Любомир КАНОВ
Истина е, че Елизабет Първа, кралица на Англия, може би се е къпала един път годишно или даже по-рядко. Това важи и за много други европейски монарси през времената преди XIX век, когато хигиената навлиза в бита на европейците заедно с развитието на науката и разбирането за инфекциозните болести. Впрочем отбягването на баните през тогавашните чумни векове и епидемии може и да е било своеобразна предпазна мярка срещу заразите и даже проява на някакъв инстинкт за самосъхранение.
Подигравките на тема къпане, от които българи се засягат, обаче са нелепи. Не е това въпросът, от който налетите с гняв ченгета от ДС като Хладилния Васил Василев или „академик“ Иван Гранитски могат да извадят своите антизападни дивиденти и да въодушевят своите антизападни футболни агитки от „Люлин“ или „Банишора“. По-скоро въпросът е за дълбоката хтонична българска кал, от която извира омразата към културата и към европейската цивилизация. Тя е дълбок пласт даже отпреди Александър Стамболийски и се възражда винаги под някаква фирма в българското общество. Когато бяхме деца, в новоустроеното общество на комунистите, този глинен пласт беше представен най-типично от онези простаци милиционери, които по детски тогава наричахме „мицове“.
Покойният ни приятел Джони Пенков най-добре имитираше селския им говедарски диалект и интонация, пригодена за викане след стадото, с която ни преследваха, арестуваха и тормозеха за музиката, танците или облеклото ни. Разломът в нашия народ между тези пластове е непреодолим, защото има вероятно биологична основа. Става дума за отделни човешки разновидности дори във физически облик, да не говорим за манталитет. Всяка снимка още от края на XIX век до днес на старите градски фамилии и начина, по който тогава са изглеждали, сравнена с партизанските паметници, с потурите, дебелите крака с малки глави, тантурести антропоиди с пушки или автомат в ръка, цялата безизразна тъпота лъхаща от цяла поредица членове на Политбюро и особено Тодор Живков, съвкупно с неговия говор, показват тази разлика, тази непреодолима културна пропаст, която лъсна пред Народния театър. Чувството, което движи гнева на Глината, се нарича Ресантиман, завист към по-издигнатия от теб човек.
Това е било културната причина и за Стамболийските безчинства и за чудовищните изстъпления след Девети септември. Омраза към по-културния, към „западния“ човек. Мицовете много го мразеха този западен човек, завиждаха му, мразеха даже английския език, модата им, превъзходството им. Беше особено противно, когато мицове обясняваха на градски младежи, как ще ги вкарат в Белене, за да научат „как се изкарва хлябът“. Самите те го изкарваха, разбира се, с палки и бичове, стоварвани по гърбовете на „гражданята“, на интелигенцията, която ненавиждаха. Разбира се, още по-противно става всичко, когато за протестиращи носители на „нашата автентична“ култура се представят ченгета и глиноподобни индивиди от „Съюза на писателите” или капиталисти като Хладилника и „интелектуалци“ като Гранитски. Това са трансформираните аграрни елементи, заместили унищожената или прогонена интелигенция или бизнес, чиито места са заели с насилие. Те отново прибягват до него, и то пред националния театър. Толкова знаят… За онези с пряпорците и с недъгавия си псевдопатриотизъм ще кажа само, че присъствието им там е просто една срамна пародия, която може да вдъхнови само малоумните.
