Тома БИКОВ
Поредният дебат за намаляването на цените в магазините се води с енергията, с която се водеха и предишните. Винаги всичко започва с възмущение, продължава със закани, като се произвежда ново законодателство, дават се стотици интервюта, излъчват се репортажи и новини, в които членове на регулаторни органи, политици, икономисти, граждани и общественици обясняват могат ли или не да се свалят цените. Интересното е, че всичко се случва като за първи път. Тази първа фаза на разговорите за цените обикновено е и последна, защото, след като темата се изчерпи медийно, тя затихва и никой не пита за крайния резултат от мерките, обсъжданията и заканите. Подозрението ми е, че този път ще се случи същото.
Законопроектите на „Прогресивна България“, които бяха внесени още в първите дни на този парламент, ще бъдат гласувани на второ четене след около месец. В тях повечето срокове, след които ще започнат да действат новите закони, са фиксирани за след 6 месеца. Това са само техническите параметри на законопроектите, които показват, че ако се разчита на тях, то резултатите ще дойдат поне след около година. Концептуалният въпрос е още по-сложен. Той повдига казуси като „справедлива цена“ – понятие, което би трябвало да бъде въведено от новото законодателство. То е нещо като пределна цена, но не е задължително, а по-скоро трябва да информира потребителите колко би трябвало да бъде цената на един хляб например. Само че на пазара има толкова много видове хляб, че още отсега е ясно, че „справедливата цена“ най-вероятно ще остане под формата на мъртъв текст в законодателството. Целта е да се покаже, че се взимат някакви мерки и да се запълни пространството на медийния шум. Такъв има винаги, а средата, в която се очаква да се случи нещо невъзможно, дълго време беше оформяна и от бившия президент и настоящ премиер Румен Радев. От позицията на президентството с обвинителен тон той призоваваше цените да паднат и сега, когато цялата власт е в ръцете му, от него се очаква падане на цените.
Само че пазарът има логика и затова Радев не предлага таван на цените, а само серия от периферни мерки. Той много добре знае, че таванът на цените първо ще доведе до дефицит на стоки, а след това до истинска спекула. Защото понятието спекула, което се употребява вместо печалба напоследък, би могло да съществува в своето реално измерение само при дефицит на стоки. Спекула имаше най-вече през социализма, когато в магазините нямаше нищо и съществуваше паралелен пазар на стоки, чиито цени надхвърляха многократно реалната им стойност. Такава имаше и в началото на 90-те години, когато държавата определяше цените на над 50 процента от стоките. Спомням си как през 1996 година продавачите в павилиончетата криеха под щанда цигарите в очакване на по-висока цена и ако искаш да си купиш, ги вадеха, но не на цената, която бяха обявили на витрината. Ако искаш да си купиш цигари на цената от витрината, просто казваха, че нямат наличност. Това беше спекула.
Това, което се случва днес, е ценообразуване на всеки търговски субект според собствените му изчисления за цена. Не всички търговски субекти плащат еднакъв наем, еднакви заплати на работниците си, еднакви разходи за доставка и всякакъв вид други разходи за стоката, която виждаме на витрината.
Не твърдя, че цените са ниски, но твърдя, че те няма да бъдат намалени със закон, нито с понятия като „справедлива цена“. Затова и вносителите на законопроектите избягват да отговорят на два много важни въпроса – какъв ще бъде ефектът от мерките и кога се очаква да бъде усетен от обществото? Те казват, че процесите на ценообразуване ще станат по-прозрачни и че българските производители ще бъдат по-защитени, но това не означава по-ниски цени.
Докато говорим за цените, забравяме един далеч по-важен разговор, а той е за доходите. Защото цените са високи или ниски според това дали можеш да си ги позволиш. За човек с доход 20 000 евро на месец цените не са толкова голям проблем, колкото за друг с доход от 800 евро. По тази тема естествено се включи Асен Василев с неговата теория за стимулиране на потреблението чрез държавни интервенции. Тя е точно толкова илюзорна, колкото ентусиазмът за сваляне на цените. Като министър на финансите Асен Василев стимулираше потреблението, което от своя страна увеличаваше цените и в крайна сметка покупателната способност оставаше същата, но пък бюджетът започна да отбелязва хронични дефицити. Стимулирането на потреблението, при положение че голяма част от стоките не са българско производство, означава, че парите, които се харчат за стока, която не е произведена в България, излизат извън българската икономика. Те не стимулират българското производство, което да се увеличи и от своя страна да задвижи двигателя на икономиката. Когато стимулираш потреблението повече от производителността на труда, получаваш инфлация. А инфлацията удря най-вече хората с по-ниски доходи и онези, които са склонни да спестяват. Към инфлацията трябва да се прибавят и редица външни фактори, които не зависят от правителството. Това обаче не означава, че от правителството не зависи да обясни ясно и честно не как се формира всяка цена, а как се формира инфлацията по принцип. Тогава ще стане ясно, че в качеството си на президент Румен Радев е мислил по-различно, отколкото след като стана премиер.
Любопитно е, че за първото тримесечие на годината икономическият растеж на България е 2,9 процента, като по този показател страната се нарежда на второ място в Европейския съюз. Дългът е около 30 процента от БВП, а през първите два месеца на годината чуждите инвестиции в икономиката са 809 млн. евро, или с 87 процента повече от миналата година. Последното се дължи на влизането на България в еврозоната и повишеното доверие към нея. Споменавам тези числа, защото констатациите, че България се намира в катастрофално състояние, са не само пресилени, но и неверни. Те са част от предизборното говорене и би било огромна грешка на новото управление, ако започне да вярва на собствената си пропаганда. Поставянето на грешна диагноза би могло да доведе не до решаване на съществуващи проблеми, а до създаването на нови такива. Истинските проблеми се коренят в структурата на бюджета, в изоставащата от живота държавна администрация, която работи в ритъм, различен от този на реалната икономика. Предизвикателство са геополитическите трусове, както и технологичната трансформация, която неизменно ще промени както формата на производството, така и обществените отношения. Ако правителството хвърли енергията си да се бори с вятърни мелници, каквато е битката със „спекулата“, и не търси отговор на тези важни въпроси, то съвсем скоро България може да се окаже в далеч по-сложна и тежка ситуация от настоящата.