Тома БИКОВ
Предложението на Министерския съвет бившият министър на културата Георги Йорданов да бъде награден с орден „Стара планина“ I степен се превърна в повод за скандал и изяви на закъснял антикомунизъм и закъснял комунизъм. Темата беше повдигната от председателя на ДСБ Атанас Атанасов, който се обяви против награждаването на Йорданов, като се позова на Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. Законът е приет през 2000 година, но в него практически няма санкции и по същество представлява морален акт на декларативно ниво.
Самият Георги Йорданов е дългогодишен функционер на БКП, като в края на 70-те и през 80-те години на миналия век оглавява българската култура, а по-късно и българското образование. В голяма част от културните среди фигурата му е безспорна, защото при управлението му културната политика се превръща в истински приоритет за българската държава. Опонентите на тази теза твърдят, че културната политика всъщност е била пропаганда, която е обслужвала режима на Тодор Живков.
Изразителите на двете тези възприемат като аргументи редица клишета, които целят да наложат само една гледна точка върху проблема за комунистическото минало. Впрочем в случая защитниците на Георги Йорданов защитават либерална позиция, според която отговорността за определени престъпления може да се носи само от техните извършители, а неговите противници стоят на антилиберални позиции, като обявяват, че отговорността за престъпленията на комунистическия режим би трябвало да бъде колективна. Впрочем самият Йорданов не е част от политическия живот от 1990 година насам и за разлика от други висши функционери на комунистическата партия никога през последните 34 години не е подвеждан под отговорност за нищо. Последното говори, че върху него вероятно не са тегнели подозрения за извършени престъпления, в това число и политически.
Проблемът на защитниците на закона, който обявява комунистическия режим за престъпен, е, че не рамкират кои са хората, които попадат под неговите символни удари. Те обикновено се присещат за този закон при конкретни казуси, но не извеждат някакъв общ принцип. Например работещите в кои институции на комунистическата държава носят колективна отговорност за неговите престъпления? Това е много важен въпрос, ако разговорът е за закон. Защото всеки закон би трябвало да има общо, а не частно действие. В този смисъл самият Атанасов би трябвало да отговори на въпроса носи ли прокуратурата от времето на социализма отговорност за престъпленията на комунистическия режим, при положение че в самата си същност тя е репресивен орган? И носят ли всички, които са работили като прокурори, включително и самият Атанасов, вина за тези престъпления? Убеден съм, че в този случай Атанасов би защитил либералната теза, според която всеки носи отговорност за собствените си действия. Подобен отговор обаче би задал двоен стандарт по темата и би се оказало, че Георги Йорданов трябва да е съносител на колективна отговорност, а Атанасов не. Ще стане ясно и друго – че през последните 34 години темата за комунистическото минало много често се използва конюнктурно и служи най-вече като инструмент за водене на политически дебат. Това впрочем е нечестно преди всичко към жертвите на комунистическия режим, чиито страдания не бива да бъдат ползвани за набирането на политически дивиденти от един или друг партиен лидер.
Големият проблем в разговора за комунистическото минало е, че за три десетилетия така и не можахме да очертаем полето, на което той се води. Неговото място със сигурност не е в парламента, който е призван да се занимава преди всичко с настоящето. Когато революцията от 1989 година изненада българското общество, в своята революционна еуфория, то сякаш не разбра, че комунизмът падна не заради СДС и дисидентското движение, а заради БКП и неговото реформаторско крило в лицето на Андрей Луканов и Петър Младенов. За да осъществят преврата срещу Тодор Живков, последните се ползваха с подкрепата на съветския лидер Михаил Горбачов. Сякаш остана неразбрано, че БКП, която се преименува на БСП, беше възприета като партньор от западния фактор и по тази причина стана част от партийната система на либералната демокрация. В този контекст сравненията с нацизма и нацистите, които са остракирани от либералната германска държава след 1945 година, са невалидни. Защото Хитлер не беше свален от власт от нацистите, а от враговете си в лицето на СССР, Англия и САЩ и неговата партия не беше реформирана, а забранена.
В този контекст българската ситуация прилича много повече на ситуацията след отмяната на режима на испанския диктатор Франциско Франко. Тогава самият Франко посочва своя наследник в лицето на крал Хуан Карлос, който е призван да помирява бившите врагове. Българската политическа система след 1989 година тръгна по пътя на помирението, като самата бивша комунистическа партия беше легитимирана като официален участник в нея и от западния фактор, и от антикомунистическата опозиция. Такава беше концепцията и на всички лидери на СДС, включително и на Иван Костов, защото те си даваха сметка, че това е единственият възможен път. За друг път нито те, нито българското общество имаха сила и желание. Впрочем причината за неосъществяването на лустрация се крие именно в либералния дух на Българската конституция, която казва, че всички български граждани са равни пред закона. При провеждането на лустрация лустрираните няма как да бъдат равни пред закона с останалите граждани, след като им се отнема правото да заемат определени позиции. Има и друг значим факт – исканията за лустрация бяха насочени преди всичко към агентурата на бившата Държавна сигурност, а не към политическото ръководство на БКП. Това също е много ясен знак за договорния характер на прехода. По тази причина темата за лустрацията, както и темата за комунистическото минало беше превърната в инструмент за втвърдяване на партийните ядра, а не в реален разговор за миналото и настоящето. Това единствено девалвира значимостта на проблема и превърна разговора за миналото в клише. И вината за това със сигурност не е само на бившите комунисти.