Иво ДИМИТРОВ
Журналистиката е мръсна работа по много причини. Една от тези причини е, че сме принудени да следим така наречения мейнстрийм, в който често преобладават политици, които създават страшна мръсотия около себе си. А да ровиш и да коментираш в дълбините на политическата тиня си е отвсякъде мръсна работа. Иначе не сте ли съгласни, че в живота има случаи, в които медицината е безсилна.
Цялата тази прелюдия е за един добре отглеждан екземпляр в годините на социализма и постсоциализма, който за пореден път фокусира вниманието с трайното си увлечение към публични изцепки. Въпросният екземпляр днес е депутат. Даже се води председател на политическа сила. Известен е като конфликтен тип, чието желание да се налага на всяка цена често го вкарва в центъра на остри сблъсъци. Той е от онези, които смятат, че им е писано да са недосегаеми с цялата арогантност на правоимащите, които са ни втръснали до болка от десетилетия насам. Сменят се само имената и физиономиите им. С времето същите тези физиономии стават все по-неприятни, стигайки до неподправена отвратителност.
В последния случай нашият добре отглеждан екземпляр, угояван от системата и данъкоплатците, стига до физически сблъсък с момче, което се грижи за оцеляването на болните си баба и дядо, работи на няколко места по 16 часа в денонощието, за да се справи с препятствията, които му е поднесъл животът. Той няма заплата от 10 000 евро като депутата. Момчето планира всеки цент, а всяка минута е разчетена между работата и грижите за близките. В случая момчето от народа наистина си е изпуснало нервите, когато вижда, че вместо да го изчака няколко секунди или да мине с автомобила си отстрани, защото има достатъчно място, познатият иначе със своята отвратителност депутат започва да го провокира, да се заяжда и да му демонстрира превъзходство. Апогеят на целия епизод е обаждането на силиконовия мозък до полицията с искането младото момче да бъде арестувано. Това е еманацията на онова усещане за божественост и недостижимост, с което част от политическата ни класа живее безметежно и твърде далеч от реалността.
Но да не си помислите, че павианите са само в парламента. Фотографията ни показва, че част от тях ходят и на мачове. За вторите футболът е втори шанс, а стадионът е единственото място, където могат да влязат в нова роля. Те не са безобидни. На стадиона едните викат на другите прасета, а прасетата викат на първите говеда. Мразят се до смърт. Често си я пожелават кресливо. Така, че да се чува надалеко.
В интерес на истината омразата и завистта са водещи черти на националния ни характер. Те са незаличими и вече дотолкова са се превърнали в нещо нормално за манталитета ни, че свикваме с тях и не им обръщаме внимание. Сякаш няма нищо по естествено дружно да се мразим от сутрин до вечер. Дара спечели Евровизия, защото българите нямахме право да гласуваме от България за нея. Преди това новата световна звезда се скри в Атина, за да не поема от хейта в социалните мрежи и да не слуша как всяка втора маникюристка и всеки втори шофьор се изказват за качествата й на певица. Впрочем няма нищо по-хубаво от това тази талантлива, много симпатична и усмихната хулиганка да получи обичта на милиони зрители от целия свят. Тогава остава без значение кой и как се е изпуснал публично от нашата територия, за да се направи на значим, залепвайки се за името й.