16.4 C
София
вторник, 27 февруари 2024 г.

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

За каруцарските караници в парламента


Говорим си напоследък с моята умна тъща и тя казва: Спорим, спорим ние с дъщеря ми.

Защото аз съм ги чул да повишават тон в съседната стая и малко, съвсем малко съм се притеснил. Те са разумни жени. Не е характерно за тях да излизат от добрия тон. Но пък то – кой ли от нас не е човек, та да не си изпусне нервите?

Калин ТЕРЗИЙСКИ

И аз искам да кажа нещо помирително, пък и нещо мъдро. Знаете – като няма какво да каже човек, прищява му се да каже нещо мъдро. И казвам: О, хубаво е да се спори. Спорът… хм, е хубаво нещо. В спора – нали така? – се раждала истината. И казвайки това, леко потръпвам от неудобство, защото не обичам да говоря пълни глупости: срам ме е. Въобще не съм забелязал за петдесет и три години бродене по земните ширини и дължини (не знам дали се сещате, но старите карти са били обърнати наопаки – с юга отгоре), та не съм и зърнал случайно някъде и в някой случай спорът да роди някаква истина. Всъщност, казвам си, аз не съм виждал и спор! Виждал съм най-разнообразни човешки караници. При по-вежливите и възпитаните – едни такива тънки и внимателно преценени караници, с обиди и намеци като фини инжекции с ботулинов токсин право в сърцето. Нали се сещате, този същият токсин, най-силната биологична отрова, произвеждан от ужасния микроб клостридиум ботулини, предизвикващ ботулизма, който изисканите дами си инжектират в подкожната тъкан на визажите (суратите, мордите), за да се парализират малките подкожни мускули и лицето да стане красиво, тоест – масковидно, като на труп. А при по-неизисканите споровете си преминават в „у-а!“, „и-а!“, пцувни на майкя – и бой!

И аз казвам на тъщата си: Е, то спорът все пак е хубаво нещо, но ние в наше време… хм, спорели са атиняните, те са владеели изкуството на спора. Но оттогава много вода е изтекла. А виж – ние направо си се караме, направо си вдигаме гюрултии и скандали. А тя, горката, помирително: Е, не, не… спорим си ние, спорим, не се караме…

И си размишлявам за споровете.

Сещам се естествено за ежедневния политически дебат, който ние сме принудени да слушаме или поне – да подочуваме – еври божи дей.

Политически дебат!

Видях смешновата снимка във Фейсбук, от тези, които ти изскачат и ни знаеш какъв е тоя, дето ги е публикувал, ни те интересува, но ти влизат в съзнанието, проклетниците мемове – нещо като чуждите гени на вирусите, които се намърдват в нашите клетки и изместват нашето си ДНК и принуждават клетките ни да възпроизвеждат само тяхното ДНК (или както разбра целокупният ковид народ – може и РНК). На тази снимка имаше някакви стълпичкани по техния си начин – на малки и сплетнически групички – депутати нейде из парламента. И отдолу официалният текст беше „Даебат за бюджета“. Много точно, казах си – как една буквичка може да придаде точен смисъл, ах, ви вазе учени структуралисти – ето така се създава значение – само с една буква в структурата на думата: ДаЕбат Бюджета.

И си казах: в парламента всъщност текат едни неща, които могат да бъдат наречени „спорове и дебати“ само от сляп и глух човек, който е едновременно и будист умиротворител, и олигофрен, а е и дал обет да не казва никога и по никакъв начин истината. В парламента всъщност текат едни най-обичайни каруцарски караници. И целта на всяка една от тях е най-вече да бъдат уязвени и обидени опонентите, да бъдат „турени на мястото им“… а достигането на истината, на правдата, на смисъла и на решението… това – кучета го яли? Че то има ли истина? Такъв въпрос виждам аз да блещука в главата на всеки един депутат. Истина е това, което мисля аз… ако ще и да не е точно истина! Нали така? Щото то всичко е относително – и си има наша и ваша истина, и моя и твоя… И аз ще си държа на моята си истина, щото… така! Такива мисли виждам аз да блещукат в главите на българския политик – депутат или случайно плямпащ по някоя от телевизиите. И заговаряйки с някой опонент, двамата всъщност влизат в една най-обичайна караница, в която важното е да излезеш победител, тоест да накараш противника си да се почувства най-зле и най-обиден. Но то пък политикът в България освен всичко друго минава и солидно обучение по дебелокожие – така че не е толкова лесна тяхната работа: да уязвиш такова дебелокожо, на което и някои хипопотами искрено завиждат, не си е лесна работа! Така че не е лек трудът на депутата, не е песен трудът на политика – той е изправен срещу гранитнокожи опоненти и бронебойни патрони за техните кожи няма открити, няма открити! Летят обиди и намеци, които са по-корави и от най-твърдите твърдеци, летят закачки и подигравки, носи се като райски газ в дискотека една хубава атмосфера на непримиримост, омраза и озлобление… и политическата работа си върви. Политическият ДаЕбат.

Тези дни една красива режисьорка презентираше (за да не кажа като някой прост българин „представяше“) новия си филм. В него ставало въпрос за насилието. Специално за насилието сред младите. Това бил световен проблем. Журналистът, който говореше с нея, я попита: А на какво се дължи това насилие според вас?
Режисьорката напрегна за миг красивото си чело и каза: В България все повече хора са недоволни. И родителите предават недоволството на децата си, децата ги избива на агресия и така…

Аз се размислих: Недоволни ли са хората в Украйна? Или в Централноафриканската република? Която – бедна и разкъсвана от бунтове и насилие – е известна и с ужасното име Мъртвото сърце на Африка. И ако може да се мери недоволството по някакъв хитроумен технически начин, то нашето недоволство… не би ли изглеждало като прашинка в сравнение с недоволството на тези измъчени и действително имащи право на недоволство хора?

Мислех си върху тези неща, наблюдавах или подочувах караниците и злобните кавги между „недоволните“ ни политици… И си казвах: да, най-голямо обаче е недоволството на наглия човек… на самозабравилия се човек! Страдащият става скромен и смирен… докато нямащият действителни, тежки изпитания в живота – става нагъл и самоуверен… и недоволен, все по-недоволен! Колкото по-широко му става около врата на някого, колкото по-охолно и алчно, и лакомо живее, толкова по-склонен към недоволство и към ожесточение към другите е. Който има пълни джобове със златици, той за една стотинка те убива! А тоз, който има само грош, и да му го вземеш, няма да те подгони. Само ще въздъхне. И може да пророни някоя сълза.
Та това е за нашето недоволство и за нашите спорове, които са си чиста проба каруцарски кавги.

Последни новини

- Реклама -