Тома БИКОВ
Когато през 2020 година започна политическата криза, най-голямата партия в лицето на ГЕРБ имаше 95 депутати и беше част от управляващото мнозинство, в което влизаха и „Обединени патриоти“. Основната опозиционна партия БСП имаше 80 депутати, а ДПС се възприемаше като константна формация по отношение на изборния си резултат, независимо какви спадове и възходи регистрираха останалите политически сили по време на избори. Екзотиката на 44-тото народно събрание бяха 11-те депутати от „Воля“.
Припомням тази конфигурация, за да подчертая колко много се е променила повърхността на политическата система през последните четири години. Днес ГЕРБ продължава да е важен фактор в политиката, но в съвсем различна ситуация и при нови условия. БСП е малка партия, която продължава да бележи електорални спадове и се доближава драматично до 4-процентовата бариера за влизане в парламента.
„Обединените патриоти“, които, макар и от националистически позиции, участваха в основните консенсуси по отношение на геополитическото и идеологическото позициониране на страната, не съществуват като коалиция. От трите партии, които съставляваха патриотичната коалиция, единствено ВМРО демонстрира признаци на живот, но подкрепата за тази партия варира около 1 процент. На мястото на патриотите в парламента са „Възраждане“, които оспорват както геополитическата ориентация на страната, така и политическата система като цяло. ДПС е разделено и едва ли някой може да прогнозира каква ще бъде ролята и представителството на враждуващите лагери на Делян Пеевски и Ахмед Доган в следващия парламент.
През последните години голяма част от коментаторите и анализаторите дежурно и редовно лансираха тезата, че от едни поредни предсрочни избори няма да се промени нищо. И докато тази теза се повтаряше, се родиха и изчезнаха няколко политически формации. ИТН успя да спечели изборите, а година след това да изпадне от парламента. След това се завърна като малка формация. Либералната ПП, със своите млади и нови лица, успя да се позиционира като основен опонент на ГЕРБ и първо да сформира анти-ГЕРБ коалиция, а след това да управлява с подкрепата на партията на Бойко Борисов. Наред с това бяха приети изменения в Конституцията, които според ДБ трябваше да сложат край на политическата криза. Част от тях бяха отменени от Конституционния съд малко по-късно. Нито приемането им, нито отмяната им обаче успяха да създадат усещане за стабилност на политическата система. Нещо повече, с всяка промяна тя изглеждаше все по-нестабилна.
С всичко това искам да кажа, че политическата повърхност се смени радикално, като бяха опитани всички възможности за нейната промяна. Въпреки това обаче политическата криза продължава с пълна сила, а дълбочината на разлома се увеличава. Това означава, че случващото се на политическата повърхност е само симптом. То е като обрива, който се появява по лицето на човек не като заболяване на кожата, а като проява на болест, която е засегнала важни органи. Затова в тази ситуация е важно да си дадем сметка не за нещата, които се виждат с просто око, а за онези, които не могат да бъдат видени, но действат в дълбочина и предизвикват процеси на повърхността. И така, докато се опитваме да лекуваме кожата на политическата система с различни мазила и лекарства, обривът започва да се превръща в язви, които стават все по-отвратителни за гледане.
На този фон се открояват два значими факта, върху които сякаш не се акцентира достатъчно и адекватно. Първият е, е че въпреки политическата криза икономиката расте. Това означава, че не просто имаме функционираща пазарна икономика, но че тя е напълно независима от политиката. Ако подобна криза се беше случила преди 20 години, половината икономическа инфраструктура в държавата щеше да е блокирала. Вторият факт е ниската избирателна активност. Тезата, че тя е предизвикана от отвращението на избирателите, е повърхностна. Огромна част от негласуващите просто не се интересуват от това какво се случва в политиката. Ниската избирателна активност показва, че политическата криза се усеща като проблем най-вече от политиците, партиите и твърдите им симпатизанти, а не от по-голямата част от обществото. Повечето от тях се интересуват далеч повече от това какво се случва във фирмата, в която работят, отколкото какво се случва в парламента.
Съчетани, тези два фактора биха могли да послужат и като база, от която да поставим диагноза на ситуацията, в която се намираме. В едно общество има три основни стълба, които трябва да съществуват в режим на равновесие, за да не се стига до екзистенциални кризи като настоящата. Това са политиката, икономиката и културата. Последната е тази, която обобщава първите две и придава естетически вид на актуалната същност на обществото. Когато започна преходът от планова към пазарна икономика и от тоталитарен режим към демократична система на управление, политиката доминираше във всички сфери на обществения живот, включително и в икономиката и в културата, където решенията се взимаха единствено на базата на политическата целесъобразност. Късният социализъм така и не успя да осигури равнопоставеност между политиката и икономиката, което завърши с разпад на политическия, икономическия и културния ред на страната. Генезисът на тежката политическа криза, която се развива в момента, е в завършването на един цикъл, който не просто отдели икономиката и политиката, но и подчини политиката на икономиката. Когато се говори за купуване на гласове, на депутати или на министри, се усещат пазарните механизми, които са били инсталирани не там, където им е мястото. Културният стълб също се води от пазарните правила и по тази причина малцина творци са готови да произвеждат висока култура. Не създаването на нагласи и ценности, а финансовият резултат е мотивацията за повечето културни събития. Поради тази причина творците не водят, а следват публиката. Когато говоря за всичко това не твърдя, че то се случва само в България. Тоталната доминация на пазара е проблем за голяма част от западните общества.
Големият проблем е, че на повърхността политиката излъчва послания, които не кореспондират с действията, които се осъществяват в нейната дълбочина. Това разминаване създава усещане за двойно дъно, при което съществуват официална реалност и реална действителност едновременно. Впрочем сходна беше ситуацията и в края на социализма, когато официалната истина се разминаваше радикално с фактите на действителността. Ролята на политиката не е да помага или направо да служи на икономиката, а да създава, налага и утвърждава правилата, по които функционира обществото. Тази нейна роля е важна, както за нея самата, така и за икономиката. Без правила последната би деградирала до анархия, в която борбата за икономическо надмощие позволява всички средства – от измамите до юмруците, бухалките и пистолетите. Подобно развитие едва ли би се случило след година или две, но е напълно възможно в средносрочен план, ако политиката не върне своята равнопоставеност спрямо икономиката и не спре да се движи по правилата на пазара.
Настоящата политическа криза и всички промени, които предизвиква тя, завършва един етап на развитие, който започна с края на прехода и около приемането на страната ни в НАТО и ЕС през 2004 и 2007 година. Тоталната доминираща роля на пазарното мислене е напът да вцепени демократичния ред и да го изпразни от съдържание. Точно както тоталната доминация на идеологическото мислене по време на социализма умъртви, вцепени и изпразни от съдържания самия социализъм, в чието осъществяване към 1989 година не вярваше дори самият Тодор Живков. Проблемът на процесите, които умъртвяват и вцепеняват един идеологически ред, е, че те протичат отдолу нагоре и няма как да бъдат предотвратени само от политиците. В тези процеси волно или неволно участва цялото общество и ако те не бъдат най-малкото управлявани, то в средносрочен и дългосрочен план настоящата обществена система ще преживее разпад с мащаба на това, което се случи през 1989 година.
