13.5 C
София
сряда, 28 февруари 2024 г.

- Реклама -

spot_imgspot_imgspot_imgspot_img

За всички може, за царя не може – от Тома БИКОВ


Тома БИКОВ

Поредното съдебно решение, свързано с казуса около така наречените „царски имоти“, повдигна една тема, която от години периодично циркулира в публичното пространство. В случая става въпрос за 16 000 дка гори в Рила, които наследникът на царете Фердинанд и Борис III цар Симеон II може да се наложи да върне на държавата. Все още не е ясно, дали решението на съда означава точно това, но извън конкретния юридически казус, въпросът с „царските имоти“ е толкова траен и устойчив, че би трябвало да се изследва повече като културен, отколкото като правен феномен.

Казусът с връщането на „царските имоти“ има поне три парадокса, които трябва да бъдат изведени на преден план, за да стане ясна логическата несъстоятелност на този сюжет. Първият парадокс е, че когато в началото на 90-те години на миналия век бяха приети реституционните закони, всички наследници се втурнаха да връщат национализираните и колективизираните имоти на бабите и дядовците си. Така всеки се оказа наследник я на нива или лозе, я на апартаменти в центъра на София, Пловдив, Варна или Бургас, я на земя под фабрика, която вече не съществува.
Като опит за връщане на времето от 90-те в 40-те години и възстановяване на пространството в тази негова изходна позиция, реституцията създаде редица реални проблеми. Например, в нейния ход детски градини или сгради, построени в периода на социализма, изведнъж се оказаха частна собственост, а комасираните земеделски земи бяха разпарчетосани и останаха необработваеми в продължение на десетилетие, докато не бяха продадени от наследниците и отново не се окрупниха. С компенсаторните записи, които трябваше да осигурят справедливост на наследници, чиито имоти нямаше как да се върнат, се направиха редица злоупотреби, както по време на приватизацията, така и след нея.

Всички тези трудности, а често и грешки бяха оправдавани с един единствен аргумент – справедливостта. Нямаше как наследниците на ощетените от проведените от комунистическия режим национализация и колективизация български граждани да бъдат също ощетени, но този път във времето на демокрацията. Този аргумент беше достатъчно легитимен, за да се тръгне по този път и да бъде платена съответната цена за това. Единствените български граждани, за които този аргумент не беше валиден, се оказаха наследниците на царете Фердинанд и Борис III. Така потомците на царските офицери, търговците, занаятчиите, банкерите и селяните можеха да си върнат всичко, което е принадлежало на дядовците и бабите им, а наследниците на държавните глави не можеха. Тяхното право беше и продължава да бъде оспорвано, както на държавно, така и на обществено ниво. Те трябва да бъдат единствените, които да не подлежат на реституция.

Аргументът за тази позиция поражда и втория парадокс. Този аргумент също се води от чувство за справедливост. Той гласи, че наследниците на царете Фердинанд и Борис III не подлежат на реституция, защото парите, с които са купували имотите си, са били държавни. Тук се твърди, че парите за цивилната листа на царя, чрез която се издържа царското семейство са пари за издържане на институцията на монархията и не са за лични нужди. Това води до парадоксалния извод, че царете Фердинанд, Борис III и Симеон II са единствените хора в Царство България, които са изпълнявали задълженията си безплатно. По тази логика би трябвало да бъдат оспорени наследените имоти от наследниците на Тодор Живков, които той е закупувал с пари от заплатата си за частни нужди, докато е бил държавен глава. Така бихме могли да подходим и по отношение на президентите Желев, Стоянов, Първанов, Плевнелиев и Радев. Този въпрос обаче не се повдига, защото българското чувство за справедливост често се оказва доста конкретно и изключва от себе си общия поглед на ситуацията.
Третият парадокс е, че юристите от НДСВ, които се опитаха да помагат на цар Симеон II да наследи имотите си, забъркаха голяма част от тази юридическа каша. В началото на комунистическия режим „царските имоти” са национализирани със специален закон. Те обаче бяха върнати по общия ред вместо да бъде приет реституционен специален закон за тях, който да уреди тези отношения. Това даде възможност да бъде оспорвано правото на цар Симеон II да наследи имотите на баща си и дядо си. Последното е символен парадокс от гледна точка на династичността, която е основополагащ компонент за всяка монархическа фамилия. В България наследникът на династията бива обезнаследен откъм собственост.

Към тези три основни парадокса е редно да прибавим и един образ. Той е свързан с царския дворец в центъра на София. Дворецът е държавна собственост. Цар Симеон II няма претенции към него, защото той винаги е бил институционална държавна сграда. В момента дворецът е наполовина Национална художествена галерия и наполовина Национален етнографски музей. Последното означава, че в бароковата сграда биват излагани едновременно произведения на класически майстори и цървули, шевици, вретена, копанки и всякакъв вид етнографски експонати. Какъв е аргументът за подобно ексцентрично решение вероятно никога няма да разберем. Освен този еклектичен подход, който съществува не само в тази сграда, царският дворец има и проблем със… собствеността. Половината сграда е собственост на Министерството на културата, а частта с етнографския музей е с неясна собственост. Всички си мислят, че тази част е на БАН, но по документи тя не се води нито актив на академията, нито е позиционирана като нещо в българския правен мир. Това е причината сградата да не може да кандидатства по проекти за ремонти и от години да стои олющена и занемарена на пъпа на София.

Този абсурд обаче не предизвиква сериозен публичен интерес. Последното показва, че държавните щения към „царските имоти“ със сигурност нямат за цел да съхранят и поддържат последните. Съдебната битка от страна на държавата като цяло е самоцелна и ако бъде спечелена, съм убеден, че ще породи още десетки абсурди, придружени от дребни злоупотреби и в крайна сметка занемаряване на тези имоти. Защото съм почти сигурен, че ако държавата придобие наследствените имоти на царското семейство, тя няма да положи никакви усилия, за да ги опази. Защо съм сигурен ли? Защото така се случва с почти всички държавни имоти, които са свързани с националната памет и представляват културна ценност, включително и с царския дворец в центъра на София.

Последни новини

- Реклама -