да ме роди – за да се влача и да тичам из тоя съвършено несъвършен свят.

Тя ме родила в болницата на Шейново, където са родени също така баща ми, брат ми, дъщеря ми и повечето софиянци, с изключение на тези, които не са родени там, а по родните си стъгди и паланки.

 

Автор: Калин ТЕРЗИЙСКИ

Между другото, този крилат израз – по стъгди и паланки, винаги е бил обвит в мъгла – малцина са тези, които знаят що е то „стъгда“ (паланка все пак е по-известна дума), затова аз ви казвам: селски мегдан. Това е славянската дума за мегдан, а мегдан е тюркската дума. Не искам да предизвиквам яд и ненавист с тия „стъгди и паланки“ – а знам, че сегашните хора, моите съвременници, използват своята „ранимост“ или казано на народен език – тънкообидност, за да издевателстват над всеки говорещ. Непрекъснато някой или нещо ги „наранява“, „засяга“ и „обижда“, непрекъснато се чувстват жертви на дискриминация или сексуално насилие: това, апропо, е много евтин и тъп трик за печелене на дивиденти. Ох, ти си позволяваш да говориш и ето че ме нарани, сега аз съм жертва на твоето говорене, затова ще ми платиш!

Всички залагат като капани чувствата си и ловят волнодумци и волнодвиженци – хора, които просто говорят и се движат свободно – и ги ловят с вечния и глупав рефрен „ти ме обиждаш, ти извършваш сексуално, емоционално и дискриминационно насилие над мен“. Хитри жертви са сегашните хора. Та и сега някой нероден в София, на „Шейново“, ще се възползва от моите „стъгди и паланки“, за да изпита ярка, удовлетворителна омраза към мен и да каже: Мръсен софиянец, не виждаш ли, че градът ти прилича на кочина, а и какво си си вирнал носа – всички софиянци сте пълни нещастници, затова умните и амбициозни хора ви заеха местата във вашия тъп град.
Така де.

Вървя си из моята София и си мисля. Да се родиш в осмия месец е рисковано. По-рисковано е и отколкото да се родиш в седмия. Имаше някакви причини – забравил съм ги. Може би затова така ми е и тръгнало и целият ми живот е рискован.
И вървейки, виждам гориста местност, някаква рядка и мърлява горичка – между блоковете. Все едно в кой квартал – такива има навсякъде. Аз съм писател. Докато другите вървят направо, следвайки своите интенционални по същността си съзнания, тоест винаги целенасочено, винаги с някакво ясно намерение и цел, аз мога – всъщност аз трябва! – да се отклонявам от пътя; да виждам разни неща, които другите не забелязват, да минавам по пътища, които другите не изминават: вървя към горичката и си припомням стихотворението на Робърт Фрост „Пътят, по който не поех“ – „и по-запустелия аз си избрах, а това промени всичко друго“.
Навлизам в горичката. Тя не е човешко дело. Не е парк. Това е шубрак, развил се в междублоково пространство от семената, довяни тук от вятъра. Сигурно на това място винаги е имало някакъв подобен шубрак. Дърветата са малки, слабички и анемични, проскубани, между тях има редки, бодливи храсти. И боклук. Много боклук. Мъчително много боклук.

Аз се спирам. На такива места лекарят в мен се обажда. И казва – не си навличай коремен тиф, тетанус или лептоспироза – не влизай в такова мръсно място! Но писателят казва: влез и разгледай. И си направи изводи.

Влизам навътре в горичката. Има всичко – тя е магазин, универсален магазин, площ с площта на хипермаркет – осеяна с какво ли не: има стара тоалетна чиния, стари автомобилни гуми, кукли без крака (вероятно загубили ги в някоя от последните войни), много използвана тоалетна хартия, салфетки, вестници, бутилки от бира и кутийки от кола, шишета от твърд алкохол и кости на отдавна изчезнали животни, в смисъл – отдавна изядени от милите хора на някой мил семеен празник. Кварталът, в който се намира този универсален магазин за боклук, е на два километра от това, което в София наричаме Широк център.

Аз излизам от горичката и се чувствам мръсен. Докато съм вървял по улицата, съм приемал всеобщата мизерия на своя роден и любим (все пак) град съвсем безпроблемно. Тя е била „стандартната и общоприета мизерия“. Тази, която отдавна сме възприели като част от пейзажа.

Замислям се и за нея. И се замислям: Какъв ли трябва да бъде един кмет на София?
Тази мизерия и мръсотия, и неподреденост, и хаотичност, и ориетналщина, и дивотия, и немара, с които сме свикнали… Които даже не забелязваме… които ни вкарват в депресия – уж безпричинна, но съвсем отчетлива – когато се върнем след дълъг престой в европейски град и видим тази „мила родна картинка“. Мизерията, която е влязла и в душите ни. И определя поведенията ни.

Казвам си: за да станеш кмет на София, а и на много други български градове и села… на първо място не трябва да си гнуслив. Мисля си: ако съм отговорен за „цялото това нещо“, ако аз съм човекът, който ръководи и отговаря за този град и в него има хиляди и хиляди такива малки острови на смрадта и безобразието – аз бих се обесил!

Значи… – казвам си – за да станеш кмет на София, може би просто не трябва много, много да ходиш из София! Трябва да се возиш със служебната си кола само от дома си в някой луксозен затворен комплекс до сградата на „Московска“, където все пак почти прилича на Виена. Или…

… или да имаш невероятно дебели очила! Да. Всъщност това е! Кметът на София (както и на голяма част от другите български градове и села) трябва винаги да слага дебелите си политически очила! Защото там, където честният и чувствителен човек вижда унизителна немара, безобразие, мръсотия, диващина, истинският политик, човекът с дебели „политически очила“, вижда проекти, вижда опасности или изгоди за кариерата си, вижда пари във вид на комисиони, вижда „проблеми, които ще обсъдим“ или… просто не вижда.

Аз няма как да стана кмет на София. Така си казвам и тръгвам нататък, воден от жадното си желание да видя нещо хубаво. Има го. В София има много и много прекрасни и изпълващи сърцето места. Но те са места. А около тях е Останалото.

Бунища и стърнища, запуснатост и смрад, руини и безотговорно безобразие. Аз няма как да стана кмет на София. Няма да изтърпя това, на което съм кмет, да е такова. Колко ли пари ще трябват, за да замажат очите ми, та да не виждам всичко това? Колко ли омая от властта, колко ли дебели „политически очила“?

А може да има и друг начин? Ницше беше казал: „Силният дух казва: Дайте ми по-тежък товар!“.
Може би някой силен Дух, някой наистина смел и енергичен човек, някой нов Херкулес да се съблазни – и да се захване да изчисти авгиевите обори? Моята мила родна София?

- Реклама -

Последни новини

- Реклама -spot_imgspot_imgspot_imgspot_img
- Реклама -